„Изгубили сме способността да усещаме сигналите на телата си, които ни известяват за наличието на проблеми. И оставаме в стресовата ситуация, като имаме съвсем малка или никаква представа за пораженията, които получаваме.“
(Portrait of Albert Paris von Gutersloh, by Egon Schiele)
Острият и хроничният стрес, и трите нива на емоции
Може да изглежда парадоксално, че стресът – един физиологически механизъм, жизненоважен за оцеляването – е причинител и на болести. За да разсеем това привидно противоречие, трябва да посочим разликата между двата вида стрес. Той бива остър и хроничен. Първият представлява незабавното и краткотрайно противодействие на тялото ни спрямо дадена заплаха. А вторият се характеризира със задействането на стресовите механизми за по-продължителен период, през който сме изложени на стресори, които не могат да бъдат избегнати, защото не ги разпознаваме или защото нямаме контрол върху тях.
Работата на нервната система, производството на хормони и имунните промени спомагат да превъзмогнем внезапната опасност чрез навременно противодействие. Природата е направила така, че тези биологични процеси могат да се адаптират към критичните моменти. Но едни и същи реакции срещу стреса, възобновявани отново и отново, без да разрешават проблема, стават вредни и са способни да доведат до трайни щети в организма. Например хроничното увеличение на адреналина води до високо кръвно налягане, което пък уврежда сърцето.
Изписана е изчерпателна литература за разрушителното влияние на хроничния стрес върху имунната система. В едно проучване се съпоставя активността на имунните клетки, наричани NK-клетки (от natural killers – естествени убийци), при хора от две групи – експериментална и контролна. В първата били включени брачни партньори, които се грижили за половинките си, страдащи от болестта на Алцхаймер. Лицата от контролната група били близки по възраст и общо здравословно състояние с тези от другата.
NK-клетките са като войници на фронта. Те се сражават с инфекциите и рака, като атакуват навлизащите чужди микроорганизми и унищожават клетките със злокачествени мутации. При хората от екперименталната група активноста на NK-клетките била значително потисната, включително при онези брачни партньори, на които половинките им починали преди три години. Отбелязано е, че имунната система била засегната най-много при лицата, които не са получавали подкрепа от близки и приятели, подобно на самотните студенти, които най-често имат проблеми с имунната система покрай стресовите изпитни сесии.
Успоредно проучване със същите две групи разглежда ефикасността от имунизацията срещу грип. Оказало се, че 80% от хората в контролната група развили имунитет срещу вируса, докато при експерименталната успехът бил само сред 20%. Проблемите покрай непрестанните грижи за съпруг или съпруга с болестта на Алцхаймер са ги направили податливи към вирусно заболяване. Изследването показва още, че стресът влияе и върху възстановяването на тъканите. Нараняванията на хора от експерименталната група заздравявали средно с девет дни по-бавно. По-високите нива на стрес предизвикват завишено отделяне на кортизол, а той пък понижава активността на клетките, отговорни за зарастването на рани.
Студенти по стоматология участвали в друг опит, при който на два пъти върху небцето им умишлено било причинено нараняване – веднъж преди сесия, а после и през ваканцията. При всички без изключение раничката заздравяла по-бързо през лятото. Заради стреса от изпитите белите им кръвни телца били с потиснати функции.
Често наблюдаваната връзка между стреса, занижения имунитет и заболяванията води до тъй наречените „болести на адаптацията“. Терминът отново е въведен от Ханс Селие. Макар и спорно, незабавното противодействие е било наложително в една далечна ера, когато хората трябвало да се борят с дивата природа, хищниците и други опасности. В цивилизованото общество обаче продължаваме да реагираме остро на различни обстоятелства. А това не винаги е необходимо, тъй като вече не се сблъскваме с някогашните смъртоносни заплахи за съществуването ни. Физиологичните механизми на тялото се задействат в несъответствие с условията, което води до заболяване.
Това може да се каже и другояче. Защитните ни механизми съществуват и до днес по същата причина, поради която еволюцията ги е създала – да ни помагат да оцеляваме. Междувременно обаче сме изгубили способността да усещаме сигналите на телата си, които ни известяват за наличието на проблеми. И докато организмът ни реагира на стреса, съзнанието ни не забелязва какво се случва. Поради това оставаме в стресовата ситуация, като имаме съвсем малка или нямаме никаква представа за пораженията, които получаваме.
Както отбелязва Селие, характерните стресори в живота на повечето съвременни хора – или поне на тези от индустриалния свят – са свързани с емоциите. Подобно на лабораторните животни, които не могат да избягат, така и хората се озовават в капана на злободневните си проблеми и модели на поведение, които са пагубни за здравето им. Колкото по-развита икономически е една държава, толкова по-откъснати са нейните жители от вътрешния си свят.
Вече не сме наясно какво се случва в телата ни, а така няма как да реагираме адекватно, за да се предпазваме. Стресът ни изяжда живи, но не защото днес няма с какво да ни е полезен, а защото вече нямаме усета да разпознаваме сигналите му.
Често говорим за емоции, без да имаме точна представа за същността и значението им. Както стреса, така и те се делят на няколко вида. Психологът Рос Бък различава три нива – Емоции I, Емоции II и Eмоции III – класифицирани според степента, с която ги осъзнаваме.
Емоции III представляват субективното възприятие на даден човек за самия него. С други думи, как се чувства. В тази категория влиза осъзнатото моментно психическо състояние, било то на гняв, радост или страх, както и съпътсващите го усещания в тялото.
Емоции II обхващат чувствата, които другите забелязват у нас, без ние да го съзнаваме. Ключова роля играе езикът на тялото – „невербалните сигнали, маниерите, интонацията, жестовете, мимиките, докосванията и дори бързината, с която се извършва дадено действие, или забавянето между отделните думи в речта. Те могат да са от особено значение, макар често извършителят им да не го съзнава“. Нормално е човек да не си дава сметка за емоциите, които предава, но те безпогрешно се разчитат от хората около него. Емоции II са тези, които най-силно засягат другите, независимо от намеренията ни. Типичните за това ниво са и чувствата на децата. Те най-трудно се толерират от родителите, особено ако предизвикват твърде много безпокойство или раздразнение. Доктор Бък отбелязва, че децата, на които са били налагани забрани или наказания за проявата на определени емоции, в зряла възраст ще придобият навика да потискат същите тези емоции или други, подобни на тях. Самоцензурирането служи като предпазна мярка срещу срама или опасността от отхвърляне. „В такива случаи губим усета да се опознаваме чрез емоциите си – пише Бък. – Човекът, лишен от тази си дарба, в бъдеще няма да знае как да владее ефективно чувствата и желанията си. Резултатът ще бъде форма на безпомощност.“
Публикациите на тема стрес изобилстват от доказателства, че реалното или въображаемо усещане за безсилие е силен стресов фактор. Придобитата безпомощност е психологическо състояние, при което човек не се опитва да излезе от стресовата ситуация, въпреки че има физическата възможност да го направи. Хората често се озовават в подобно положение. Вкопчват се в непълноценна или дори унизителна интимна връзка, работят сред непосилен стрес в службата или робуват на преходна мода – все неща, които ги ограбват от истинската им свобода.
Емоции I обхващат физиологичните процеси, които настъпват при остра реакция на дадена заплаха и са свързани с работата на нервната система, отделянето на хормони и имунологичните промени. Тези процеси не подлежат на съзнателен контрол и не могат да се наблюдават отстрани. Те просто се случват. Тях ги има и без да са субективно осъзнати или външно изразени. Адаптивни са към ситуациите на остър стрес, но стават вредни, когато се задействат за продължителни периоди, а опасността не може да се преодолее или избегне по никакъв начин.
Рос Бък пише, че „самоусъвършенстването включва и придобиването на емоционален усет, който се изразява в способността да се отнасяме адекватно и с разбиране към собствените си чувства и желания“. За целта се предполагат качества, липсващи в нашето общество. При нас да си „спокоен“ – реално да не показваш емоциите си – е господстващият модел на поведение. Да не говорим, че „не бъди толкова мекушав“ и „не бъди такъв идеалист“ са думи, които децата често чуват в комбинация с общоприетата идея, че рационалното е обратното на емоционалното. В нашата култура си имаме даже идеализиран образ на рационалността – героят г-н Спок от „Стар Трек“.
Емоционалният усет изисква от нас:
– способноста да анализираме чувствата си, като така можем да научим кога изпитваме стрес.
– възможност да изявяваме чувствата си ефективно, като по този начин отстояваме своите нужди и целостта на личното си пространство.
– умението да различаваме психологичните реакции, отнасящи се до настоящето, от онези, представляващи остатъци от миналото. Всичко, което искаме и към което се стремим, трябва да е съобразено с потребностите ни от настоящето, а не с неудовлетворените нужди от детството ни. Ако не правим разлика между сегашно и минало време, ще имаме усещането за някаква загуба или смътна заплаха, която не съществува.
– да следим за неотложните си нужди, които се нуждаят от внимание и посрещане, а не да ги потискаме, за да получим одобрението или благосклонното отношение на други хора.
Стресът настъпва в отсъствието на изброените критерии и води до нарушения в хомеостазата. Когато те са хронични, се стига и до заболявания. Във всяка от индивидуалните истории в тази книга един или повече аспекти на емоционалния усет са били пренебрегвани. Обикновено е ставало по начини, които съответният човек не е предполагал.
Налага се да развием този си усет, ако искаме да се опазим от скритите стресове, които застрашават здравето ни, а също и ако желаем да оздравеем. Освен това е необходимо да поощряваме изграждането му в децата ни, защото той е най-добрата превантивна медицина.
От: „Когато тялото казва „Не“: Цената на скрития стрес“, Габор Мате, изд. Лик
Картина: Portrait of Albert Paris von Gutersloh, by Egon Schiele; chinaoilpaintinggallery
