Притча за осъждането
В едно село живял старец, много беден, но дори и най-богатите му завиждали, тъй като имал великолепен черен кон. Те му предлагали невиждана цена за коня, но старецът винаги казвал:
– Този кон - не е моя собственост. Той е личност. Как мога да продам една личност, да продам своя приятел?
Старецът дори и беден, не продавал коня.
Веднъж намерил конюшнята празна. Събрало се цялото село и хората казали:
– Ти стари глупако! Знаехме се, че рано или късно този кон ще изчезне. Защо не го продаде? Ето ти сега нещастие.
– Не отивайте твърде далече в твърденията си. Просто кажете, че конят го няма на своето място, - отговорил им старецът. Това е факта, всичко останало са предположения. Нещастие или благословия, не мога да кажа, тъй като това е само частица от цялата картина. Кой знае какво още може да се случи?
Хората му се присмели, знаели, че е малко смахнат. След 15 дена, съвсем неочаквано, конят се върнал. Той не бил откраднат, а просто обикалял на воля. Нещо повече, връщайки се, той довел със себе си една дузина диви коне. Тогава хората отново се събрали и казали:
–Прав беше, старче! Не е било нещастие, а благословия.
– Пак отивате твърде далече. Просто кажете, че коня се е върнал. Кой може да знае благословия ли е това или не? - спокойно отговорил старецът. - Това е само частица от цялата картина. Как може прочитайки една дума от изречението да съдите за неговия смисъл?
Хората пак не се съгласили с него - как да не било благословия? Та това били дванадесет прекрасни коня!
Старецът имал един-едничък син, който започнал да обяздва конете. Една седмица, след като се заел със задачата паднал и си счупил краката. Хората отново се събрали и рекли:
– Ти отново доказа своята правота! Това е било нещастие. Твоят единствен син се осакати, за твоята преклонна възраст, той бе единствената ти опора. Сега си още по-беден от преди.
– Вие не можете да не съдите, за кой ли път отивате твърде далече в съжденията си. Кажете само, че си е счупил краката. Никой не знае, нещастие ли е или благословия. Животът се ниже ден по ден, и не ни е дадено да знаем всичко, което се случва по пътя.
Случило се така, че след няколко седмици страната влязла във война и всичките младежи отишли на бойното поле. Останал само синът на стареца, защото бил негоден за служба. Страдали семействата, защото знаели, че повечето младежи няма да се върнат живи у дома. Отишли те при стареца и му рекли:
– Прав беше, стари човече, сега е ясно, че всичко това е било благословия. Синът ти може да е инвалид, но е жив и е с теб. А нашите синове заминаха и никой не знае, ще ги видим ли отново.
Старецът отново казал:
– Продължавате да съдите. Никой не знае! Кажете само, че вашите синове са годни за армията, а моят - не е. Само Бог знае нещастие ли е това или благословия.
Докато съдите, не растете и не се развивате. Умът ви тъпче на едно място, правейки го удобно за вас. Умът обича да разсъждава, защото развитието е рисковано и неуютно. Истината е, че животът е пътешествие, което няма край - когато една врата се затвори, друга се отваря, когато един човек си тръгне от нас, друг идва. Животът е безкрайно пътешествие. Пътувайте през него и не съдете!
Илюстрация: Wisdom of the East, fresco mural in Jefferson Hall, East-West Center, Honolulu, by Affandi, 1967
