„Всичко може да се купи, това е вярно: от депутати до съдии, от власт до успех – всяко нещо има своята цена. Без знанието обаче. Цената, която трябва да се плати за знанието, е съвсем различна.“
Изтъкнатият италиански литературовед и критик Нучо Ордине (1958-2023) и неговият манифест „Ползата от безполезното“ (Изд. „Изток-Запад“), който поставя на фокус обсебеното от притежанието и завладяно от стремеж към печалба общество, което рискува да създаде хора с изсушен дух – лишени от чувства и изпразнени от артистичен порив. Общество, което компрометира възпитанието и образованието, потиска изкуствата и креативността, обричайки човечеството на все по-малко емпатия, любов и топлота.
(Portrait of a Man Writing in His Study, 1885 - Gustave Caillebotte)
Оксиморонът Ползата от безполезното, използван в заглавието, заслужава пояснение. Парадоксалната полезност, за която говоря, не е същата, в името на която хуманитаристиката, а и цялото онова знание в по-общ смисъл, което не произвежда печалба, е смятано за безполезно. В центъра на моите разсъждения ми се искаше да вложа един друг нюанс, доста по-универсален. В идеята за полезност исках да заложа онова познание, чиято основна стойност е напълно освободена от крайна практична заинтересованост. Има знание само за себе си, което именно поради собствената си незаинтересована и безплатна природа, далеч от всякаква практична или търговска цел, може да има основна роля в укрепването на духа и в културното и гражданското израстване на човечеството. В този смисъл считам за полезно всяко нещо, което може да ни помогне да станем по-добри.
Логиката на печалбата обаче минира в основите онези институции (училища, университети, изследователски центрове, лаборатории, музеи, библиотеки, архиви), както и дисциплините (хуманитарни и точни), чиято стойност би трябвало да съвпада със знанието само за себе си, независимо от неговата способност да произвежда бърза печалба или практически ползи. Разбира се, някои музеи или археологически обекти могат много често да бъдат източници на големи доходи, но тяхното съществуване, противно на това, в което някои хора искат да ни убедят, не може да бъде подчинено на успеха от продадените билети: животът на един музей, на някой археологически обект или на някой архив или библиотека е съкровище, което човечеството трябва да пази на всяка цена.
Ето защо не е вярно, че във време на икономическа криза всичко е позволено. Затова поради същите причини не е вярно, че колебанията на спред* могат да оправдаят системното унищожение на всяко нещо, считано за безполезно, унищожавано безмилостно чрез непрестанното намаляване на разходите.
Европа вече заприлича на сцена, на която играят само кредитори и длъжници. Няма политическа среща на върха или висш финансов форум, в който обсесията по бюджети и баланси да не е единствената точка за разглеждане от дневния ред на събитието. Това е водовъртеж, в който легитимните притеснения за връщане на дълга биват довеждани до такава крайност, че водят до диаметрално противоположния резултат. Лекарството на сурова финансова строгост, предписано от някои икономисти, вместо да оздрави болния, го омаломощава още повече. Дори без да се питаме защо фирмите и държавите са се превърнали в длъжници – тази строгост, кой знае защо, изобщо не засяга разпростиращата се корупция и баснословните заплати на бивши политици, мениджъри или банкери и суперконсултанти – рояка от режисьори на океана рецесия; те изобщо не са смутени от факта, че тези, които плащат, са хората от средната класа, най-уязвимите хора, милионите човешки същества, лишени от достойнството си.
И тук изобщо не става дума за глупаво избягване на отговорността по сметката, която не излиза. Но не можем и да игнорираме систематичното разрушаване на всякаква форма на хуманност и на солидарност: банките и кредиторите непрекъснато те обсаждат като Шейлок от „Венецианският търговец“, искат си либрата[2] живо месо от онзи, който не може да си изплати задължението. С такава жестокост много фирми (които десетки години са се радвали на приватизирането на печалбата и на социалното разпределение на загубите) уволняват работници, докато правителството унищожава работни места, образование, социални придобивки за хората в неравностойно положение и здравеопазване. Правото да имаме права – както казва в една своя статия Стефано Родота, позовавайки се на Хана Арент – бива подчинено на волята на пазара с нарастващия риск да изтрие всякаква форма на уважение към човека. Този перверзен икономически механизъм, който превръща хората в стока и пари, роди едно чудовище без милост и родина, което, както е тръгнало, ще лиши бъдните поколения от каквато и да било форма на надежда.
…В този брутален контекст полезността от безполезното познание радикално се противопоставя на доминиращата полезност, която – в името на един чисто икономически интерес – прогресивно убива историческата ни памет, хуманитаристиката, класическите езици, образованието, свободното търсене, въображението, изкуството, критическата мисъл и гражданския хоризонт, който би трябвало да вдъхновява всяка човешка дейност. В света на утилитарното всъщност един чук струва повече от симфония, един нож повече от стихотворение, един английски ключ повече от картина: защото е по-лесно да разбереш ползата от някакъв работен инструмент, докато все по-трудно става да разбереш за какво служат музиката, литературата или изкуството.
…Знанието само по себе си се явява като пречка пред всемогъщия делириум на парите и меркантилността. Всичко може да се купи, това е вярно: от депутати до съдии, от власт до успех – всяко нещо има своята цена. Без знанието обаче. Цената, която трябва да се плати за знанието, е съвсем различна. Дори непопълнен чек не може да ни позволи да придобием механично онова, което е плод само и единствено на лично усилие и неизчерпаема страст. Никой не може да измине вместо нас този труден път, който ще ни позволи да научим нещо. Без дълбока вътрешна мотивация дори най-престижната диплома, получена с пари, не може да ни донесе истинско знание, както няма и да доведе до някаква метаморфоза на духа.
Още Сократ обяснява на Агатон в „Пир“, като оборва схващането, че знанието може да бъде предадено механично от едно човешко същество на друго, както водата, която се стича по вълнена нишка от един пълен съд към друг:
Хубаво щеше да е, Агатоне, ако мъдростта е такова нещо, че да прелива от по-пълното към по-празното, само като се докоснем, както водата тече по вълнения конец от по-пълната към по-празната чаша.
Има обаче и нещо друго. Само знанието може да се противопостави на пазарните закони.
Аз мога да споделя моето знание с други, без от това да обеднея. Мога да преподавам на някой ученик теорията на относителността или да чета с него страници от Монтен, давайки живот на един чудотворен процес на взаимно обогатяване – между този, който дава, и този, който получава.
Разбира се, в нашия свят доминиран от икономическия човек (homo œconomicus) не е лесно да се разбере ползата от безполезното и най-вече да се разбере безполезността на полезното (колко непотребни вещи ни биват продавани като необходими?). Болно е да констатираме колко хора не подозират растящото опустошение, което задушава духа им, посветили се единствено на печеленето на пари и власт. Болно е да констатираш триумфиращи по медиите и телевизията нови модели на успеха, представяйки предприемачи, способни да построят империя с измами, или политически фигури, останали ненаказани, които унижават парламента, като го карат да гласува закони за определен човек. Болно е да гледаш как мъже и жени са устремени към обетованата земя на печалбата, където всичко, което ги заобикаля – природа, предмети, други човешки същества, – не представлява никакъв интерес. Втренчени в крайната цел, не можем да уловим радостта от малките ежедневни жестове и да открием красотата, която пулсира от живота ни: в залеза, в звездното небе, в нежността на целувка, в пъпката на разцъфнало цвете, в полета на пеперуда, в усмивката на дете. Защото често величието се улавя в простите неща.
„Ако не се разбере ползата от безполезното и безполезността на полезното, изкуството не може да бъде разбрано“, съвсем правилно отбелязва Йожен Йонеско. И неслучайно преди много години, Какудзо Окакура при описанието на чаения ритуал открива, че удоволствието от откъсването на цвете, което ще бъде поднесено на любимата, е именно моментът, в който човешкият род се е издигнал над животните: „когато разбра как може да се използва безполезното – обяснява японският писател в „Дзен и чаената церемония“, – човекът влезе в царството на изкуството.“ С един куршум два заека, двоен лукс: цветето (предметът) и актът на откъсването (жестът) – и двете неща представляват безполезното, като поставят под съмнение необходимото и печалбата.
Истинските поети добре знаят, че само далеч от сметките и бързането е възможно да се създава поезия: „Да си артист – признава Рилке в един откъс от „Писма на един млад поет“ – означава да не пресмяташ и да не броиш; да чакаш да узрееш, също като дървото, което не дава зор на плодовете си, а си седи спокойно през пролетните бури, без да се притеснява, че лятото няма да дойде.“ Клоните не се огъват под натиска на стремглавата печалба, напротив, понякога, както ни подсказва Сирано на Едмон Ростан в „Сирано дьо Бержерак“, безполезното е необходимо, за да направи нещата по-красиви:
Какво говорите?… Това е безполезно?… Аз го знам!
Но това не е борба с надежда за успех.
Не, това е доста по-красиво, бидейки безполезно!
Ние имаме нужда от безполезното така, както за да живеем, имаме нужда от основните жизнени функции. „Поезията – напомня ни Йонеско, – тази нужда да си представяме и да създаваме, е толкова важна, колкото нуждата да дишаме. Да дишаш означава да живееш, а не да бягаш от живота.“ Именно този дъх изразява по думите на Пиетро Барцелона „излишеството живот спрямо самия живот“, като се превръща в „енергия, която се движи невидима и се простира отвъд живота, въпреки че е иманентно присъща на него“. И точно в гънките на онези дейности, наречени излишни, можем да доловим стимула да си представяме един по-добър свят, да поддържаме утопичната представа, че можем да намалим – ако не изцяло да премахнем – ширещата се неправда и тежката неравнопоставеност, която би трябвало да тежи на съвестта ни като воденичен камък. Най-вече в моменти на икономическа криза като този, когато изкушението на утилитаризма и на най-слепия егоизъм изглеждат наша единствена звезда и котва, именно сега имаме нужда от онези дейности, които не служат за нищо, защото само те могат да ни извадят от затвора, да ни спасят от задушаването и да превърнат един монотонен живот, един не-живот, в един динамичен и гъвкав живот, обърнат към любопитното и човешките неща.
...
Бележки:
* Спред (spread) – финансов термин, определящ разликата между курс купува и курс продава на ценни книжа.
Със съкращения от: „Ползата от безполезното“, Нучо Ордине, изд. „Изток-Запад“, 2015 г.
Картина: Portrait of a Man Writing in His Study, 1885 - Gustave Caillebotte; chinaoilpaintinggallery
