„Заболяването най-често се схваща като потънало в тялото повторно превръщане в дете. Пациентите се отпускат духовно и телесно, като прехвърлят на околните грижата за собствения си живот. Който не си спомня нищо и живее извън времето, вече не може да носи отговорност.“
(Worn Out (pencil on watercolor paper, 1882) by Vincent van Gogh, Van Gogh Museum)
Болест на Алцхаймер
Тази болест по-рано носеше името „подранила деменция”, защото при нея преждевременно се развиват процесите на нормалната старческа немощ. Заболяването се появява предимно между петдесетата и шейсетата година, като по-често са засегнати жените. Освен като подранила карикатура на процесите на застаряване, болестта бързо се разпространява в общество, което толкова много боледува от старост. В момента от нея са засегнати около 6% от надхвърлилите 65-годишна възраст, а тенденцията е към нарастване. Въпреки че само в Германия има 600 000 заболели и към тях ежегодно се прибавят нови 50000, а междувременно заболяването се е изкачило на четвърто място по смъртност сред западните индустриални държави, то още не играе особена роля в съзнанието на незасегнатите. Болестна картина, която е насочена към загуба на разсъдъка, е провокация към членовете на едно общество, поставящо разума над всичко. Когато баварският психиатър Алойз Алцхаймер я описа за пръв път преди 90 години, тогавашните лекари не искаха и да знаят за нея. Едва през последните години поради рязко повишения брой на заболелите започна определено осъзнаване на тази най-лоша от всички останали форми загуба на съзнание, от която може да пострада човекът - а именно дегенерацията на неговия мозък. Сивото старческо було тук е приело формата на т. нар. амилоидни отлагания, разполагащи се най-често между връзките на нервните клетки или синапсите, а също и в самите синапси. Тези белтъчни натрупвания се свързват с алуминиевите съединения в нещо като разтвор, който едновременно бетонира нервните клетки и клетъчните израстъци. По този начин се премахва най-важната функция на нервите, а именно изграждането на връзки. Замрежването целенасочено се блокира по пътя, свързващ отговорния за логическите функции главен мозък и подчинената на чувствения свят лимбична система. Докато паметта, интелигентността, способността за вземане на решения, ориентацията, езикът и изобщо принадлежащото към мозъка се изгубват, често за дълго остават запазени чувствата, социалният феномен, усещането за ритъм и музикалността. След като в последно време проблемът е проучен интензивно, се установяват редица факти. От една страна, се изхожда от генетични дефекти, защото при една десета от засегнатите наследствеността е установена със сигурност. Към това се прибавя обстоятелството, че към тридесетата си година всички монголоиди развиват болестта на Алцхаймер. В този смисъл двете болестни картини биха могли да притежават общ дефект на хромозом 21. Какво именно премахва този дефект - това не е установено. Освен това се дискутира влиянието на агресивния кислород, т. нар. кислородни радикали, които атакуват мастната обвивка на нервите или недостатъчните защитни вещества, които предпазват от тези радикали. Подозрение възбужда не самият кислород, а отделни особено агресивни молекули, които се създават например при разпадането на озона.
Симптоматиката започва по-скоро незабележимо - с леки смущения в паметта и преди всичко кратковременната, при нормално функциониране на дълготрайната памет. За старите хора е типично да забравят случилото се наскоро, а добре да си спомнят за отдавна отминали неща. С напредването на болестта, която коварно и неумолимо води надолу, често се прибавят безпокойство и припряност, принуждаващи пациентите към къси и ситни крачки; също така се нарушават ориентацията и говорът, появяват се проблеми с разпознаването, затруднения в извършването на смислени действия и в последна сметка настъпват депресии, а по-рядко и еуфорични смущения в настроението. Заболяването настъпва винаги през втората половина от живота и по този начин в повратното време на вътрешното самовглъбяване. Тълкуването на симптомите насочва към зависимостта от пътя на развитието и показва изгубената, респ. изтласканата към тялото връзка с този път. Християнското предизвикателство за повторното превръщане в деца е потънало в сянка, а засегнатите се вдетиняват и изостават в конкретен смисъл.
Прогресивно нарастващото изключване на кратковременната памет показва отказа от поемане на отговорност за непосредственото. Пациентите забравят живота си в буквалния смисъл на думата, изхождайки от съвременността и връщайки се назад към миналото. Сривът на тяхната памет безмилостно ги принуждава да живеят в съвременността, респ. миналото се отъждествява с тази съвременност. Животът „тук” и „сега”, целта на пътя на развитието, е ужасяващ в тази своя неразрешена форма. За някои спокойното отдаване на мига оставя житейските задачи назад в полярността, но при алцхаймеровите пациенти предстоящото издава признаци на безпокойство и припряност. С напредването на времето схващането за житейския път и неговите задачи се изтощава.
Който не си спомня нищо и живее извън времето, вече не може да носи отговорност. Отслабването на ориентацията се движи в същото направление. В края на живота не е достигната никаква цел, а пътят е изгубен. Пациентите вече не знаят къде са и какво става. В своята ориентация те изобщо са изгубили изтока - посоката, от която според свещените писания идва светлината. Именно тя им липсва на края на пътя, а заедно с нея и надеждата. Честите депресии изразяват пълната липса на изгледи и надежди. Отсъствието на внимание и такт, което толкова може да подразни околните, просто се проявява принудително. Понеже всички контролни функции на разума отпадат, емоциите могат да се разтоварват безпрепятствено, както при малките деца. Онова, което пациентите са натрупали през своя живот на основата на възпитание или други съображения, сега може за разкъса дигата. Страданията, особено потискащи нощем, когато пациентите се събуждат в паника и със силни крясъци се лутат из къщи, са трудно разбираеми за болногледачите. Понеже нямат ориентация и памет, пациентите се събуждат в пълна тъмнина, без да знаят къде са, а по-късно и кои са. Включването на слаба и дори символична светлина може да ги успокои, така както облекчава в тъмното и децата.
Заболяването най-често се схваща като потънало в тялото повторно превръщане в дете. Често пациентите тичат като невръстни деца след болногледачката и обичат да се държат за полите й, или поне да долавят акустични сигнали за близостта й под формата на тананикане или сумтене. Подобно на малките деца те мразят заключените врати и несигурността. Най-добре се чувстват в обичайната си среда и реагират панически дори на добронамерени изненади и промени. Не могат да се захванат за нищо с помощта на чужди аргументи, но реагират с благодарност на проявено внимание като гальовност или похвала. Ако искаме да си спестим изблици на ярост, най-добре би било да им угодим, да им предоставим спечелването на играта и да приемем принципно вината върху себе си. Накрая те трябва да бъдат осигурени във всяко отношение като деца - от нахранването до повиването. Докато се връщат обратно към зората на своя живот, пациентите изискват от околните примирение, което се постига толкова по-трудно, колкото надеждата за подобрение е по-малка.
Онова безпокойство, наречено акатизия, което принуждава пациентите безцелно да ситнят наоколо, свидетелства както за стремежа към ходене, така и за твърде малките и лишени от посока крачки. Пациентите се въртят в кръг. Неспособността да се спрат и да останат със себе си демонстрира потребността от комуникация, активност и връзка с живота. Обстоятелството, че непрекъснато се изгубват, защото не разпознават нищо и се лутат неориентирано, изяснява колко много са се отклонили от пътя в преносен смисъл. Говорните смущения намекват за трудния контакт, който постепенно става невъзможен. Те непрестанно губят нишката - точно както генерално са изгубили и червената нишка в живота. Филмовата лента се къса все по-често, докато накрая останат само някои отделни и несвързани помежду си кадри. Изреченията стават все по-кратки, превръщат се в думи, които постепенно изгубват логичния си смисъл, и накрая замлъкват напълно. Пациентите вече няма какво да кажат в най-широк аспект, но най-често са заставени да млъкнат и в преносен смисъл. При това обаче те все още могат да изразят много неща чрез безсловесно общуване. Медицинското обозначение на говорния проблем е дисфазия, което посочва, че те вече не трептят във фазата или в ритъма на околните. Те са дезориентирани в говора и резултатът е нарасналото безмълвие.
Един следващ симптом, а именно агнозията, характеризира неспособността за разпознаване и накрая води дотам, че пациентите вече не разпознават самите себе си. Като цел на човешкия път самопознанието е затънало в сянка - също както и светът вече не може да бъде разпознат като задача. Апраксията, или неспособността за извършване на практически действия, пречи на разумното въвеждане на помощни средства в живота. Пациентите затъват в бездействие и безпомощност. Те вече не могат да общуват с един свят, който не познават.
Депресивните дисхармонии най-ясно привеждат темата под общ знаменател. „Депресия” означава „отслабване на напрежението” и фактически изразява една от неразрешените форми на отпускането. Пациентите се отпускат духовно и телесно, като прехвърлят на околните грижата за собствения си живот. Тук в драстична форма се изразява, че връщането към произхода на живота е потънало в сянка. Вместо отново да станат като децата в по-висш смисъл, те дегенерират телесно, душевно и духовно към детинската възраст. Вместо с отворени души и сърца в повторно удивление да застанат пред чудото на живота, те потъват в безмълвие. Вместо със ситни крачки да завладеят житейския кръг, те ситнят наоколо и се изгубват. Побягват обратно към безотговорността на детството, изискват безвъзмездно внимание и грижи и несъзнателно упражняват властта си, нахлузвайки на цели фамилии или отделни техни членове една отговорност, която по никакъв начин не могат да понесат сами. Образът на бетонираната нервна клетка с всичките й прекъснати връзки, която бавно отмира в собствената си безполезност, е мъчителното анатомично огледало на ситуацията.
Дори когато според обичая схващаме депресията като потиснатост, аспектът на бягството се проявява, защото са покосени всички жизнени импулси. Резултатът е смърт при живо тяло. В последна сметка както цялостното и неотслабено напрежение, така и комплексната потиснатост на жизнените сили причиняват смъртта.
Успоредно със своята депримираща страна, симптомите допускат проблясъка на своя спасителен вариант, в който се отразява и задачата. Изгубването на паметта означава и откъсване от миналото. Преустановяват се връзки и ангажименти. Безпокойството и стремежът към движение подчертават важността на поемането и отправянето по пътя – по-добре малки крачки вместо никакви. Дезориентацията и неспособността да знаеш кой си ти самият, навеждат на митологични паралели. Може да се появи Одисей, чието прозрение, че е никой, му спасява живота от великана - човекоядец Полифем. Той залостил Одисей и неговите спътници в една пещера и ги заплашил, че ще ги изяде. Но Одисей научил много неща по своя дълъг път. Когато Полифем го запитал: „Кой си?”, той отговорил: „Никой”. Така великанът го оставил да мине и бил надхитрен. По пътя на душевното завръщане, което всъщност описва Одисеята, могат да се доловят претенциите на Егото за особеност и избраност. Това може да кулминира в прозрението за собственото незнание пред мистерията на Сътворението. Колкото и да се надува, в последна сметка Егото е незначително и Никой. Заболяването по най-драстичен начин принуждава към това прозрение. Одисей и Сократ посочват разрешението на задачата при пълно съзнание. За важността на завръщането и относителността и преодолимостта на всякакъв интелект би могъл да свидетелства Имануел Кант, добрал се до върховете на тогавашното знание и заболял от болестта на Алцхаймер на осемдесетгодишна възраст.
Безмълвието може да означава замлъкване пред един свят, който възбужда удивление и за който вече е казано достатъчно. От апраксията - неспособността за практически действия - може да се прочете изискването за даване покой на практическия живот, както всъщност и на знанието. Целта е познанието в смисъла на Одисей, на свещеното задължение и философията като любов към мъдростта. Тук можем да помислим за София, женската житейска мъдрост, която не отбягва чувството. Депресията намеква за отпускане на напрежението, за преосмисляне на същинската родина на душата. След максималното напрежение в житейската кулминация и обсега на жизнената криза, пътят на развитието е насочен към изоставане на напрежението и връщане към пълната ненапрегнатост на единството. Настъпващата между отделните депресивни фази еуфория може да даде привкус на онова блаженство, което съответства на тази област.
Целта на всеки живот е осъществяването на небесното божие царство в самия себе си. Животът в полярността на нашия свят на противоположностите в последна сметка е насочен винаги към единството, Рая, Нирвана или начина, по който се нарича това.
Много често от болестта са засегнати двама души. Ако помислим, че белтъчните натрупвания започват тридесет години преди проявлението на симптомите и че болестта може да продължи петнадесет години, възможно е да се изчисли какво представлява всичко това за партньора. Проблемът за човека, извършващ ежедневните грижи и често обезпокояван и през нощта, изглежда неразрешим. Тежката ситуация често довежда особено чуждите болногледачи до границите на възможностите им и в повечето заведения те се насочват към употребата на диазепам и валии, които действително правят пациентите по-лесни за манипулиране, но влошават симптомите. Роднините - най-често съпруги или дъщери, притежават неоценимото предимство да обичат пациентите, но заедно с това да приемат и положителния техен образ. Този образ обаче най-често се разрушава без остатък, а приближава дългогодишна, постепенна и неотменима раздяла, която изисква повече сила, отколкото може да се желае от един човек. Понякога не се знае кой страда повече - болните, или онези, които доброволно остават до тях. Докато пациентите крачат назад по своя неизбежен път, придружаващият поема пътя на саможертвата. И това е един вариант на обратния път, който поверените им болни са отказали. Докато сега те са длъжни да го извървят или да го изстрадат неосъзнато, застаналите на тяхна страна помощници трябва да го изживеят съзнателно.
Някои, които са се отдали на този път, съобщават за своята голяма промяна и обогатяване. Който си постави тази нечовешка задача, ще научи много неща за себе си, за заложеното у всекиго детско, за храбростта и покорството. За разлика от възпитанието на едно дете, което независимо от всички проблеми е свързано с изгледи за подобрение, тук депримираща е безизходицата. Докато децата растат, алцхаймеровите пациенти се снижават и унасят. В този смисъл всички опити за възпитание са закъснели с десетилетия и по-скоро са погрешни. Все пак са необходими известни указания по обратния път. По-важната и по-трудна негова фаза - слизането в мрака, е приело образ и е толкова важно за доброволните духовни водачи, колкото и за водените. Отправянето по този път напомня историята за Орфей и Евридика дори когато в нашия свят най-често жената приема с любов доброволното слизане при една обичана душа в царството на мъртвите. Именно това обстоятелство може да изясни защо грижещите се партньори или деца разказват за щастливите моменти на любов, често избликваща едва след разрушаването на интелектуалната броня. На следващите и все повече приближаващи се към непрогледния мрак стъпала по пътя все някога трябва да се извърши саможертвата. Индивидуалната любов към индивидуалния човек по необходимост се превръща в надличностна и всеобхватна, защото човекът, когото толкова добре сме познавали, изчезва в тъмнината и оставаме сами с неговата вдетинена форма. Там обаче откриваме скучна пустота. Дори и осененият човек изоставя своето Его и когато навлезе във великата пустош, неговата индивидуалност изчезва. Същинската разлика обаче се крие в осъзнаването. Доколкото това заболяване засилва „нормалното старческо износване”, то предлага на сблъскващото се с все повече алцхаймерови пациенти общество едно ясно и ужасяващо огледало. Остаряването много по-често се нарича от нас вдетиняване - все едно дали на базата на мозъчна склероза, други форми на деменция, многократни мозъчни инсулти или „обикновено” изхабяване на мозъка. Същинската задача обаче представлява съзнателното връщане назад и повторното ни превръщане в деца.
Из: „Болестта като език на душата“, Д-р Рюдигер Далке, изд. „Лик“, 1995 г.
*Worn Out (pencil on watercolor paper, 1882) by Vincent van Gogh, Van Gogh Museum, en.wikipedia.org