„Хипертиреоидизмът символизира нечувано изобилие от живот и растеж, които са прекалени за тялото. Този излишък от живот трябва да бъде отклонен към духовните и душевни канали, където са отворени всички посоки.“
~ Рюдигер ДАЛКЕ, „Болестта като език на душата” (Изд. „Лик“)
Хиперфункция на щитовидната жлеза
Хипертиреоидизмът често се придружава от образуване на гуша, без това да е абсолютно задължително. Гушата обикновено има възлеста форма, при което различаваме студени възли - които не натрупват йод или събират съвсем малки количества - и топли, които постигат голямо натрупване. Студеният вариант е дотолкова дегенерирал по отношение на тъканта, че вече не е в състояние да образува хормони и е склонен към злокачествено израждане. Той обаче не допринася за повишаване на функцията на жлезата.
Топлите възли, зад които се крият познатите в медицинския език аденоми, бързо се превръщат в деликатна житейска тема, която се засяга с нежелание. В конкретен смисъл шията не търпи около себе си нищо пристягащо. Наистина вратната обиколка се увеличава, но притесненото чувство се запазва. На душевно ниво съответстват тенденциите към клаустрофобия, т. е. страхливо биват избягвани всякакви притесняващи ситуации. Шията се издува и онагледява скрития в тялото неудържим стремеж към разрастване. Сърцето бие ускорено, кръвното налягане и телесната температура се повишават, появяват се изпотяване и нервни изблици. Двигателното неспокойство се изразява в припряност и разтреперване. Безсънието лишава тялото от необходимия покой. Очите треперят от напрежение, зениците са широко разтворени и очните ябълки силно изпъкват. По лицето на пациента е изписан страх: широко разтворените от уплаха очи сякаш ще изскочат от орбитите като при удушен. От страх, те са и свръхбдителни. Застанали в пълна бойна готовност, те виждат насреща си битка на живот и смърт, за която очевидно се подготвя и цялото тяло. Връзката със страха не само се демонстрира от израза на лицето, но се потвърждава от експериментите извършвани с животни. Натъкналите се на хищник зайчета, чийто път за бягство е отрязан, развиват всички белези на хипертиреоидизма, включително и изпъкването на очните ябълки, наречено екзофталм. При хората изостреното чувство за страх много често е предизвикано от лошите изгледи за бъдещето и съответното трайно душевно натоварване. Налице са обаче и твърде ранни срещи със смъртта или опита, придобит от загубата на близък човек. Никой обаче не се конфронтира със смъртния страх или ужаса, а предпочита да ги отрече или изтласка - затова те и се изписват по лицето. Това непризнаване стига дотам, че пациентите направо търсят ситуации, от които особено се страхуват. Освен чрез израза на лицето страхът се демонстрира и чрез изпускане, което държи пациентите под напрежение да не напълнят гащите -както казва народът. Вместо да преодолеят препятствието в преносен смисъл, те преживяват това преодоляване в червата си във вид на диария. Изпотяването може да се предизвика както от страх, така и от прекомерно напрежение или превъзбуда. На практика пациентите не избягват нито напрежението, нито възбудата. Заедно с паниката, в подутата шия и облещването на очите е залегнало и тотално пренапрежение, което може да се сравни с пресилване на тежкоатлет.
Тенденцията към пресилване се среща в биографиите на повечето от засегнатите. Те са склонни към ранно съзряване и преждевременно поемане на отговорности към по-малки братя или сестри. Прекомерното изобилие на определящи растежа и съзряването хормони в кръвта им по-късно сигнализира за потъналите в тялото съответни претенции. Често сами отделени, разочаровани или отхвърлени от майката, те опитват да се преборят с възникналите по тези причини страхове и несигурност, идентифицирайки се с майчината роля. („Ако не мога да я имам, трябва да стана като нея, за да мога без нея”.) При много от засегнатите жени това често води почти до кръвосмешение с бащата, а при мъжете - до втренчване в женската роля, което може да стигне до хомосексуалност. На тази предизвикана майчина роля пациентите остават верни до самопожертвувателност. Провалът на подобен опит за компенсация би могъл да отключи заболяването.
Широко разтворените очи могат също така да изразяват войнственост или любопитство. Много често ще се срещаме с това привидно противоречие. Уплашените и раздразнени пациенти сякаш се подготвят за велики дела, които изискват всичките им налични сили. Стрелките сочат буря, като че ли непосредствено предстои най-горещата битка на живот и смърт. Самите пациенти обаче не знаят нищо за това, напротив: те наблюдават симптомите си от голяма вътрешна дистанция и опитът показва, че твърде късно се обръщат към лекаря. Те не желаят да бъдат обявявани за болни, а търпят, докато могат. Куражът им за борба е потънал в сянка и те изобщо не го осъзнават. Обратно: чрез горещите възли и издутата шия те най-откровено демонстрират на телесно ниво колко държат на израстването и развитието и какво напрежение се изисква за това. Те искат не само да съществуват, а най-вече да продължават напред; жаждата им е неутолима и издава също такава жажда за живот. Те не могат достатъчно да си напълнят гушата и често се разкъсват от горещи амбиции. Тази форма на алчност стои изцяло на преден план. Безпокойството понякога се изразява в потръпване или пулсиране на шията и гушата. В състоянието им има нещо разяждащо и оборотите са толкова високи, сякаш нещото разяжда отвътре: при това толкова бързо, че засегнатите видимо отслабват и това още повече подчертава тяхната изтощеност. Те се самоизяждат от амбиции и воля за действие.
Заедно със страха и будната готовност за отбрана мястото на горещата битка хвърля светлина и върху още една тема, свързана с особената форма на алчността - в случая ламтяща за чест. Като преход между тялото и главата шията осигурява достъп до най-висшите инстанции. На това място гушата не само издига отбранителен щит пред една от най-чувствителните телесни зони, но препречва резето, стесняващо всички жизненоважни снабдителни пътища. Около тази блокада се води горещо сражение, което може да се интерпретира като битка за достъп до най-висшето място. Често зад всичко се крие въплъщение на буен и несдържан конфликт между авторитети, който е решителен за пациентите. Именно тялото демонстрира колко съсипваща и обезсилваща е тази борба и че достъпът нагоре все повече се стеснява. Треперенето издава страх и безпокойство. Пациентите изпадат в паника от мисълта, че животът им е застрашен преди още да са създали нещо, и при всяко следващо притеснение излизат извън себе си. Разтреперани от присъствието на съответната авторитетна личност, те често не са в състояние да поднесат и чаша кафе към устните си. В гърлото им е заседнала толкова едра буца, че нищо не може да се изкачи нагоре, въпреки че в преносен смисъл всичко панира нататък. Жаждата за живот, съчетана със смъртния страх от пропускане на същественото в живота, тук играе допълнителна роля.
В случай че при подобна ситуация изобщо са в състояние да кажат нещо, те го дължат на огромната своя способност да събират силите си и да въвеждат ред и деловитост във всичко. Зад бариерата на гушата си те сдържат всички свои емоционални пориви, особено враждебните - но също и всякакви други чувства. Чрез разумни размишления те дори с удоволствие помагат на противниците си, а най-обичат майчински да подкрепят своите по-малки братя и сестри, с които всъщност си съперничат.
Единствено когато защитната дига на шията не издържи и се скъса, те отварят шлюзовете и изливат на свобода привидно немотивирани потоци от сълзи. Понякога издайничи техният кресливо-дрезгав и явно потиснат глас, който изразява затрудненията, създавани им от ситуацията. Тя открито говори за натиска, на който са подложени, за изпълващото ги потискащо настроение. В своята напрегнатост гласът по неволя изразява съвсем тихо същинската им претенция. Сякаш някой би искал да се изрази по-ясно и по-силно, но не успява.
Повишеното количество на хормони, отделяни от щитовидната жлеза, подкрепя тези тълкувания, но хормоналното излишество показва и дълбоко потъналата в тялото претенция за израстване. До юношеската възраст тя се проявява на телесно ниво, но по-нататък само на духовно и душевно равнище. Поради това не е удивително, че в детската възраст почти не се среща хипертиреоидизъм и броят на случаите нараства след пубертета. При възрастните хормоналното излишество на жлезата издава регресия и връщане към едно вече неподобаващо и неподходящо ниво. Пациентите не признават стремежите си към израстване и борба. Претенцията им за особено бързо съзряване, израстване и възможно повече преживявания бива изтласкана към тялото, където се изразява в повишеното хормонално ниво. Излишеството на хормони, служещи за нарастване и обмяна на веществата, ги прави прекомерно чувствителни, променливи, капризни и твърде жизнени; освен това подпомага появата на смъртен страх. Те са толкова будни, че не могат да затворят очи. През деня клепачите треперят, а нощем сънят ги отбягва. Отказът от съня, по-малкият брат на смъртта, затваря кръга на смъртния страх. Някои протичания на болестта предизвикват съмнението, че става дума за страх от преждевременно свършване на още неживения живот.
Прави впечатление, че жените биват засегнати пет пъти по-често от мъжете. Това може да се отдаде на факта, че техните възможности за израстване и утвърждаване в обществото са определено по-лоши и е много по-голяма вероятността да бъдат изместени. Освен това желанието на голям брой пациентки да задоволят стремежа си за израстване чрез бременност или да увеличат семействата си чрез осиновени деца, се сблъсква с една относително враждебна към децата околна обстановка. Отношението между бременността и щитовидната жлеза е засвидетелствано по много начини. По време на бременност самата жлеза е леко увеличена и функцията й се засилва. При недостатъчна дейност на жлезата често се стига до безплодие или аборти. Хормонът на щитовидната жлеза има положително влияние и върху оплодителната способност на мъжа. Той повишава броя на семенните клетки и тяхната скорост на придвижване. Има данни, че според историческото си развитие щитовидната жлеза произхожда от областта на матката.
„Продължаването на живота чрез децата” е един често срещан вариант на повсеместно настъпващата при хипертиреоидизма амбиция за продължаване напред на всяка цена. Иначе този стремеж се изживява в стигаща до изтощение работа и прекомерни претенции както към собствената, така и към чуждата дейност. И тук обществото е наложило на жените по-тесни граници, които болезнено се въплъщават в хипертиреоидизма. Ако желанията за бременност или дейност се поставят под съмнение, това може да предизвика настъпване на заболяването.
Високите претенции и прекалената готовност към дейност и състрадание все пак превръщат противоречивото и почти невъзможното във временно възможно. Изявата на болестната симптоматика, която ще разруши купчината от страхове, напрежение и самоотричане, тласка съответните импулси към тялото, което от своя страна предявява най-висши претенции и води битка, която не може да спечели. Самите възбудители, които съществуват от началото на кризата в отношенията до смъртта, предварително са се настанили в мисленето с помощта на страха и допълнително са се оградили с ужаса на изпълняващото се от само себе си пророчество.
Ако се занимаем със собствените си душевни причини, за което често не можем да се лишим от психотерапия, трябва отново съзнателно да съживим напиращите в тялото импулси. В туптящото чак в гърлото ни сърце са залегнали стремежите и окрилената от нашата войнственост амбиция. След собствените й признания за настървеност към живота, за преживяванията, възхода, признанията и огромното желание да се превърне в истинска страст, живееща дотогава на скрито, хвърчащите нависоко мечти вече имат действителния шанс за съизмерване с реалността. Когато признаем за съществуващото в областта на шията блокиране, което отделя главата от действителността на тялото и лишава собствения ни глас от естествения му резонатор, едва тогава можем да осъзнаем целия страх, заседнал в теснината на гърлото ни и заключен в изпъкналите очи. Засегнатите не само имат буца в гърлото - техният проблем е душевната буца, бариерата между горе и долу. Ако се срещнат с този страх, който досега са превръщали в гушата, битката във външния свят има един шанс. Възможно е обаче тя да стане излишна, ако силите на растежа поемат друга задоволителна посока.
Принципът на живота е потънал в сянка и желае да се върне на съзнателно ниво. Хипертиреоидизмът символизира нечувано изобилие от живот и растеж, които са прекалени за тялото. Този излишък от живот трябва да бъде отклонен към духовните и душевни канали, където пред него са отворени множество, а може би и всички посоки.
От: „Болестта като език на душата”, Рюдигер Далке, изд. Лик, 1999 г.
Снимка: Снимка: goodreads.com
