Капанът на зависимостта в семейството ~ д-р Уейн ДАЙЪР

Психология на човешкото всекидневие

В царството на животните да бъдеш родител, означава да предадеш на потомството уменията, които ще са му нужни, за да живее самостоятелно, и след това да си отидеш. При хората инстинктът за самостоятелност е същият, но невротичната потребност да притежаваме живота на децата си и да живеем чрез тях сякаш взема връх. Целта да се отгледа дете, което да стане независимо, се изражда в мисълта да се отгледа дете, за което да се държим в бъдеще.

Ако сте изпълнен с чувство на вина и не сте се осъществили в живота си, но съветвате децата да бъдат различни, вие им продавате развалена стока. Ако вие сте модел на ниска самооценка, ще научите децата си да възприемат същото отношение спрямо самите себе си. И нещо, което е още по-важно – ако направите децата си по-значими от вас самия, вие няма да им помогнете, а ще ги научите да поставят другите по-високо от себе си и винаги да остават назад, без да се самоосъществяват. Това е голяма ирония. Не можете да дадете на децата си изкуствена самоувереност; те трябва да я придобият, като наблюдават, че и вие живеете по същия начин. Ако сте човек склонен да се жертва, вие моделирате жертвоготовно поведение – да слагате другите над себе си, да не се харесвате, да търсите одобрение и т.н. Да правите нещо за другите, понякога е достойно за възхищение, но ако то е за ваша сметка, вие просто учите другите на същия вид поведение, пораждащо неприязън.

Безспорно семейството е важна единица в процеса на развитието, но не би трябвало да е неизменна единица. Не би трябвало де е инструмент за насаждане на чувство за вина и невроза, когато неговите членове започнат да се стремят към емоционална независимост. Сигурно сте чували родители да казват: “Имам право да направя каквото пожелая със собственото си дете.” Каква е печалбата от подобно властно поведение? Омраза, неприязън, гняв и фрустриращо чувство на вина към родителя, когато детето порасне. Ефективните родители подхранват у децата си самостоятелност, а не зависимост и не изпадат в истерия, когато децата им проявяват нормален стремеж към самостоятелност.

В семействата, в които се държи на самостоятелността, движението към независимост се разглежда като нещо нормално, а не като предизвикателство към нечий авторитет. Не се придава голямо значение на зависимостта и потребността от някого. Също така от детето не си изисква вечна вярност само защото е член на дадено семейство. Резултатът е: членове, които искат да бъдат заедно, без да се чувстват длъжни да бъдат заедно. Налице е уважение към личния живот, а не изискване всичко да се споделя. В подобно семейство жената има собствен живот, освен този на майка и на съпруга. Тя ще даде на децата си пример за ефективен начин на живот, а няма да живее живота си за тях и чрез тях. Майката не е робиня, защото не желае собствените й деца да бъдат робини. Смята, че ще цени децата си по-високо, а и те ще ценят нея по-високо, ако се самоосъществява наравно с мъжете и ако прави за семейството, общността и културното си издигане това, което правят и те.

В такова семейство чувството за вина или заплахите не се използват, за да се насаждат у децата зависимост от родителите и отговорност пред тях. Със съзряването на децата родителите не искат те да ги посещават по задължение. Освен това родителите са твърде заети да бъдат посвоему ефективни, за да стоят и да чакат децата и внуците им да се появят и да дадат смисъл на живота им. Този тип родители не смятат, че трябва да предпазват децата от трудностите, през които самите те са минали. Убедени са, че усилието да се преборят с дадена трудност е създало у тях самоувереност и самоуважение и не биха желали да лишат децата си от този полезен опит.

Всички ваши посещения у дома могат да бъдат приятни преживявания, ако подемете здраво борбата си за независимост от вашите родители. А ако дадете на децата си пример, че се гордеете със себе си, и ако имате висока самооценка, те на свой ред ще напуснат семейното гнездо, без да изпитват напрежение и без да се безпокоят за останалите членове на семейството.

Някога вие също сте били дете и ако сте усвоили добре стереотипа на психичната зависимост, възможно е, след като сте се оженили/омъжили, да сте заменили една връзка на зависимост с друга.

Ето ги двете грозни думи – зависимост и задължения, - на които се дължи сегашното състояние на браковете и броят на разводите. Факт е, че на мнозинството от семейните хора брачният живот не се харесва и независимо дали го търпят, или се освобождават от него, психичните щети остават.

Във взаимоотношенията, които почиват върху любовта, всеки от партньорите позволява на другия да бъде такъв, какъвто той самият избере – без никакви очаквания и изисквания. Това е искрена връзка между двама души, които толкова много се обичат, че нито един от двамата не ще очаква другият да бъде такъв, какъвто не би желал да бъде. Този тип взаимоотношения е толкова рядък, че почти се е превърнал в мит. Представете си съюз с любимия човек, в който всеки от двамата може да бъде такъв, какъвто желае да бъде. Сега помислете какви всъщност са браковете на повечето хора. Как се промъква тази отвратителна зависимост и как помрачава отношенията?

Бракът може да бъде вълнуващо преживяване, когато двама души имат достатъчно увереност в себе си и се обичат достатъчно, за да подхранват по-скоро самостоятелност, отколкото зависимост, но в същото време споделят щастието с любим човек. Но когато двама души се стремят да създадат едно цяло или единият се опитва по всякакъв начин да командва другия, искрата, която е у всички нас, избухва и ние започваме да се борим за най-значимата човешка потребност – от независимост.

Дългогодишният брак невинаги означава щастлив брак. Мнозина съпрузи остават заедно от страх пред неизвестността, от инертност или защото така е редно. В щастливия брак, когато и двамата съпрузи изпитват истинска обич един към друг, единият винаги е готов да позволи на другия да решава сам за себе си, без да го командва. В този брак отсъстват непрестанните кавги, при които единият мисли и говори вместо другия и изисква от него да изпълнява задълженията си. Зависимостта е, фигуративно казано, змията в рая на щастливия брак, тъй като създава модели на налагане и подчинение, с които разрушава взаимоотношенията. Това слабо място може да бъде премахнато, но битката ще е люта, защото става въпрос за власт и контрол, от които малцина са готови да се откажат без борба. Най-важното е зависимостта да не се смесва с любовта. Колкото и странно да изглежда, браковете се заздравяват, когато в близостта между съпрузите остават празни пространства.

Ето някои често използвани стратегии за поддържане на нишките на властност и контрол в брака:

  • партньорът вика, кряска, повишава тон по различни поводи;

  • прилагат са заплахи от рода на “Ще те напусна, ще се разведа”;

  • правят се опити да се насажда чувство за вина. “Ти нямаш право да…”, “Не разбирам как можа да извършиш подобно нещо”;

  • прилага се поведение на гняв и невъздържаност – хвърляне на предмети, ругаене, чупене на мебели и т.н.;

  • залага се капанът на физическото страдание. Когато единият партньор не се подчинява на другия, този който обича да се налага, заявява че е получил сърдечен инфаркт, че има главоболие, болки в гърба и какво ли не още. Партньорът ви може да ви манипулира по този начин, ако се е научил, че щом се разболее, вие ставате послушен/а;

  • прилага се политика на мълчание. Мълчанието и умишленото цупене са отлични стратегии, с които единият може да се опита да накара другия да се държи както трябва;

  • пускат се в ход сълзите, за да може другият да се почувства виновен;

  • изиграва се сцена на напускане. Само като стане и излезе от къщи, единият партньор може да накара другия да се откаже от дадено поведение;

  • с “хватката” “Ти не ме обичаш вече” или “Ти не ме разбираш” единият партньор постига своето и увековечава зависимостта в брака.

Всички изброени стратегии са методи , с които единият принуждава другия да изпълнява отредената му роля в брака. Те се прилагат, когато дават ефект. Ако единият партньор откаже да бъде манипулиран по този начин, другият ще престане да използва тези методи. И, обратно, ще свикне да ги прилага, ако другият поддава на уловките му. Ако реагирате с покорство, вие научавате другия, че можете да изтърпите всичко. Ако другите ви подценяват, това значи, че излъчвате сигнали, които ги карат да ви подценяват. Вие можете да научите хората да се отнасят с вас така, както бихте желали да се отнасят. Това ще бъде дълъг и сложен процес, защото досега сте учили другите да се държат с вас другояче. Вие можете да извършите промяната, независимо дали става въпрос за работата, семейството, магазина, автобуса, или за всяко друго място, където не се отнасят добре към вас. Вместо да си задавате въпроса “Защо те не се държат по-добре с мен?”, се запитайте: “Какво правя, че уча хората да се държат така с мен?” Огледайте самия себе си и започнете да внасяте промяна в реакциите и поведението си.

Избрано от: „Вашите слаби места“, Уейн Дайър, превод Нели Щерева, изд. Кибеа, 2011
Снимка: goodreads.com

486408 Преглеждания
В този ред на мисли