„През една устремна мълния съзирам: на най-високия връх на силата се прегръщат Страхът и Мълчанието - най-последната и най-страшна двойка. А между тях - един Пламък.“
The Yellow Christ (1889) by Paul Gauguin
Отношението между човек и природа
Този свят, цялата тази богата, безкрайна поредица от явления не е някаква илюзия, някаква пъстра фантасмагория на кривото огледало на ума ни. Нито пък е абсолютната реалност, която живее и се променя - независима от силата на ума, свободна.
Не е сияйната одежда, която е облякла мистичното тяло на Бога. Нито пък прозрачната и тъмната междинна стена, разделяща човека и мистерията.
Целият този свят, който е пред нас, който чуваме и докосваме, е едно достъпно за човешките сетива, пълно с Бог сгъстяване на двете огромни сили на Космоса.
Една сила се спуска и иска да се разпилее, да се обездвижи, да умре. Една сила се изкачва и търси свобода и безсмъртие.
Тези две армии - тъмната и светлата, армията на живота и армията на смъртта - вечно се сблъскват. Предметите, растенията, животните, хората са видимите за нас белези на този сблъсък.
Вечно враждуват тези противоположни сили, сливат се, борят се, побеждават и биват побеждавани, уравновесяват се и отново започват войната - навсякъде във Вселената - от незримия водовъртеж в малката капка, до безкрайния звезден потоп на Галактиката.
Бог, цял, лагерува в най-непретенциозното насекомо и в най-елементарната идея. В тях целият Бог е изправен за решителна битка.
И в най-незначителната молекула на земята и небето чувам моят Бог да вика: Помощ!
Всяко нещо е едно яйце, в което неспокойно и будно работи семето на Бога. Безброй сили вътре и извън него се строяват и го защитават.
Със светлината на ума, с пламъка на сърцето обсаждам всеки затвор, в който е Бог, търся, опипвам, удрям да отворя врата в крепостта на материята, да издигна в крепостта на материята портата на героичния изход на нашия Бог.
Воювай, търпеливо следи явленията, за да ги подчиниш в закони. Така проправяш пътища в хаоса и помагаш на духа да върви по тях.
Сложи ред, реда на своя ум, в течащата анархия на света. Ясно очертай в бездната плана на битката.
Бори се със силите на природата, накарай ги да се впрегнат в по-висша от самите тях цел. Освободи духа, който се бори в тях и жадува да се слее с борещия се вътре в теб дух.
Когато, борейки се в хаоса, човекът подчини на законите на ума си редица явления и строго затвори в словото тези закони, тогава светът си поема въздух, подреждат се гласовете, изяснява се бъдещето и всичките тъмни, безкрайни количества числа се освобождават, подчинени на тайнственото качество.
С помощта на нашия ум принуждаваме материята да ни последва. Променяме хода на силите, които слизат надолу, променяме течението, превръщаме робството в свобода.
Воювайки и подчинявайки видимия свят около нас, не само освобождаваме Бога: създаваме Бог.
Отвори очите си, вика Бог; искам да видя! Наостри слух, искам да чуя! Върви напред; ти си моята глава!
Камъкът се спасява, ако го вдигнем от калта и го вградим в една къща или ако издълбаем върху него духа.
Семето се спасява - какво ще рече спасява се? - освобождава Бога в себе си - като разцъфва, като връзва плод, като се връща отново в пръстта; нека помогнем на семето да се спаси.
Всеки човек има един свой кръг от предмети, дървета, животни, хора, идеи и негов е дългът да спаси този кръг. Негов, на никого другиго. Ако не го спаси, не може да се спаси.
Има свои подвизи, които трябва да извърши, преди да умре. Иначе не се спасява. Защото самата му душа е разпръсната, покорена от тези неща около него, от дърветата, от животните, от хората, от идеите и, вършейки подвизите, нея, душата си спасява.
Ако си ратай, обработвай земята, помогни й да зачене. Семената викат в пръстта, Богът вика в семената. Освободи го. Една нива очаква да й дадеш спасение, една машина очаква да и дадеш душа. Няма как да се спасиш, ако не ги спасиш.
Ако си воин, не изпитвай съжаление, милосърдието не е част от дълга ти. Без милост убивай врага. Чуй как Бог вика в тялото на врага: „Убий това тяло, пречи ми; убий го, за да мина!“
Ако си мъдрец, воювай вътре в черепа, убивай идеите, създавай нови. Бог е скрит във всяка идея, така както и в плътта. Смажи идеята, освободи го! Дай му една друга, по-широка идея, за да се подслони.
Ако си жена, обичай! Твърдо избери измежду всички мъже бащата на своите деца. Не ти избираш; в теб избира изначалният, непобедимият, безмилостният мъжки Бог. Изпълни изцяло дълга си, пълния с горчивина, любов и сила дълг. Раздай цялото си тяло, пълното си с кръв и мляко тяло.
Казвай: Този, който нося в пазвата си и го кърмя, той ще спаси Бога. Нека му дам всичката си кръв и мляко.
Дълбока, неизмерима е стойността на този променлив свят: за него се хваща Бог и се изкачва; от него се храни Бог и се умножава.
Отваря се сърцето ми, осветява се умът ми и този страшен лагер на света изведнъж ми се явява като любовна арена.
Два буйни, насрещни вятъра, мъжки и женски, се срещат на един кръстопът и се сблъскват. За миг се уравновесяват, сгъстяват се, стават видими.
Този кръстопът е Космосът. Този кръстопът е сърцето ми.
От най-тъмната молекула на материята до най-висшата мисъл - предава се танцът на гигантския любовен сблъсък.
Материята е жената на моя Бог; двамата заедно се борят, смеят се и плачат, крещят в килията на плътта.
Раждат, разчленяват се. Сушата, морето и въздухът се изпълват с растения, животни, хора и духове; във всяка живинка се прегръща, разчленява се и се умножава изконната двойка.
Събрано в едно, цялото напрежение на Вселената избухва във всяко живо същество и сред сладостта и горчивината на плътта Бог е застрашен.
Потръпва, изскача от умове и кореми, втурва се, хваща се за нови кореми и умове и пак отначало започва битката за свобода.
Чрез нашия разум и чрез нашето сърце, за пръв път на тази земя Бог наблюдава своята борба.
Радост! Радост! Не знаех, че този свят е толкова слят с мен, че всички сме една армия, че от едната и от другата ми страна анемониите и звездите се борят, без да ме познаят; но аз се обръщам и им махам.
Топла, любима, позната, ухаеща на моето тяло е Вселената. Ерос, редом с война, бурно безпокойство, настоятелност и несигурност.
Несигурност и страх. През една устремна мълния съзирам: на най-високия връх на силата се прегръщат Страхът и Мълчанието - най-последната и най-страшна двойка. А между тях - един Пламък.
От: „Аскетика“, Никос Казандзакис, изд. „Архетип“, 1993 г.
Картина: The Yellow Christ (1889) by Paul Gauguin; chinaoilpaintinggallery
