Бабичката, дето викала смърттач
(Народна приказка от Тетевенско)
Една бабичка имала на тоя свят едно, еднички нещо - един син. Тя много го обичала, много го галила и последния си залък давала за него. Ама и синът много обичал и угаждал на майка си, много сговорно живеели и много добре се разбирали. Синът всяка заран тръгвал на работа, за всичко се допитвал до майка си всяка вечер, като се върне й разказвал всичко, което е правил, разказвал й всичко, каквото е чул и видял през деня.
Кога дошло ред и синът станал момък за женене, той се залюбил с една мома и бабичката ги оженила. По-напред бабичката и синът й спели в стаята до огнището, ама след сватбата младоженците си спали в другата соба. Така си му е реда, ама не щеш ли, на бабичката й станало много мъчно и колкото време минавало, мъката й расла и я налегнала завист и разсъница.
Една вечер синът и невястата се прибрали в собата да си лягат, на нещо се разсмели и – ха-хо, хи-хи – кикотили се от сърце. Бабичката висяла край огнището като кукувица и й домъчняло до смърт.
– Ох, смърте, смърте! – издумала бабата.
Синът дочул, че майка му рекла нещо, та отишъл до вратата и се ослушал, а бабичката пак изохкала и рекла:
– Де да си, смърте, да дойдеш! Защо ли живея!
Син й чул всичко, ама не рекъл нищо и си легнал.
На заранта той питал невястата си да не е прегрешила нещо пред майка му, да не й е отвърнала с дума. Тя казала, че не е. Ама той пак й дал сто заръки да угажда на майка му за всичко и да й пренася и отнася колкото може повече. Невястата обещала и си устояла на думата: шетала, работила и угаждала на свекърва си, та не давала – дето се казва – и прах да падне на нея. И синът виждал това, ама бабичката, щом си идат младите в собата, тя пак охкала и викала „Ох, смърте, смърте!", та синът пак я дочул, и се чудел каква е тая работа и какво да прави. Той бил голям шегобиец, та измислил.
Една заран, като отишла майка му на черква, той отишъл, та взел от свой другар дрехи и брада, па ги скрил на тавана и заръчал на невястата си да мълчи и никому нищо да не казва. Кога било вечерта, та вечеряли както всякога до огнището и като се наяли, невястата вдигнала паралията, прибрала, помела, постлала на бабичката в ъгъла и младите си отишли уж да лягат. Щом затворили вратата на собата, синът се качил през долапите на тавана, преоблякъл се, взел косилото на косата и се притаил до капака. И щом майка му изохкала и изрекла „Ох, смърте, смърте!", той се подал от капака на тавана, посегнал с косата и рекъл:
– Ей ме, аз съм Смъртта и дойдох да те взема, като толкова време ме викаш – всяка нощ! Подай си главата и хайде с мен! – и се престорил като че ще замахне с косата да я отреже.
– Чакай, моля ти се! – рекла бабичката настръхнала и се разтреперала от страх.
– Какво ще те чакам, нали сама ме викаш! Омръзна ми!
На бабичката й домиляло за света – душа е мила! – а като посочила собата, рекла:
– Викам те за невястата, а мене ме остави да си поживея!
Снимка и текст: Мария Тонева