Живял в Персия богат шах. Жена му починала и останала красивата им дъщеря, която била всичко за шаха – радост и утеха, надежда и опора. Нейно любимо занятие било да отглежда рози. В градината на шаха растели розови храсти от всички краища на света. Те изпълвали с аромат цялото пространство около дома и прогонвали тъгата на момичето, докато баща й воювал по бойните полета.
Един ден, завръщайки се от победоносна война, той довел много пленници. Поискал да увековечи победата си и решил да построи джамия толкова висока, че от нейното минаре да се вижда цялата розова шир. Обещал на майстора, който се справи с грандиозното начинание за три дни, да го възнагради богато и да изпълни три негови желания. Не се ли справи обаче – да го накаже.
Шахът бил суров човек и майсторите не смеели да се заловят с трудното дело. Само един българин – изкусен строител в родината си, склонил да опита своя късмет.
Започнал да изгражда темелите на джамията, но със всеки следващ камък, усещал че силите му го напускат, и в отчаянието си виждал призрака на смъртта. Все пак не се отпуснал – през първия ден издигнал стените толкова високо, че до него достигнал благоуханния аромат на розите. Вдъхнал дълбоко този мирис и той му дал неподозирана сила. Когато на втория ден видял девойката сред разцъфналите рози и чул песента й, вече не се съмнявал, че трябва да надвие умората си и да постои започнатото. На третия ден джамията била готова и от нейното минаре се виждала цялата прелест на розовата градина. Но момъкът търсел очите на девойката, която му вдъхнала сили. Те казвали повече от това, което можели да изрекат устните.
Шахът останал доволен и попитал майстора, кои са трите му желания.
– Първото – рекъл твърдо чернокосият българин – е да освободиш моите пленени събратя.
– Да бъде! – отвърнал шахът и наредил тозчас да ги пуснат на свобода.
– Второто ми желание е да раздадеш толкова пари на сиромасите, колкото струва строителството на тази джамия.
– И това може – казал шахът. - Бил готов цялата хазна да изпразни, но да задоволи желанието на изкусния майстор.
– А третото ми желание – вече по-нерешително и със стеснение заявил момъкът – е да ми дадеш за невеста момичето, което съзрях между розовите храсти в градината.
– Това не! Само това не! – извикал шахът, защото тази девойка била единствената му обична дъщеря. – Хвърлете го в тъмница и го бийте, докато забрави това свое желание! – заповядал разгневеният баща.
Волята на шаха се изпълнявала безпрекословно. За всички подчинени тя била закон, но не и за дъщеря му. Не че била глезена или непокорна. Тя просто била влюбена - за първи път в живота си.
Вечерта тя тайно се промъкнала в тъмницата, отворила портите й и заедно с любимия побягнала далеко, далеко, към слънчевата родина на избраника си. Пътят им минавал през пустиня – препятствие, което не било по силите на нежната девойка. Почувствала безсилието си, тя помолила своя любим да вземе розовия храст, който отнесла от градината си и да го занесе в своята страна. Напразно момъкът я молел да не го изоставя. Носел я на ръце, галел косите й, целувал ръцете й, но не могъл да я спаси от ледената целувка на смъртта. После плакал така искрено и жално, че розата се разлистила, за да прогони мъката, а нейните разцъфнали пъпки подканяли момъка да бърза и да я посади в своя роден край, като го превърне в розова градина.
(Розовата долина, Арт галерия "Париж-Москва")
Така и станало. Между Стара планина и Средна гора момъкът засадил розата, а тя се ширнала из цялата долина. Нарекли я Розовата долина. Там и по цялата страна розата цъфтяла и със сладкото си благоухае прогонвала скръбта, а с красотата си радвала влюбените.
Сутрин рано по цветчетата и листенцата на розата се търкулвали капчици роса. Не било роса, а били сълзите на двамата влюбени, които не могли да изживеят любовта си погалени от българското слънце и сред чудната хубост на розите.
Илюстрации: wikiwand.com, reorientmag.com
