♥ От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, народният календар е ням

„От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, народният календар е ням, едно мълчание, което съответства на обредното мълчание при агонията на умиращия. Умира старата година и силите на хаоса са взели връх.“

Художник Иван Попчев (1941-1994)

Коледа в българския народен календар

Спомен от „Златния век“ и двуликия Янус

Коледа е най-таченият семеен празник у българите. Наследили сме го от античната традиция на Балканите. През 680 г. в Константинопол поредният църковен събор забранил така наречените „календи“ заради неприкритото им езичество, но в пределите на младата българска държава, образувана година по-късно, те не били преследвани, затова сред балканските народи ние сме съхранили най-много обреди и песни по Коледа.

През Античността римляни и гърци (а навярно и траки) отбелязвали свършването на старата година и началото на новата с продължителни празници, посветени на бога Кронос (Сатурн). Времето на бог Кронос се мислело за „златен век“ на човечеството, когато всичко било в изобилие и нямало бедни и богати, а припомнянето на изгубения рай ставало чрез богати трапези, на които роби и господари сменяли местата си и господарите прислужвали на своите роби. Избирали и карнавален „цар на крониите“, когото после развенчавали и „убивали“. Приликата между смъртта на „царя на крониите“ и „страстите господни“ на кръста според църквата била дяволско злоумишление, затова крониите били забранени. Средновековното българско общество имало сравнително вярна и пълна представа за „бесовствата“ през крониите от Житието на свети Дазий, живял по времето на император Максимилиян в Силистра.

От пети век насам крониите във Византия били изместени от януарските календи. С думата „календи“ в Рим отбелязвали началото на всеки месец, а корените на януарските календи са в култа към Янус, бог на небесния свод, своеобразен портиер, който отваря и затваря вратите на слънцето, покровител на входа и изхода, затова бил изобразяван с две лица. Известност добили и брумалиите, най-късите дни в годината (24 и 25 декември); празнували ги нощем, а селските жители заколвали свиня в чест на Кронос и Деметра, поради което църквата се отказала и от тях.

Рождество Христово

След като се утвърдило за държавна религия на Римската империя християнството все пак отстъпило на победеното езичество и въвело нов празник – Рождество Христово, непознат до IV век и официално признат едва през 431 г. Първоначално Рождество Христово бил на 6 януари, Богоявление, но тази дата била възприета само в източните предели на империята, по-късно окончателно и повсеместно се наложила датата 25 декември, деня на зимното слънцестоене, на който езичниците празнували рождения ден на непобедимия слънчев бог и на бог Митра. За земеделците и пастирите старият календар запазил привлекателната си сила и под прикритието на Рождество Христово през цялото Средновековие съжителствували унаследените от прадедите и привнесените от църквата вярвания: появили се великолепните величаво-пантеистични и същевременно интимно сближени образи на Бога, Божията майка и светците във фолклора. Езическата подложка на обреди и песни по Коледа е явна, както е видимо и многовековното въздействие на източното православие върху тях, благодарение на което са достигнали до нас като „жива старина“.

Според едно поверие от село Подвис в Източния Балкан поповете не казвали кога е Игнажден и Първи март. То подсказва, че старите българи са имали две Нови години: мартенска, лунна, по която е датиран Съборът против богомилите, свикан от цар Борил през 1211 г., и игнажденска, слънчева, по която са подредени празниците в т.нар. „Книги на Григорий Цамблак“ от XV век.

Самата година се поделяла на четири времена, чиито средоточия са слънцестоянията и равноденствията. Затова и Коледа в коледните песни се смята за средзима – „средизиме по Коледа“. Именно защото е среда, спрямо 25 декември в календара се разполагат симетрично два четиридесетдневни отрязъка: в деня на апостол Филип (14. ХІ.) започват Коледни заговезни, които траят 40 дни, а на 40-ия ден от Рождество Христово е Сретение Господне (2. ІІ.). Забелязано е, че в жизнения ритъм на човека четиридесетдневието е възможно най-дългият период с едно и също емоционално състояние, в края на който чрез празник индивидът се пренасочва предпазно към друг световъзприемащ регистър.

В народната вяра дните от Игнажден до Коледа са „замъчени“ (Божа майка се мъчи да роди Млада бога), а спрямо тях симетрично са разположени Никулден и Ивановден. Първият е посветен на „стар свети Никола“, покровител на морската стихия и - образно казано - със своя кораб той пренася света към спасителния бряг на Новата година. Вторият е в чест на „Кум Иван“, който наред с Млада бога кръщава земята и небето и установява новия ред. Подредбата на празниците е осмислена като движение от старо към ново, от хаос към ред и издава намерението смяната на старата година с нова да се опише с матрицата на мита за сътворението на света: от бездната на изначалните води се изважда от бога-творец бучица пръст (мая), която започва да расте, или пък бива убито чудовище (змей, риба) и от тялото му се създава Вселената, или пък светът се излюпва от яйце на водоплаваща птица. Но преди да се появи хаосът, старото слънце, старият ред и старата година трябва да изгубят своята сила, за да се разпаднат установените връзки (по-точно, те насилствено се убиват както царя на крониите, за да се запазят възпроизвеждащите им възможности, необходими при възкръсването им).

Очевидно, в годишния кръговрат това време е белязано със знака на свръхнапрежение, доколкото не е бил сигурен благополучният изход от двубоя между силите на хаоса и силите на вселенския ред. Човекът не е могъл да остане ням безучастен свидетел, затова с обреди и магии, с песни и благословии се присъединявал към силите на бъдещия ред.

Курбанът на стар Свети Никола

До последно време се е спазвала традицията на Никулден да се готви рибник, дори се казва, че ако няма риба, с рибя кост трябва да си почешеш зъбите. До Никулден се избира водачът на коледарската дружина и в неговия дом се прави „служба“ – пеят песен пред кравай със запалена свещ и бъклица вино до него. Доверим ли се на коледните песни, ще трябва да приемем, че рибата-курбан е равнозначна на змея, чудовището, от чиито части се създава светът (особено в случаите, когато „риболовец“ е свети Георги). От Никулден до Игнажден, цели тринадесет дни, народният календар е ням, едно мълчание, което съответствува на обредното мълчание при агонията на умиращия. Умира старата година и силите на хаоса са взели връх.

Игнажден – денят единак

Името на празника по някои места е преосмислено в Единажден, защото се е смятал за първи ден на годината. Повсеместно е известно „полязването“, обичай, при който се съблюдава пръв да влезе човек, носещ сполука за дома. И той показва, че Игнажден се е схващал като Млада година. Полязникът бил задължаван да сяда върху кринче с трески и слама и да „мъти яйца“. Претълкуван с оглед на стопанските интереси на дома („да се мътят пилците в него“), всъщност този обичай е остатък от подражателните магии, с които се подпомага излюпването на новия свят от т.нар. „световно яйце“.

Полязникът е бил длъжен да вземе от дръвника дъбова вейка или треска, за да влезе с нея в дома (или това прави и този от домашните, който сутринта излезе пръв). Доколкото това е клонка на отсечено дърво, актът символизира внасянето на мъртвата вече стара година, познато и на други индоевропейски народи. Ако момата на къщата иска да узнае кой ще бъде нейният жених, трябва да седне на дръвника, да се посипе с ечемик и да изрече: „Кой ми е на късмет, да дойде нощес да го жънем заедно!“ Най-старата жена пък удря със сурова пръчка децата, докато още спят – да растат заедно с Младата година.

На Игнажден колят отглежданата специално за този ден свиня и по далака гадаят за времето – ако предният край е дебел, зимата ще бъде тежка в началото и обратно. От месото на жертвата се яде едва на Коледа, след завръщане от църква, като преди това се „смърсяват“ с уловени от децата врабчета.

Игнажденската вечеря е една от трите кадени вечери, при които на трапезата се събира цялото домочадие и най-старият я прикадява; тя е първата, в която по селата от поречието на Русенски Лом „пазят квас“ – моми, булки и старици играят хоро, а две моми гърбом към нощвите замесват кваса. Мъже до тайнството не се допускат, крие се и къщата, в която се извършва обичаят.

Малка Коледа

Денят преди Коледа е празник на малките момчета. Събрани в дружинки по пет-шест, с торбички на рамо и коледарки в ръце те обхождат къщите, тропат по портите. Посреща ги най-старата жена, посипва ги с жито, а момченцата чукат с тояжките по земята, „забиват“ разпилените по нея зърна, за да зачене, и изричат благослови и молби за дарба: „Коледе, бабо, Коледе!“ (Кукуш), „Тък, тък, тък! Да се роди, да се роди, дека рало ходи; дека ходи и дека не ходи!“ (Софийско), „Сей, сей, Коледа, дай, бабо, орешки“ (Русенско).

Малка Коледа завършва с Бъдни вечер с толкова много жестове на българина пред богатата трапеза и пред прага на Новата година, че се налага да бъдат описани отделно от „вървежа“ на празниците.

Дванадесетте погани дни

След излизането на коледарите от дома започват дванадесетте погани дни, познати и на други европейски народи. Те траят до Ивановден. Наричат ги още „некръстени“, „мръсни“, „караконджови“ и ги тълкуват като своеобразно връщане към езичеството (поганството). Вярва се, че през това време кръстът е паднал, а земята е на решето, т.е. че преградата между този и отвъдния свят е снета и нощем до първи петли бродят нечисти духове (вампири, таласъми, самодиви). В края на Средновековието тези представи все още са занимавали умовете дори на книжовници, които отбелязали в приписки към сборници от XVIII в.: „Да се знае кога се отвори небето на 24 декември“ и „На 27 декември да не се оставя съд открит, защото самодива блюва и човек полудява“.

Само през дванайсетте погани дни се появяват караконджо и бутанци (поганци). Представяли са си ги поразному: караконджо като кон с човешка глава и криле, който може да хвърчи или като четирикрако животно с глава на таралеж, със свинска четина на гърба и гола опашка, завършваща с топуз, което ходи на задните си крака, носи на врата си гребенец от дарак и възсяда срещнатите нощем хора, а буганците приличали на хора, голи човеци, или ездачи на коне с по един крак, с дълги бради и облечени в сини дрехи. Описанията на тези чудновати същества от митологията се пресрещат с изображения върху амулети от Първото българско царство и навярно в основата им лежи култът към прадедите-покровители.

През дванайсетте погани дни не се извършват обичайните обреди при кръщаване на дете и опяване на покойници тъкмо защото са „отдадени на езичеството“. Смята се, че заченатите през това опасно време ще станат магьосници или разбойници, а за родените се изтъкават и ушиват специални ризи, които да ги защитават от любовта на змейове и змеици.

Из: „Славите ли Млада бога?“, Анчо Калоянов, изд. „Слово“, Велико Търново, 1992
Картина на художника Иван Попчев (1941-1994)

7359 Преглеждания