Рилските езера са родени от сълзите на небесните звезди ♥ Любовта на Слънцето и Луната

("Седемте рилски езера", Вилиана Атанасова)

Луната залюбила слънцето, но на слънчо му дожаляло за нея. Жарки били лъчите му и той се боял тя да не изгори в тях. Боял се и нарочно гледал да не се срещне с нея. Чезнела по него луната, ден из ден линеела и се бавела по небесния друм, дано я настигне слънцето. Вече не залязвала отвъд Рила, когато той изгрявал откъм Родопите, а кретала като сянка в средата на небето. Тогава слънчо се криел зад гъсти облаци и чакал тя да зайде отвъд каменните чуки на планината.

Най-сетне дошъл ден, когато слънцето почти застигнало луната привечер, преди тя да скрие бледия си сърп зад високите върхове. Изхитрила се луната, закачила крайчеца на сърпа си по чуките на Рила и когато слънцето заходило отвъд планината, тя просто паднала в ръцете му. Тогава по небето на запад пламнали червени огньове и дълго премрежвали очите на малките звезди. Луната се стопила в пламенните прегръдки на слънцето, а звездите гледали от небето и тръпнели от мъка по нея.

Утихнало умореното слънце и бавно загаснал пожарът на запад. Заспало то дълбок сън, а земята потънала в мрак. Заплакали тогава звездите по своята посестрима. Сълзите им рукнали от ясното небе и се стекли по Рила. Най-много плакали звездите над високите западни чуки, защото някъде отвъд тях било брачното ложе на слънцето и луната. Звездните сълзи окъпали върховете и потекли надолу, към дълбоките циркуси под тях. Толкова много сълзи пролели звездите, че тия циркуси се изпълнили и прелели в бистри потоци.

Тъй са станали езерата по Рила. Затова са сини като небето.

От „Легенда за рилските езера”, Асен Г. Христофоров
Картина (заглавна): "Седемте рилски езера", Кирил Матеев