„Да гледаш, ще рече да пренесеш по един необикновен начин външната действителност в своята душа и после да „проектираш” своята душа върху външната действителност.“
Душата на късогледите
По всичко личи, че късогледите хора имат по-особена психика. Човек може веднага да потвърди това, ако се взре в очите на късоглед, който за малко е махнал очилата си. Независимо от смущението на окото, поради бавната, почти загубена приспособимост, в него има и нещо неустановено, трагически блуждаещо. Окото тогава изразява най-ясно загубената еластичност за оптично установяване и едва може да се нарече инструмент на съзнанието.
Преди всичко, пита се, остава ли си късогледството - един дефект на окото - нещо изолирано, без отражение в душевната нагласа на индивида? Това е недопустимо, тъй като гледането представя най-съществения път при изграждане образа на вътрешния, духовния човек. Чрез зрението ние натрупваме в склада на нашето подсъзнание обилен материал, като с получените отвън образи, изграждаме, едва ли не, четири пети от знанието ни за тоя външен, обективен свят, специално за неговата материална същина. Колкото измамни и само релативно верни да са понятията за света, дадени чрез окото ни и проектирани върху екрана на една нервна мрежа, все пак, те са от решително значение за нашето познаване света и за отношенията ни към него.
Гледането е, до голяма степен, навик, възпитание, но, все пак, то като най-висш дар на физичния свят е могъщо средство за проникване в тайните на живота. Да гледаш, ще рече да пренесеш по един необикновен начин външната действителност в своята душа и после да „проектираш” своята душа върху външната действителност.
Всеки гледа по особен начин и всеки вижда различни неща, защото гледането не е само контурно-пространствена, предметна репродукция на света, а дар за опознаване взаимоотношенията между отделните негови части и усилие за вникване в тяхната вътрешна същина. Едно око може да види сто пъти повече неща в даден обект от друго някое око, ако способността у това око да вижда е подсилена с вътрешно зрение, което не е дар на окото, а е дар на душата. Както всяко нещо, което е прозорец на душевния живот, така и окото, подлежи на вътрешна еволюция. Дори като физичен апарат, то няма непосредствена възможност да получава пространствени образи, а само равнинни.
Пространствеността е качество на гледането, което се получава с течение на времето при помощта на два образи, добити от двете очи. И тук съществена роля играе пак вътрешният неуясним динамизъм на нашето подсъзнание, което запазва спомена на двата образа и ги налага един върху друг, за да се получи стереоскопния ефект.
Няма да се спираме върху анатомичното устройство на окото, което устройство е добре познато кг всички що годе образовани хора, но бегло ще спрем: вниманието си на неговата чудна приспособимосг към различните случаи при гледане. Знае се, че показателят на пречупването на дадена оптична среда играе решителна роля за степента на лъчеломенето и за мястото, в което се явява даден образ. Когато в някоя оптична система искаме да променяме мястото, където се получава образа на някой предмет, ние можем да постигнем това с промени на оптичните стъкла, като вместо едни, поставяме други, с друг показател на пречупването, както и такива, чиято специална форма дава съвсем друг оптичен ефект. Това, разбира се, при окото е невъзможно, тъй като веществото, което изпълва кристалина е постоянно. Затова тук има друга възможност - бързата и еластична промяна в сферичното закривяване на кристалина, което става посредством специална мускули. Те изпъват и издуват тоя кристални в доста широки граници, така че фокусното разстояние на лещата - кристални се движи от безкрайност, до няколко милиметра. Тази способност на окото е неговото най-важно качество, наречено оптична приспособимост (Аkkomodation). Освен това, в окото стават химични промени, предизвикани от светлината, действуваща на така наречения „зрителен пурпур.“ Разклоненията върху очната ретина притежават неразгаданата и чудна способност на регулатори при възприемането на различната светлинна интензивност, като едни от тях са разпределени за дневно, а другите за нощно гледане. Всичко това, около устройството и качеството на зрителния орган, взето като сложна оптична комбинация, не е толкова чудно, колкото неизвестното на никого претворяване на оптичните феномени в душевни възприятия, станали при посредничеството на мозъчно зрителния център - на оня дял в душевния ни живот, който пази и преработва зрителните комплекси, най-съществените запаси за познаване на света вън от нас и за формиране на нашите отношения към него.
Ето, представете си сега един човек, който с мъка се домогва до идеята за външната предметност на света и който, поради известни дефекти, има по-малък обсег на зрителното си поле и по-малка дълбочина на перспективно възприемане. Такъв човек ще насочи, без друго, по силата на един изравнителен закон на степените на възприятията, своята вътрешна енергия непременно към някой друг път на външни дразнения, или към дълбините и лабиринта на своето вътрешно аз, за да допълни с други средства недовършената картина на света.
Късогледите хора, когато са без очила, нямат очертана предметност. Светът за тях е в една небулоза. В една мъглявина, из която предметите изплават, обкръжени с ореол на дифузна оцветеност - тайнствени, плахи, несигурни. Когато са със съответните очила, тая панорама се сменя с един студено и рязко очертан план на виждане - рязкост, която далече не отговаря на мекотата на известни моменти в наблюдаваната действителност. Всеки късоглед знае и си мисли често за това, че светът, който той наблюдава през очилата си, не е същият, наблюдаван от другите, а една оптична условност, очертана с различна острота, от остротата на друга оптична условност, наблюдавана от хората с нормално зрение.
Късогледите, когато пожелаят да видят света такъв, „какъвто е“, ще доловят някакви облачни видения, откъснати от панорамата на общото, виснали в едно пространство, на което те трудно осъзнават й триизмерността. Пространственото усещане за човек, на когото се губят близо границите на видимостта, е усещане за една непрекъснатост, в която равнинните фигури нямат убежна права, а линиите, нямат убежна точка. В такъв случай, триизмерната материална координация е неясна и наблюдателят складира в своето подсъзнание впечатленията за един нестабилен свят - една пустота.
Току-що казаното е от голямо значение за психиката на човека, тъй като неочертаната предметност за окото, както пълната тишина за ухото, предразполагат към себевдълбяване, към плаха самотност и някакво леко недоверие, което лежи в дъното на вътрешния им живот.
Да приведем като пример зимата. Зимният сезон не ни предлага никакво богатство от колорит, и затова през тоя сезон ние сме склонни към вътрешно осъществяване кг окова, що ни липсува отвън. Представете си ония зимни дни, когато е навалял дебел, пресен сняг. В меката ненарушима планинска тишина вие се откъсваме от резката предметност. Меките, заоблени контури се сливат с сиво - белезникавото небе. Тогава, в тая пространна и дълбока тишина проникнала в трите измерения на света, ние усещаме спокойствието и блаженството на небитие, в което всички дразнители отвън са някак приспани, уморени и притихнали.
Ето, такава е в общи линии картината за човек, който не вижда ясно света. То се знае, че неговият душевен строй ще се отличава от вътрешния живот на другите. Непременно ще има една компонента, която произлиза от тая „зрителна усамотеност“. Тя ще породи и съответна чувственост, едно-вътрешно мечтателство, което може да граничи дори с визионерството. Разбира се, и тук темпераментът, склонностите н общата структура ще играят първостепенна роля. Ако човек има технически склонности, той ще си ги заварди, ако има дарба да пее, ще стане певец, ако е ученолюбив, ще прекара голяма част от времето си върху книгите, но, в всички тия случаи, общата насока ще бъде повлияна от онова вътрешно вглеждане и от тая понякога прикривана съзерцателност, които ще представят света малко по-друг, от грубия предметен свят.
Познавам и често си спомням за очи, които гледат на другите хора като на случайно възникнали небулозни образи, изплавали из небитието на незримото. В тия очи има една меланхолична мечтателност. Те принадлежат на хора, които много рядко, само при преизобилие на груби пристъпи, могат да бъдат жестоки и грубо практични. Не е рядко да наблюдавате влюбени, изненадани и търсещи очи на късогледи хора. Те са по-изразни с липсата на опора, с безпомощната си земна неустановеност. Тоя поглед, виснал в пространството, бързо пробягва и насочвайки се към себе си, дири там опората и отговора за скръбта, отчаянието или припламналия възторг...
Вие, може би, ще си спомните за много изключения, но най-големият брой наблюдавани случаи ще ни позволи да направим извода, че късогледите хора, поради особния начин, по който гледат света, имат по-специална, по-задълбочена и вътрешно по-мечтателна природа. Късогледството е причината за една придадена психологичност, която за виждащите бие ясно в очи.
Из: „Слънце след буря“ (Есета), Георги Томалевски, изд. „Житно зърно“, 1946 г.
Изображение: DALL-E
