„Още от детството, а днес все по-често поради идващите отвън веществени и душевни атаки, ние сме принудени да защитаваме кожата си или да се измъкнем от обичайната си кожа.“
Кожа и обвивка
Кожата е запазваща обвивка, която дарява закрила, топлина и представлява граница към външния свят. Ние сме същества, които още в майчиното тяло притежаваме обвивка и отчасти оставаме такива завинаги. Излюпени от майчината яйчена обвивка, ние нахлузваме разнородни по-нататъшни обвивки и вторични кожи като облекло и жилище. Природният и социалният околен свят също са обвивки. От друга страна, още от детството, а днес все по-често поради идващите отвън веществени и душевни атаки – като се започне от прегледите с ултразвук през бременността и се стигне до все по-засилващия се електросмог, ние сме принудени да защитаваме кожата си или да се измъкнем от обичайната си кожа. Тогава имаме чувството, че светът и хората, които ни заобикалят, вече не са добри към нас. Елементите въздух, светлина, вода и земя също са станали наши „врагове“, както и цъфтящите през пролетта дървета и тревисти растения, слънчевата светлина през лятото или зимният студ. Също и кучета, котки, коне, морски свинчета, мляко, пшеница, та дори и хората, всички те при определена диспозиция могат да ни направят „алергични“.
Какво се случва, когато светът не ни гали вече и нещата навлизат под кожата ни, понеже може би сме станали твърде тънкокожи? Още през 19-ти век френски кожни лекари поставиха екземата в зависимост с душевни конфликти. Те я нарекоха „невродермит“. Също и клиничният психолог Рене Шпитц още преди няколко десетилетия изследва и описа взаимовръзката между психичните конфликти и кожните болести при кърмачетата и малките деца. Той е наблюдавал, че кожните болести се появяват по-често при шестмесечни до едногодишни деца, които са отделени от майките си и живеят в сиропиталища. Шпитц си обяснява симптомите като следствие от раздялата, липсата на непосредствен кожен контакт и липсващото внимание от страна на майката: кожата като част от нашата нервна система в известна степен се „разгневява“.
В едно друго изследване той открива, че отношенията между деца с кожни възпаления – така наречения „дерматит“ – и майките им показват някои особености. Той представя двадесет и осем случая на майки, които живеят в затвора и там е трябвало да родят децата си. Те са били затворени преди всичко за сексуални престъпления и кражби и са имали минимална степен на духовно и емоционално развитие. Отношението им спрямо техните кожно болни деца било впечатляващо. Те не ги докосвали и обикновено карали другите затворнички да ги повиват и да се грижат за тях от страх да не направят нещо погрешно. Наблюдавана е и подсъзнателна неприязън срещу собствените деца.
Въз основа на тези няколко примера става ясно, че при един такъв „повърхностен“ орган като кожата трябва да се навлезе в дълбините на човека, за да може – често след една дълга одисея с кортизонови препарати – поне приблизително да му се помогне и даде подкрепа. От една страна, кожата отразява навън как се чувстваме органично и душевно, а от друга страна, тя е нашият най-важен имунен орган, който е посредник между външния и вътрешния свят.
Спомням си за изпита по дерматология по време на дипломирането ми. На края на изпита професорът ни по кожни болести разказа основанието за решението си да избере дерматологията като своя специалност: „Дерматологията е единствената медицинска област, където болестта лежи видима пред очите ни.“ Що се отнася до видимия край на даден болестен процес той има право, но не и за това, което се отнася до причините, които той бърка със следствията.
Както вече споменахме, кожата е огледало и подобно на огледалната картина тя не е реалност, а само отражение на това, което се намира извън огледалото. Видя ли в него един несимпатичен образ, няма никакъв смисъл да манипулирам огледалното отражение, за да разкрася образа, което също е възможно, но ще бъде заблуда. С течение на годините и моето становище относно кожните болести основно се промени, като при това редица болестни състояния и разкази на засегнатите пациенти ми помогнаха да разширя това познание. Винаги можех да констатирам как още на другия ден на пациента му става по -добре, ако му се даде обяснение относно неговата кожа, засягащо причините и тяхното дълбоко значение. Тогава той не остава фиксиран в желанието си, колкото може по- бързо да му се възстанови „гладката“ повърхност с лъжливата надежда, че тогава всичко е „изчезнало“.
Като един цялостен орган здравата кожа много повече се нуждае от естествена, грижливо запазваща и дори лекуваща козметика, за да може да се предпази от различните външни въздействия. При заболяване тя се нуждае от значителна подкрепа чрез хигиеничен живот, здравословно, богато на различни минерални вещества хранене и стабилизиране на вътрешните органи чрез естествени лечебни средства, както от много десетилетия и столетия това се прави в холистичната медицина – било народните лечителски традиции, хомеопатията и антропософската медицина на Запад или чрез аюрведа и китайската медицина на Изток. Общите принципи при тези лечебни методи са – и това в особена степен се отнася за кожата, – че всички болести са диспонирани в дълбочината на собствената биография.
Също и в медицината трябва да се научим да различаваме „симптомите“ от „болестта“, вместо да вярваме, че можем да накараме болестта да изчезне, щом ликвидираме симптомите. Симптомите най-често са самопомощ, опит да се преодолее болестта. Този факт отдавна е познат в хомеопатията. Нейният основател Самуел Ханеман (1755 -1843) е знаел, че само външното лекуване на кожните болести – например чрез мехлеми – не довежда до излекуване, а до усложнения, които често се превръщат в хронични и още повече затрудняват истинското – из основи – лечение.
Дали разглеждаме кожните болести от гледната точка на хомеопатията, природолечението, китайската медицина или антропософската медицина, навсякъде те се приемат като израз на лежащи надълбоко конституционни проблеми, които трябва да се разберат в по-обширна взаимовръзка. Кожата като закриляща обвивка представлява индивидуална граница между вътрешния и външния свят и нейните функционални увреждания трябва да се третират съответно индивидуално, понеже и наследствеността играе известна роля. Подобно на това, че не съществуват общо болестта и лечебното средство, така не съществува и невродермитът, който може да бъде излекуван с точно това лечебно средство. Затова би трябвало да се отнасяме скептично към бързите чудотворни излекувания с мехлеми, съдържащи кортизон.
Най-често са необходими дълготрайни усилия, за да се открият и изследват органични, конституционни, диетични, психични или дори социални въздействия, които в края на краищата са допринесли даден човек да не може да се чувства добре в собствената си кожа. Със своята пропускливост кожата е лабилен орган, който служи като индикатор за нарушеното съотношение между вън и вътре. И Гьоте е познавал нейните психосоматични свойства: „Цялата жизнена дейност се нуждае от обвивка, която да пази срещу външния суров елемент, било вода, въздух или светлина, запазвайки своята нежна същност, за да може тя да изпълни това, което е свойствено на нейната вътрешност.“ (Цитирано по Гион Кондрау/Хайнрих Шипергес, „Нашата Кожа. Огледало на душата. Връзка със света“, 1993 г.)
Из: „Болната кожа“, Олаф Кооб, издателско ателие АБ, 2016 г.
Илюстрация: DALL-E
