Тази изповед всъщност е стихотворение от Ники Комедвенска. Но думите в него звучат толкова до болка познати, че чак парят. Парят, защото знаем, че художественият герой съвсем не е измислен. Не! Той е нашият дядо, той е нашият баща и той сме може би ние...след няколко години!
Това, което цял живот градих,
до камък го окрадоха, човече!
Дърветата, който посадих,
до корен някой снощи ги осече.
Остана ми един разгърден двор,
навръх живота някъде набучен,
и вие иззад чуждия стобор
от мъка престарялото ми куче.
И гледам ви със тия две очи,
отдавна преживели всяка клада,
душата ми, родена да горчи -
вземете ми и тях! Да ви присядат!
Халал да ви е празният ми джоб
и дворът ми, забравил що е семе!
Мен трап ми стига. Колкото за гроб!
А Господ Бог и гол ще ме приеме...
Ники Комедвенска
