„Наша задача е, докато сме тук, на земята, да се грижим за тези, които са в света на вечността, без да забравяме къде трябва да стигнем в края на житейския ни път.“
„Задушница“ (1923), Иван Милев
† Слово за Архангелова задушница
Протойерей Борис Балашов
Светът е обезобразен след грехопадението на човека. Умират хора стари, на средна възраст, младежи и деца. Какъв е смисълът от тяхната поява на света, ако животът така леко може да свърши? Смисълът на раждането на дете от майката е - тя да му даде живот не само земен, временен, но и вечен. Ето тогава всичко, което тя прави за своето чадо, има действително вечен смисъл.
Ние, живеейки в този свят, много придобиваме и много загубваме. Губим нашите близки, баби, дядовци, родители, мъже, жени, деца и приятели. Разбира се, винаги сърцето на човека се изпълва със скръб от загубата на близкия, но у вярващия човек по-високо от скръбта е неговата любов. Любовта към този, с когото тук, на земята, човек се е разделил за известно време, защото ние ще се срещнем с него лице в лице, когато прекосим границата на земното битие. Преминавайки границата на земния живот, човешката личност продължава да съществува, макар и непълноценно, защото душата е разделена от тялото и затова не може да развива дейност, насочена към своето духовно усъвършенстване. Християните живеят за безсмъртието и вечността, където не само духовно ще продължи съществуването на личността, но при Второто Пришествие на Христа ще възкръснат и телата.
До Второто Пришествие Христово, когато Той ще дойде да съди света, душите ще съществуват в това състояние, в което те са пресекли финалната лента на земния живот. Според учението на Църква, те ще се намират или в очакване на вечната радост и блаженство, или в очакване на вечната скръб. И, тъй като тези хора вече сами не могат да извършват никаква дейност, не могат сами да влияят на състоянието на своята душа, това могат и трябва да правят тези, които имат тела и могат със своята дейност да извършват дела, които са насочени към подобряване състоянието на душите на близките ни умрели хора.
Извършвайки добри дела в памет на умрелите, ние като че ли им предаваме последствията на тези добри дела. Нахранили гладния, облекли голия, положили грижи за нещастните и чуждите деца, за чуждите нужди в името на нашите покойници, ние им носим подарък.
Често душите на умрелите се явяват живи, обикновено в съня, и просят помощи, макар много рядко да могат пряко за това да кажат. Като правило, те просят нещо, което е нужно на живеещия човек на земята: дреха или храна. Това са символи на това, от което те се нуждаят. Затова ние се молим за умрелите в деня на тяхната кончина, в третия ден, в деветия ден и особено в четиридесетия ден, в годината на деня на смъртта, в деня на техния ангел (т. е. именния им ден), особено на Литургия. В дните за памет на починалите много важно е да оказваме дела на милосърдие на нуждаещите се, на нещастните, да оказваме поддръжка на Църквата и в нейното служение за спасението на човека. Ние сме по-близко до умрелите не тогава, когато сме на гробището, не когато се молим в храма, а, най-напред, когато се причастяваме с духовна подготовка и искрено. Тогава ние сме по-близо от всякога до тях, защото сега ние можем с да общуваме с тях само чрез Бога.
Когато ние умрем, на земята ще остане Църквата, която се моли за всички. Ще ни споменават тези, които ни познават, а даже ако никой от живите хора не ни помни, Църквата все едно ще се моли за нас, както и за всички свои чада.
Наша задача е, докато сме тук, на земята, да се грижим за тези, които са в света на вечността, без да забравяме къде трябва да стигнем в края на житейския ни път.
* Превод със съкращения: прот. Йоан Карамихалев
Източник: pravmladeji.org
Картина: „Задушница“ (1923), худ. Иван Милев
