„Пациентът с Паркинсон се е научил в никакъв случай да не се поддава на чувствени изблици. Вцепененото му лице напомня смъртна маска. Цялостната му стойка е изгърбена като на превит и дори пребит от съдбата човек.“
(„Saint Jerome in the Wilderness“ (c. 1480–1490), unfinished painting by Leonardo da Vinci)
Болест на Паркинсон, или трепереща парализа
При болестта на Паркинсон става дума за най-често срещаното заболяване на напредналата възраст. Медицински е установен недостигът на допамин, който е невротрансмитер между адренергичните нервни влакна в средния мозък. Следователно става дума за недостиг на мъжки полюс в централната нервна система. Последица от това е надделяването на противоположния полюс, т. нар. холинергична система, отнасяща се към женския полюс. Получените симптоми показват ясна болестна картина, при която най-напред се забелязва безизразното като маска лице и всеобщата вцепененост. Всички движения са забавени, а физиологически съпровождащите липсват - например полюляването на ръцете при ходене. Говорът е тих, насечен и монотонен. В контраст с тази цялостна неподвижност е типичният тремор - силно треперене, което най-често се появява в състояние на покой. Докато пациентът извършва целенасочени движения, треперенето отслабва или почти изцяло спира. Походката се характеризира със своеобразни малки и ситнещи крачки, а горната половина на тялото сякаш иска да избърза пред долната, така че са налице залитане и падане напред или встрани. Склонността на краката към внезапен отказ увеличава опасността от падане и не може да се повлияе от волята - както впрочем и останалите симптоми. Цялостната стойка на пациента е изгърбена като на превит и дори пребит от съдбата човек. В този образ се включва даже и почеркът - редовете се изкривяват надолу и вдясно, а големината на буквите намалява по продължението на реда, което медицината разглежда като микрография.
Към това се прибавят вегетативни симптоми като силно слюноотделяне, изпотяване и свързаното с него типично „мазно лице”. Освен това се наблюдават хипотрофични промени на кожата и отслабване на половата активност. В душевната област се забелязват колебливи настроения и меланхолични периоди. Заболяването практически настъпва само в напреднала възраст и особено при хора, изживели живота си много активно и с високи претенции, като засяга предимно интелектуалците. Медицината отбелязва различни форми, при които възникването на най-често срещания вариант - т. нар. първичен паркинсонизъм или Paralisis agitans - е неизяснено.
Названието „провокирана или възбудена парализа” изяснява дилемата на засегнатия: парализата е лишила от смисъл задълженията на нервите му. Успоредно с това съществува по-малката група на вторичните паркинсонови синдроми, например на основата на церебралната склероза - някакво отравяне, медикаментозно предизвикано поради употребата на невролептика или след прекаран енцефалит. По-рядко срещаният вариант е очевидно предизвиканата от множеството „мозъчни сътресения” боксьорска болест, каквато застигна бившия шампион в тежка категория Мохамед Али. Според правилото „болестта показва сянка” можем да приемем, че засегнатите сякаш дълго време не забелязват своята безизразност и вцепенени движения - докато самото тяло ги направи забележими.
Известно време пациентите живеят в състояние на смразяващ страх, без обаче да си признаят това. По лицата им буквално не трепва мускул. В този случай медицината говори за „амимия" - абсолютно отсъствие на мимика. Пациентът очевидно е научил в никакъв случай да не се поддава на чувствени изблици. Вцепененото му лице донякъде напомня смъртна маска. Ако към това прибавим типичната скованост на останалите части на тяло се създава впечатление за „жив мъртвец” или зомби. Развитието по посока на Rigor mortis, мъртвешкото вцепенение, се забелязва поне от редуцирането на всички движения, придружаващи естествения живот.
Заедно с постепенно отказващия глас съществуват и други телесни функции, които свидетелстват, че всичко отива на зле и силите отслабват. Тук можем да споменем както тенденцията към залитане и падане, така и почерка. Успоредно с насочилото се към смъртта вцепенение заболяването изразява и дълбокия страх, който завладява пациента в състояние на покой. Той не потреперва чувствено като трепетлика, а силно и в разтърсващи тялото тласъци. Както вече казахме, този груб тремор отшумява само когато пациентът предприеме някакво действие. При напълно безизразното лице и вцепененото тяло разтърсващите треперливи показват движения колко застрашителна и проблематична е непреднамерената почивка. Именно тук се крие коренът на наименованието „трепереща парализа“. При цялата парализираност и неподвижност всъщност единствено страхът е онзи, който все още се грижи за движението. Натрапва се обстоятелството, че обикновено са засегнати хора, които имат претенцията да раздвижат нещо в света. Болестната картина обаче показва тяхната минимална вътрешна раздвиженост в сравнение с претенциите и преди всичко слабата подвижност на техния душевен живот, на чиято вцепенение и парализа са въплъщение. Треперенето демонстрира и определено състояние на страх. В тази връзка е интересно наблюдението на психосоматика Георг Гродек за значителното нарастване на случаите от „треперещата” парализа през годините след Първата световна война.
Поставя се въпросът: защо някой трепери, защо се тресе? Например ние несъзнателно се разтърсваме, когато излезем от студената вода, за да се освободим от студеното и мокрото. Разтреперваме се от страх и се опитваме да се освободим от приближаващата се смърт или от преследвача. Някои треперят от ужас, ако са преживели нещо ужасно. Очевидно засегнатите желаят да се отърсят и освободят от сполетялото ги, което ги довежда до страх и ужас. Първото ги разтреперва, второто ги сковава. Разказите на страдащи от паркинсоновата болест пациенти създават впечатлението, че опитът е онази тяхна действителност, от която с удоволствие биха се отърсили. Собственото им неподвижно тяло и също толкова неподвижната околна среда им изглеждат направо досадни.
Парализата само привидно предлага някакво разтърсващо противодействие. Тя принуждава засегнатите да осъзнаят своята неподвижност и душевна скованост въпреки всички впечатляващи неща, които непрекъснато са се опитвали да раздвижат. Самото тяло навежда на мисълта, че те не са в състояние да се пригодят към жизнено необходимите промени. Ако посегне на дишането, парализата причинява смърт. Дихателната парализа въплъщава в двояк смисъл парализираната комуникация, след като белият дроб е вторият наш комуникационен орган. Той отговаря за приемането на енергията. Все едно дали имаме предвид така необходимия и жизненоважен за оксидационните процеси кислород, или например прана, жизнената сила според източните възгледи. Във всеки случай парализата на дишането парализира и енергийните доставки. Симптомът изяснява, че вече няма приток на жизнена сила. Тясно свързан с комуникационната роля на белия дроб е и говорът, въпреки че той се основава на модулациите на издишания въздух. Нарастващите в хода на заболяването говорни проблеми също са отражение на нарушената комуникация. Гласът не само отслабва, но става насечен. Когато отделните думи нямат връзка помежду си, съдържанието е несвързано и комуникацията вече не предизвиква общуване.
Другият комуникационен орган - кожата - също е въвлечен в страданието; нека само да си припомним т. нар. себорея и нейните последици - „лъскаво от пот” мазно лице. Избилото по лицето на пациента страхово изпотяване може да означава трайно продължителен смъртен страх. От друга страна, то може да свидетелства и за усилие, доказващо опита му да постигне нещо на този свят с пот на челото. В последна сметка по това лице има нещо намазано и може да навява за някаква връзка с вътрешностите. Миропомазаният се нарича Христос, а в миналото кралете също били миропомазвани в знак на почит. По този начин и тук наднича потъналата в сянка претенция. Засегнатите правят лъскаво впечатление, но само на телесно ниво. Блясъкът е потънал в сянка и се радва на почит в тялото.
В житейските история на засегнатите често се срещат претенции за бляскави и извършени с пот на собственото чело постижения, но успоредно с тях присъства и страхът от неуспеха и невъзможността за извършване на същественото. От бляскавите и славни дела често остава само предизвикващото гореща пот усилие. Същинската, душевно задълбочена и едновременно по-висша в обществено отношение цел най-често е недостигната, но дори когато блясъкът и славата отшумят, засегнатите остават вътрешно неудовлетворени. Резултатът от огромните и положени във външна посока усилия е изписан на лицето им - и именно тук се крие ключът на тяхната ситуация. Те не показват истинското си лице, а само една „добре омаслена” маска.
Съответстващата походка подкрепя досегашните тълкувания: както вече споменахме, засегнатите се движат с малки ситнещи стъпки, несъответстващи на техните претенции. Освен това те показват склонност към залитане и падане, защото горната част на тялото се стреми напред много по-бързо от принудената да се съобразява с реалността долна половина. Тялото на всяка крачка демонстрира различието между „желание” и „можене”.
Дори когато става дума за пъргави, енергични и според външните критерии радващи се на успех хора, претърпели всичко, за да демонстрират пред себе си и пред света собствения си голям напредък, остава съмнението, че те не са в състояние да разрешат високите си претенции за същия този напредък на духовно и душевно ниво. Походката, прегърбената и въздействаща мъчително стойка, както и почеркът, подсказват непрекъснатото слизане надолу - стъпка по стъпка и дума по дума. Пресъхналият глас издава, че изразните сили отслабват. Със своята монотонност той подчертава стереотипния изказ, а със своята скандалност - липсващата обвързаност. Като барометър на настроението той издава и задълбочаващото се примирение.
При болестта на Паркинсон на бял свят излизат координационни и комуникационни проблеми - нещо типично за нервните страдания. Засегнати са както връзките отвътре навън, така и тези нагоре и надолу. Скованата маска на лицето свидетелства за затруднения в отразяването на вътрешните процеси във външна посока и по направление нагоре и надолу. Проблематичната походка издава координационни затруднения между горното и долното ниво, между духовно-душевната и психическата реалност. Връзката между мисловния свят и действителността е значително по-проблематична, отколкото засегнатите признават. Като класически възможности за споделяне говорът и писането едновременно показват тенденции към срив.
Както и други заболявания, така и паркинсоновият синдром проявява зад симптомите своето ужасяващо лице и се превръща в истинска карикатура. Скованата омазнена маска символично може да замести външно демонстрираната духовна жизненост. Задачата се състои в действително разрешаване на изразения чрез симптомите проблем. В този смисъл трябва да предприемаме по-малки крачки, да не се изхвърляме, да не вдигаме излишен шум и да се вглеждаме в подробностите, които изискваме. Прегърбената стойка и възможността да паднеш на носа си отвличат вниманието от самия теб и го насочват към земята. Става дума предпазливо да запазим пред погледа си физическата реалност, респ. да се върнем на земята и при фактите. Смаляващият се почерк припомня отслабналия начален тласък в хода на действията.
Неестествената неподвижност на тялото се изживява душевно в съответното стриктно търсене на същественото. Появяващата се във физическата област съпротива трябва да се приобщи към полета на мисълта във висините. Съобразно диагнозата си пациентите трябва да се приучат към движение и покой. Вместо скованост и парализа в техните вечно устремени напред усилия трябва да настъпи покой, а треперещите телесни движения да се заместят с душевно раздвижване. Заедно със страха в треперенето витаят трогнатост и покъртеност, които липсват в душевната област. Изразяваните чрез омазненото лице и треперенето страх и притеснение трябва да намерят изява по-скоро чрез идеи. Хвърчащите нависоко стихии би трябвало да се приземят и да се пригодят към телесните граници на собствената душевна действителност.
Претенцията за почит и слава, която се изразява от миропомазаното лице, би могла да намери отговор в блестящи вътрешни стъпки на развитието. Христос, „миропомазаният”, всъщност представлява почетна титла, която историческият Исус си е спечелил по своя път. Той се застъпва за онова развитие, което освен тялото включва душата и духа, което свързва „горе” и „долу”, вътрешното и външното. Той е бил предназначен за онези, чийто живот се е превърнал в притча за единството между човек и свят. Но именно тази е тайната претенция на страдащите от болестта на Паркинсон пациенти.
Из: „Болестта като език на душата“, Д-р Рюдигер Далке, изд. „Лик“, 1995 г.
*„Saint Jerome in the Wilderness“ (c. 1480–1490), unfinished painting by Leonardo da Vinci; chinaoilpaintinggallery
