„Ние, хората, носим много повече отговорност – способност да отговаряме за действията си, – отколкото си позволяваме да вярваме. Програматорът на полето, геният зад гените, е не друг, а нашето съзнание – нашите собствени мисли и убеждения.“
Поразителната сила на убежденията
Кажи-речи всяка седмица излиза медицинска статия или проучване, което свързва едно или друго заболяване с генетичен дефект. Идеята за съществуване на ген на рака, на Алцхаймер, на Паркинсон, подхранва преобладаващото упорито схващане, че генетичният детерминизъм определя съдбата ни. Но когато се разровим по-надълбоко, ще открием, че относително малък процент от болестите наистина се дължи на генетични аномалии. Дори докато изследователите на рака издирват вълшебното лекарство на генетично ниво, Националният институт за лечение на рака установява, че минимум 60% от раковите заболявания се дължат на околната среда.
Ако се задълбочим още повече, ще видим, че дори когато съществува непосредствена зависимост между фактора околна среда и болестта, сравнително малко от хората, изложени на този фактор, наистина се разболяват. Едно проучване, проведено преди няколко години, разкрива, че когато човек има системен контакт с азбест, един на хиляда души заболява от мезотелиома – смъртоносна форма на рак. Въпреки че това е шокиращо висок процент от цялото население, незададени остават въпросите: какво става с останалите 99%, които са имали досег до материала, но не са заболели? И ако има нещо, което правят или не правят, за да останат здрави, какво е то? Какви други фактори играят роля за проявата на заболяването?
Модерната медицина изглежда необичайно незаинтересована от проблема с неуловимата и невидима страна на болестта и лечението. Благодарение на 300-та години програмиране на разбиранията ни и на ефектите от главната догма върху съвременната медицина, ние гледаме на себе си като на биохимични роботизирани превозни средства. Когато нещо с нас не е наред, когато проявяваме някакви симптоми, ние изтичваме до близкия медицински монтьор, който ни кара да изплезим език и да кажем „Ааа” – и после поглежда двигателя изпод капака.
Както Фритьоф Капра отбелязва в книгата си „Повратни точка”, механичната медицинска практика обикновено се състои от лекарската версия на монтьорския принцип на трите П – поправи, подмени или премахни. Наистина, историята на съвременната биохимична медицина определено се базира на монтьорската метафора. Откакто Декарт обяви тялото за машина и дори стигна дотам, че да твърди, че животните не изпитват болка по време на експериментални вивисекции и оприличи техните писъци на „скрибуцане на колело”, ние вярваме, че медицината се занимава главно с отделните части, а не с цялото.
Докато древната китайска медицина смята сърцето за център на душата, а аюрведическата традиция разглежда органите като повелители на Небесата и Земята, модерната медицина се задоволява с допотопната представа, наложена от видния физиолог на ренесанса Уилям Харви (1578–1657), че сърцето е механична помпа. Научните философи на XX в., като британският биохимик Джоузеф Нийдам, който твърди: „Човекът не е нищо друго освен една машина”, и физиологът и биолог от немски произход Жак Лоб, който добавя: „Живите организми са химични машини.” подсилват схващането за тялото като физичен механизъм.
Епигенетиката приема, че средата, а не ДНК в молекулите, определя действията на клетките. Информацията от околната среда се трансформира в биологични реакции посредством работата на клетъчната мембрана, която играе ролята на кожа за клетката, както и на неин мозък. Интересно е, че ако трябва да сме по-точни, клетъчната мембрана е „кристален полупроводник с портали и канали”. С тези думи се описва и компютърен чип, което ни подсказва, че и компютрите, и клетките подлежат на програмиране. И – оркестърът, туш! – в двата случая програматорът винаги се намира извън механизма!
Тогава, кой или какво е биологичният програматор? Какво или кой е геният, който стои зад гените? Може би проблемът не в кармата, а в задвижващия механизъм.
Да кажем, че имате за продан кола с механична скоростна кутия. Някой, който не е свикнал да шофира с ръчни скорости, я купува, а вие виждате как колата спира и тръгва, докато се отдалечава по пътя. Една седмица по-късно купувачът ви звъни и казва: „Ей, колата, която ми продаде е с развален съединител!” Вие го съветвате да я закара на „доктор” в някой сервиз. „Да – казва му монтьорът. – Съединителят не работи. Налага се операция, ще трябва да го сменим.” Трансплантацията на съединител завършва успешно. Новият собственик на колата си тръгва, но автомобилът продължава да се запъва и клатушка както преди. И не щеш ли, след по-малко от седмица човекът отново се връща в сервиза, настоявайки, че новият съединител също не работи!
„Така – казва монтьорът. – Изглежда колата ви има ХПС или Хронични проблеми със съединителя.” Той предлага на собственика рецепта за подмяна на съединителя на всеки два месеца. По този начин монтьорът пренебрегва ролята на шофьора и отдава проблема на някакъв дефект в автомобила!
Сега си дайте сметка, че това е същият начин, по който алопатичната медицина възприема болестта при хората – като проявление на наследствен физически дефект в тялото, който най-вероятно се дължи на генетична мутация. Тази диагноза пренебрегва ролята на шофьора на тялото – съзнанието.
Всяка една автомобилна дирекция във всеки щат има купища папки с доклади за пътни злополуки. На мястото, където полицаят трябва да отбележи дали причината за катастрофата е механичен проблем, или шофьорска грешка, коя от двете възможности според вас бива отбелязана в 95% от случаите? Да, прави сте. Шофьорската грешка.
За да разширим метафората, смятате ли, че си струва да предложим шофьорски курсове на всеки човек, който „управлява своята собствена карма”? Може би една истинска „система за здравословна грижа” би се концентрирала повече върху обучението на шофьора, отколкото да разчиства останките от трагични, но предотвратими инциденти. Ние, хората, носим много повече отговорност – способност да отговаряме за действията си, – отколкото си позволяваме да вярваме. Програматорът на полето, геният зад гените, е не друг, а нашето съзнание – нашите собствени мисли и убеждения.
За да илюстрираме мащаба на невидимата сила на съзнанието, чуйте тази необикновена и удивителна история. През 1952 г. д-р Албърт Мейсън, млад анестезиолог от Великобритаиин, работи с един хирург, д-р Мур, върху случая на едно петнадесетгодишно момче, чиято загрубяла кожа е покрита с толкова много брадавици, че изглежда по-скоро като слонска, отколкото като човешка. Мур се опитва да присади чисти късчета кожа от гърдите на момчето върху други части на тялото му. Понеже Мейсън, а и други лекари, прилагат успешно хипноза, за да отърват свои пациенти от брадавици, Мейсън пита Мур: „Защо не опитате с хипнотерапия?” Хирургът саркастично отвръща: „А защо Вие не опитате?” И Мейсън прави точно това. На първия хипнотичен сеанс Мейсън се концентрира върху едната ръка. Докато момчето е в хипнотичен транс, Мейсън му повтаря, че кожата на тази ръка ще се излекува и ще стане здрава и розова. Когато момчето се връща след седмица, Мейсън със задоволство забелязва, че ръката изглежда здрава. А когато води момчето при Мур, хирургът облещва очи от учудване, виждайки резултатите.
Чак тогава Мур съобщава на Мейсън, че момчето не страда от брадавици, а от неизлечима смъртоносна генетична болест, наречена вроден ихтиозен еритродермит. Като елиминира симптомите, използвайки само силата на съзнанието, Мейсън и момчето постигат това, което до тогава е смятано за невъзможно. Мейсън продължава с хипнотичните сеанси, постигайки още по-удивителни резултати, а момчето, което е било безмилостно подигравано в училище заради гротескната си кожа, се връща в клас със здрава кожа и започва да води нормален живот.
Мейсън публикува данните за този случай в „Бритиш Медикъл Джърнъл”, едно от най-четените в света медицински издания. Мълвата за успеха му се разнася навред и Мейсън се превръща в магнит за пациенти, страдащи от редки и дотогава неизлечими смъртоносни болести. Но в крайна сметка се оказва, че и хипнозата не е панацея. Мейсън лекува много други пациенти с ихтиоза, но никога повече не успява да повтори резултатите, които постига с момчето.
Мейсън отдава провала си на собственото си отношение към лечението. След първия си пациент той осъзнава напълно, че лекува болест, която всички в медицинските среди смятат вродена и нелечима. Мейсън се опитва да изглежда безгрижен, но не успява да повтори същото наперено поведение, което имал като млад лекар, който си мислел, че е излекувал тежък случай на брадавици. Както казва пред телевизионния канал „Дискавъри Здраве” във връзка със следващите си пациенти: „Преструвах се.”
Когато разглеждаме как поразителната сила на убежденията – или липсата на такива – променя физическото състояние, трябва да се запитаме: „Могат ли убежденията на съзнанието да се окажат област с неограничен лечебен потенциал?” Или иначе казано: „Може ли силата на вярата да ни излекува без скъпоструващи изпитания на нови лекарства, страшно скъп престой в болницата и дори без медицинска осигуровка?”
Както ще видим, съществуват хора, които твърдят, че този потенциал за влияние върху невидимото поле ни е вроден и дори може би – можете ли да повярвате? – е заложен у нас генетично!
Факторът, който ни пречи да овладеем тази сила, е същият, който ни възпира и от други възможности за промяна: погрешното схващане, че лечебната сила е някъде извън нас. Онези, които имат полза от нашата безпомощност, подхранват това схващане. А кои биха могли да са тези хора? Ето ви един жокер: фармацевтичната промишленост прави по 600 милиарда долара годишно.
Сега, когато знаем, че наистина съществува такова активно поле, което без никакво съмнение влияе върху материалния свят и когато осъзнаваме, че за да се осъществи спонтанната ремисия на планетата Земя, трябва целта ни да бъде не оцеляване, а благоденствие, можем да видим, че имаме силата и отговорността да осъществим тази промяна.
Срещнахме Спасителя – и Той или Тя, сме самите ние!
От: „Спонтанна еволюция“, Брус Липтън и Стив Баерман, изд. „Изток-Запад”, 2013 г.
Снимка: brucelipton.com
