Притча за дъжда и ангелите
(Sanzio, Raffaello - Putti (Madonna Sistina),1512-1513)
Когато небесата се разтварят, на земята слизат ангелите, за да изпълнят желанията на тези, които действително вярват в тях.
Малкото момче седеше на перваза на прозореца, подпряло брадичката си на коленете и унило гледаше дъжда през стъклото.
– Мамо, може ли да изляза да поиграя на двора? – попита тъжно то.
– Не, скъпи, още си болен, а навън вали.
– Защо на земята толкова често вали?! – изхлипа момчето.
Гледах го през стъклото и не можах да сдържа сълзите си. Но ако не престана да плача, дъждът никога няма да спре.
Ние, ангелите, сме същества вечни, но също имаме "криза на средната възраст", преоценка на ценностите, опит да се върнем назад и да поправим грешките си. А в моя живот такива имаше немалко. Всеки път, когато на хората предстоеше да направят най-сериозния избор в живота си, аз бях зад гърба им и слагах ръка на рамото им. Това ми е работата и им помага да направят първата крачка, с която да променят живота си. Но бях толкова пламенен, толкова нетърпелив и толкова разсеян, че те не винаги правеха правилния избор.
И сега трябва да открия всички, които направих нещастни.
Но нещастните хора са загубили вярата си. Така ми казаха, всичките до един, че не вярват в ангели.
Те даже не знаят, че всички ангели някога са били хора, а всички хора някога са били ангели. Живеем толкова близко и се срещаме толкова често, че сме престанали да вярваме в съществуването един на друг.
Не можем да направим щастливи тези, които не вярват в чудеса. А хората вече не вярват. Затова всички ангели плачат и на земята вали толкова често.
Дъждът, това са моите сълзи, дребосъче ...
Картина: Sanzio, Raffaello - Putti (Madonna Sistina),1512-1513 - commons.wikimedia.org
