„Излизайки в пенсия, човек всъщност се изключва от живота. Вече никому не е нужен, освен на самия себе си. За това отношение огромен брой хора, излизащи в пенсия, се оказват неподготвени.“
Болният може да разчита на собствените си сили за личното си оздравяване. В това вярва проф. Сергей Бубновски, доктор на медицинските науки и автор на нови неоперативни методи за лечение на гръбнака и ставите. Методиката му е призната в широки кръгове на медицинската общност, а от 1989 г. в Русия и в чужбина функционират над 80 центъра, работещи по метода на Бубновски. Защо остарявайки, имаме нужда не от лекарства, а от физически упражнения, регулярни усилия и самодисциплина, споделяме от книгата му „Главоболието или защо са му на човек раменете?“ (Изд. Жануа 98).
(Portrait of an Old Man, Egon Schiele, 1916)
Слабоумието неизбежно ли е? Не би ни се искало.
Въпросите за инволюцията на разума ме занимават от дълго време. Очевидно от времето, когато гледах как баба ми лакомо поглъщаше таблетки с шепи, а след това звънеше на „Бърза помощ“, за да се оплаква на отзовалия се на нейното повикване доктор. До пристигането на линейката тя дълго гледаше към улицата през процепа на завесата и уверявайки се в приближаването на линейката, се шмугваше ловко под одеялото, разигравайки спектакъла на мъчително страдание. Получавайки дозата успокоително, тя дълго след заминаването на докторите даваше наставления на мен, седемгодишния хлапак, как точно да я погребем, показвайки ми приготвения за целта вързоп с дрехи. Впоследствие се оказах в епицентъра на заобикалящите ме слабоумни родственици (със същите вързопи), за които първоначално ми се наложи да се грижа, по правило първо с валидол и майчин лист, а след това и... да ги погреба. Те всички бяха в миналото напълно състоятелни люде, имаха заслуги пред отечеството, отбелязани с ордени и медали. Но ако не броим баща ми, нито един от тях не остави някаква следа в паметта ми. Аз не искам ето ТАКА и в ТАКОВА състояние да си замина. Работейки в психоневрологичния интернат, където изпращаха както пациенти с нелечими психически заболявания, така и просто престарели самотни хора, аз окончателно проумях: в живота губи този, който не е подготвен за старостта.
А старостта това не е възраст, а преди всичко състояние на физическо самосъхранение.
И все пак, какво е това старостта? Възраст или угасващо здраве, а заедно с него и тяло? На някого може да се стори, че съм твърде млад за този разговор. Известно време и аз смятах така, докато не се появи интернатът. Провървя ми. Аз получих възможност да поработя в ПНИ (психоневрологичен интернат) на 35-годишна възраст. Впрочем, възрастта на повечето обитатели на този ПНИ едва превишаваше 50 години. Сега съм уверен, че ако се организираше стаж на зрелостниците след 10 клас в психоневрологичен интернат, за много младежи и девойки щеше да е от огромна полза. Защо? Наоколо и без ПНИ е пълно със слабоумни възрастни хора. Струва си да се наблюдава и изследва процесът на стареене и угасване на разума. Но суета на суетите, както казва Еклисиаст. Бързаме, бързаме, не забелязваме, докато най-близките ни не пострадат. И в такъв случай идва таблетки - стационар. А там, както се случи. Каквото докторът каже. И по правило с доктора не се спори. С неговите диагнози се съгласяваме. Дори не се замисляме какви са причините здравето ни да пострада. В ПНИ или в домовете за възрастни може да се поговори с болните, да се прочете историята на заболяването им, да се поразмислим за вечните неща, тоест за смисъла на живота. На 16 години за първи път, от този момент, от изхода на детството и прехода към живота на възрастен. С какъв багаж ще се окажем, това е много важно. Нищо лошо в самата пенсионна възраст не виждам. Както се казва, изучил се е, изработил си е своето за обществото, отгледал е децата и ги е пуснал в живота, има пенсия - живей и се радвай на свободата. Ти си в пенсия. На никого не си длъжен. Повече дори - на теб са ти длъжни за трудовия подвиг - 25 години непрекъсната работа. Просто от тази възраст човек ограничава рамките на активния живот, докато все още може да влияе на окръжаващите го събития.
Излизайки в пенсия, той всъщност се изключва от живота. Вече никому не е нужен, освен на самия себе си. За това отношение огромен брой хора, излизащи в пенсия, се оказват неподготвени.
Аз обърнах внимание на това, че пенсионерите не знаят как да живеят по време на този „втори“ живот. Във всеки случай преобладаващата част от тях. Някои помагат в грижите за внуците, докато разполагат със сили и здраве. Някои започват да пътешестват из санаториумите. Това по правило е типично за европейците и американците. В Русия няма такава култура на остаряването. Особено при хората с погубено здраве. Някои с последни сили се вкопчват в работата. Имам предвид чиновниците. Но когато в края на краищата ги уволнят, те невинаги намират себе си в този вече различен физически и психологически живот. Но главното е, че като правило, колкото и парадоксално да звучи, средностатистическият жител на Земята не е готов да живее продължително време здравословен живот.
Старостта се възприема с абсолютно болшинство като неизбежен физически разпад и състояние на загуба на физическия статус. Затова и виждаме наоколо старци с увиснали тела, треперещи ръце, сълзящи очи и ситнеща, несигурна походка. И това непосредствено след 65 - 70.
И на всичко отгоре това най-злощастно слабоумие. Откъде се взима пък то, при положение че съвсем доскоро човек е бил напълно нормален и родителите му също? Загубата на здравото тяло с възрастта се приема от болшинството като съвсем нормално. Един вид така е редно. Но се губи не просто здравото тяло. Преди всичко се губят мускулите, а с тях и съдовете, по които преминава обогатената с кислород кръв, явяваща се хранителна среда за всичко органи и тъкани. На това никой не обръща внимание, дори лекарите, за които мускулите са просто система за преместване на тялото в пространството. За транспортната функция на мускулите, и на първо място за сърцето и мозъка, говорят само физиолозите. За разлика от сърцето мозъкът няма собствена мускулатура и неговото хранене, а това означава обемът и скоростта на кръвообращението в съдовете, зависи не само от сърцето, както е прието да се счита, колкото от останалите мускули в тялото, сред които особена роля играят мускулите на раменния пояс. Функционирането на тези мускули е особено важно във втората половина на живота, когато сърдечната дейност, както сочи статистиката, се понижава значително. Именно в периода на общото физическо отслабване на организма скелетната мускулатура на тялото, особено на горните и долните крайници, трябва да излезе на преден план, за да подпомага сърцето и да увеличава обема циркулация на кръвта по големия и малкия кръг на кръвообращението. Тоест изпълнението на гимнастика, активизираща мускулите преди всичко на раменния пояс, трябва да бъде приоритетно в лекарските предписания за отслабващите с възрастта хора. Вместо това лекарите в голямото си болшинство назначават лечение с препарати, възпрепятстващи повишаването на артериалното налягане, понижават кръвната захар в кръвта и холестерола. Най-интересното е, че регулярното използване на подобни препарати не спасява хората нито от хипертонията, нито от захарния диабет от тип II, а най-малко от атеросклероза на съдовете.
Тези болести продължават да се развиват. Болните обаче не престават да приемат лекарствата, предписани от лекарите, защото се страхуват да живеят без тях. За съжаление лекарите, предписващи лекарства при различни заболявания по готови схеми, предписани отгоре, считат, че лекуват тези болести. Но практиката показва, че болестите остават. Болните, приемайки предписаните от лекаря лекарства година-две и повече, свикват и изпадат в определена лекарствена зависимост. С всеки ден тази зависимост расте и отказът от тези средства въпреки отсъствието на ефект плаши болния. Възниква своеобразен абстинентен синдром, както при алкохолиците. Болният не знае как да продължи да живее без лекарства.
Затова аз винаги препоръчвам не отказ, а замяна. Например вместо таблетки за хипертония, клякания с придържане за облегалката на стола. Във всеки случай така трябва да постъпва всеки разумен човек при избора на друг подход за лечение на заболяването, ако лекарствата, които той редовно използва, са престанали да действат. Това, което трябва да знаем, е с какво да ги заменим. За да не стане вместо да изпишем вежди, да избодем очи, както се случва често при замяна на едно лекарствено средство със силно действие с друго. Защо аз предлагам вместо лекарства, даващи се при съдови нарушения, силови упражнения, това струва ми се е ясно. Но ще обясня още веднъж.
Да избереш своя път или съдба
Всички болни известно време след началото на болестта започват да разбират, че хапчетата, които приемат, не спасяват. Нещо повече, те по правило влошават състоянието. На консултация пациентите ми обичат да си спомнят заниманията със спорт от младостта и на въпроса ми защо са прекратили тези занимания, отговарят: „Няма време. Много работа“. Сега им се отваря време. И няма какво да го правят. Те са изгубили способността да работят както преди и започват да ходят по доктори. Естествено, възстановяването на силите започва с прием на лекарства, защото болшинството лекари, към които се обръщат за помощ, им ги изписват. След известно време идва прозрението и те се обръщат към нас - към специалистите по естествено оздравяване. При това чудесно осъзнавайки, че лекарствата за оздравяването ще бъдат упражненията. Остава открит само един въпрос: съчетават ли се тези упражнения със съпътстващите заболявания. Едва по-късно се появяват и много други от типа: „Какви упражнения, в какво количество и така нататък“. Но тези въпроси аз вече считам за позитивни. Първият въпрос е въпрос не на разума, а на страха. Да се постараем да преодолеем този страх. Дайте да помислим. Таблетките и другите лекарства, ако не са хормони, не възвръщат силата на мускулите. Нещо повече, те способстват за атрофията на мускулите, тъй като лекарите, предписващи лекарства, забраняват натоварването, а как да се отнасяме към него, ще разгледаме в продължение на цялата книга. Сега ще поговорим за замяната на лекарствата от упражнения. Главният аргумент в полза на последните е този, че само мускулите непосредствено влияят на еластичността и проходимостта на съдовете.
Изпълнявайки упражнението, болният в същото време активира скелетната мускулатура, увеличавайки транспортната й функция, доставяща „свежа кръв“ на нужния адрес. Например повдигайки ръка с гира нагоре, аз подобрявам кръвообращението в зоната на действие на тези мускули, които повдигат гирата. Тоест в областта на шийния отдел на гръбнака и рамото, а не в областта на коленете или петите. При това се отнема от излишното напрежение от мускулите на сърцето, изпълняващи (до момента на упражнението) тази задача. Работещите при повдигането на гирата мускули на раменния пояс засилват кръвообращението в своята зона, понижават артериалното налягане (в случай на излизането му извън пределите на нормата), тъй като на тази работа помага диафрагмата, изпълняваща функцията на помпа, както е известно от физиологията. И постепенно, благодарение на регулярното вдигане на гири в нужната зона на тялото, произтича увеличаване на кръвотока, подобрява се обмяната на веществата, тоест доставката на необходимите минерали, нужни на органите. В крайна сметка се достига до понижаване на захарта в кръвта, нормализира се нивото на холестерола, който при засиления кръвоток вече не е в състояние да отлага своите плаки, и възниква необходимият лечебен ефект.
Тоест произтича замяна на химическата регулация на здравето с естествена.
И така, при всеки от нас в случай на влошаване на здравето има само два пътя за възстановяването му. Но първият отвежда в задънена улица, а вторият - извежда към светлината. Кой да изберем, решава всеки сам. От това, в коя посока той ще направи първата крачка, зависи неговата по-нататъшна съдба.
Първият път - е общоприетият. Прием на лекарствени средства, задържащи развитието на заболяването, но съхранява самото заболяване.
Вторият път - отказ от медикаменти и замяната им с регулярно изпълнение на гимнастически упражнения, отстраняващи причините за самата болест.
Първият начин не изисква никакви усилия освен изваждането на портмонето от джоба, при което човек получава временен комфорт, но остава в рамките на болестта.
Вторият начин изисква регулярно усилия, самодисциплина, но изчиства разума и извежда от болестта.
И макар продължителността на живота при хората, тръгнали по тези два пътя, да е вероятно една и съща, в заключителния отрязък от пребиваването им на земята ще има принципни различия. Остава да изберем: бавния път към слабоумието, в което човек влиза незабелязано за себе си благодарение на постоянната лекарствена интоксикация на мозъка, или съхранение на пълноценната дееспособност до последните дни, отредени за всеки от нас.
Човек, който не изпълнява регулярни физически упражнения, съхраняващи мускулната система, която обикновено се развива до 20 - 22 години (изключение правят спортистите), след като навърши 22 години, вече започва да я губи и дори не се замисля, че разрушава транспортната система, доставяща кръв на органите.
Избрано от: „Главоболието или защо са му на човек раменете?“, Сергей Бубновски, изд. Жануа 98
Картина: Portrait of an Old Man, Egon Schiele, 1916, chinaoilpaintinggallery
