Приказка от Индия
Живял някога в едно село беден човек, който всеки ден неуморно обикалял околните села да проси милостиня. Така след време събрал много ориз.
– Ти вече не си беден. Кажи какво правиш с толкова много ориз?
– Деля го на четири – отговорил просякът. – Едната част давам на дявола, другата – в заем, третата хвърлям в реката, а четвъртата оставям в храма, дар за бога.
Всички били много учудени от отговора му и започнали да го разпитват:
– Къде е този дявол? И кой е този, дето взема заем от просяк? А в коя река хвърляш ориза? На кой храм правиш дарение?
Но просякът не им казал нищо повече. Ядосали се селяните, хванали го и го завели при царя. Царят му наредил да говори и той не можел да не се подчини.
– Царю – казал той, – дяволът е жена ми. Тя нищо не работи, само яде и спи. За да насищам лакомията й, трябва непрекъснато да прося.
– А кой взема заем от тебе? – попитал царят.
– Втората част от ориза е за сина ми. Сега той е малък, а моите крака още вървят и мога да го храня. Но утре, когато порасне, а аз остарея, той мене ще храни. Та ето за какъв заем говорех.
– Ами какво значи, че хвърляш в реката третата част на ориза? – попитал пак царят.
– Имам малка дъщеря – казал просякът, – за която трябва да се грижа. Но когато порасне, тя ще се омъжи и ще ме напусне. Е, царю, кажи оризът, който й давам, не е ли като хвърлен в реката?
Накрая царят попитал:
– А в какъв храм и на кой бог оставяш последната част от ориза?
– Царю, този храм е моето тяло, а богът – душата ми. Ако за тях не се грижа, как ще имам сили да живея?
Царят харесал много отговорите на просяка. Възнаградил го богато и го пуснал да си върви.
Рисунки: Rajkumar Sthabathy
