„Безусловното приемане, пълното доверие, което членовете на семейството трябва да проявяват един към друг, имат смисъл единствено когато са съпътствани от щедро влагане на внимание.“ ~ Михай ЧИКСЕНТМИХАЙ, „Поток“
The Brandt Family Children (By the Lamp) by Albert Edelfelt
♥ За безусловното приемане и трудното юношество
Когато децата са още в най-ранно детство, повечето родители изпитват спонтанна наслада от развитието им: първата усмивка, първата думичка, първите няколко крачки, първите драскулки. Всеки от тези невероятни скокове в развитието на детето родителите възприемат като радостно предизвикателство да му осигурят нови възможности за действие. В кошарата за игра, на детската площадка, та дори в детската градина родителите не спират да осигуряват баланса между предизвикателствата в средата и уменията на детето. Но с навлизането в юношеството много деца стават „трудни“. Повечето родители в този период започват учтиво да пренебрегват живота на децата си, преструвайки се, че всичко е наред, с надеждата действително да е така.
Юношите са физиологично зрели същества, готови за възпроизводство; в повечето общества (и в нашето преди около век) се смята, че могат да поемат отговорностите на възрастния и заслужават подобаващо признание. Тъй като настоящото ни социално устройство обаче не осигурява адекватни предизвикателства за уменията на тийнейджърите, те трябва да търсят възможности за действие извън онези, одобрени от възрастните. Единствените отдушници, които те намират, често са вандализмът, престъпленията, наркотиците и безразборният секс. При съществуващите условия за родителите е много трудно да компенсират оскъдицата на възможности в самата култура. В това отношение семействата в богатите квартали едва ли са по-добри от семействата в гетата. Какво може един силен, жизнен, интелигентен петнайсетгодишен младеж да прави във вашия квартал? Помислете върху този въпрос и вероятно ще заключите, че наличните възможности са твърде неестествени, елементарни или скучни, за да предизвикат въображението на юношата. Не е изненадващо, че спортовете играят така важна роля в училищата; в сравнение с алтернативите те осигуряват шанса за упражняване и демонстриране на умения.
Има все пак мерки, които родителите могат да предприемат, за да компенсират отчасти липсата на възможности. Имало е време, когато младите мъже напускали дома, за да чиракуват, да пътуват до далечни градове и да се справят с нови предизвикателства. Подобна традиция съществува и днес в Съединените щати: децата напускат дома, когато постъпят в колеж. Проблемът в периода на пубертета, грубо обхващащ петте години между дванайсет и седемнайсетгодишна възраст, обаче си остава: с какви смислени предизвикателства могат да се справят младите хора на тази възраст? Ситуацията бива до голяма степен облекчена, когато родителите имат обичая у дома да се ангажират с понятни и комплексни занимания. Ако те обичат да свирят на музикален инструмент, да готвят, да четат, да обработват градината, да майсторят нещо или да ремонтират автомобила в гаража, много по-вероятно е децата им да открият предизвикателства в подобни занимания и да започнат да влагат достатъчно внимание, за да започнат те да им носят наслада и да спомагат за израстването им. Дори родителите просто да разговарят с децата малко повече за идеалите и мечтите си – дори в момента да са непостижими, – децата може би ще развият амбицията, необходима да стопят безразличието на сегашния си Аз. Ако не друго, споделяйки мисли, обсъждайки работата си или събития от деня, изобщо отнасяйки се към децата като към зрели хора, като към приятели, можем да им помогнем да пораснат като отговорни възрастни. Но ако, да кажем, бащата прекарва цялото си свободно време у дома, вегетирайки с чаша алкохол в ръка пред телевизора, съвсем естествено е детето да приеме, че възрастните са скучни хора, които не знаят как да се забавляват, и да потърси наслада в групата на връстниците си.
До известна степен напрежението в живота на юношата може да бъде облекчено, ако семейството поражда у него чувството за приетост и контрол и подкрепя самоувереността му. Във взаимоотношенията, притежаващи тези три измерения, хората се доверяват един на друг и се чувстват изцяло приети. Липсва постоянната тревога дали си харесван и популярен, дали задоволяваш чуждите очаквания. Както гласят популярните поговорки: „Любов означава никога да не се налага да казваш „Съжалявам“, „Домът ти е там, където си винаги добре дошъл“. Увереността, че си значим в очите на семейството си, ти дава силата да поемаш рискове; прекомерният конформизъм обикновено произтича от страха от неодобрение. Много по-лесно е за всеки младеж да положи усилие да развие потенциала си, ако знае, че независимо какво ще се случи, разполага със сигурна емоционална основа в семейството.
Безусловното приемане е от особена важност за детето. Ако родителите заплашват да оттеглят любовта си, когато не се държи според очакванията им, неговата естествена игривост постепенно ще бъде изместена от хронична тревожност. Чувства ли обаче детето, че родителите му са безусловно отдадени на неговото благополучие, то може да се отпусне и да изследва света без страх; в противен случай трябва да отделя за своята защита психична енергия, с която вече не може да разполага свободно. Емоционална сигурност в ранното детство е може би едно от условията, които способстват развитието на автотелна личност. Без тази сигурност на децата им е трудно да се освободят от Аза си за достатъчно дълго време, за да преживеят поток.
Безусловната любов не означава, разбира се, че във взаимоотношенията не трябва да има норми или наказания за нарушаване на правилата. Когато престъпването на правилата не носи риск, те стават безсмислени, а без смислени правила нито една дейност не може да носи наслада. Децата трябва да са наясно, че родителите имат пределни очаквания към тях, както и че непокорството им ще има конкретни последици. Но трябва също да знаят, че независимо какво се случи, родителската загриженост е извън всякакво съмнение.
Когато едно семейство има обща цел и отворени канали на комуникация, когато осигурява атмосфера на доверие и все по-комплексни възможности за действие, животът му се превръща в носеща наслада потокова активност. Неговите членове спонтанно фокусират вниманието си върху груповите си взаимоотношения и до известна степен забравят индивидуалния си Аз и разнопосочните си цели, за да преживяват радостта от принадлежността към една по-комплексна система, обединяваща отделните съзнания в единна цел.
Една от основните заблуди на нашето време е, че семейният живот се развива от само себе си и че най-добре е да се отпуснеш и да го оставиш да следва естествения си ход. С това схващане обичат да се успокояват особено мъжете. Те знаят колко трудно е да успееш в работата, колко много усилия е необходимо да вложиш в кариерата. Затова у дома искат просто да разпуснат с нагласата, че никой от семейството няма основание да ги безпокои с по-сериозни изисквания. Те често хранят една почти суеверна вяра в неприкосновеността на семейството. И едва когато стане твърде късно – когато съпругата е развила алкохолна зависимост или децата са се отчуждили безвъзвратно, – много мъже си дават сметка, че и семейството, подобно на всяко друго съвместно начинание, се нуждае от постоянно влагане на психична енергия.
За да свири добре, тромпетистът трябва да се упражнява всекидневно. Ако не тренира редовно, бегачът скоро ще изгуби форма и тичането вече няма да му носи наслада. Всеки мениджър знае, че компанията му ще започне да запада, ако не ѝ посвещава достатъчно внимание. При липса на концентрация всяка комплексна активност бива погълната от хаоса. От това правило не прави изключение и семейният живот. Безусловното приемане, пълното доверие, което членовете на семейството трябва да проявяват един към друг, имат смисъл единствено когато са съпътствани от щедро влагане на внимание. В противен случай те са лицемерна преструвка, на практика неотличима от безразличието.
От: „Поток. Психология на оптималното преживяване“, Михай Чиксентмихай, ИК „Хермес“, 2014 г.
Картина: The Brandt Family Children (By the Lamp) by Albert Edelfelt; unsplash
