Двете души на ироника | Исак ПАСИ

Сарказъм, апатия и ирония

Проф. Исак Паси има изключителен принос за приобщаването на българската култура към европейската философско-естетическа и литературна мисъл. Автор е на повече от 40 книги. Негово дело като съставителство, обща научна редакция и коментари са над 80 тома със съчинения на велики майстори на духа от цялата човешка история – от античността до XX век.

Благодарение на Исак Паси през годините става възможно в България да се появят съчинения на Цицерон и Хораций, Блез Паскал, Георг Кристоф Лихтенберг и Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше и Густав Льобон, Дмитрий Мережковски и Анри Бергсон, Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг, Мигел де Унамуно и Хосе Ортега и Гасет, Лабрюйер и Вовнарг, Шамфор и Сьорен Киркегор, Йохан Хьойзинха и Владимир Соловьов, Лев Шестов и Николай Бердяев, Томас Ман и много други.

Иронията е мнимо съгласие, одобрение, похвала, с което се цели да се покаже действителното несъгласие, неодобрение, порицание.

Играта, игровото на смешното в иронията, е видима за всеки, който я разбира, и невидима за всеки, който не я разбира – разбиращият иронията се смее, а неразбиращият я се ласкае.

Играта на ирония е от най-виртуозните прояви на смешната игра, при нея истинното и неистинното, сериозното и несериозното се преливат едно в друго само за да се противопоставят едно на друго.

Иронията е отклонение от нормалното, тя сама се отклонява от онова, което смята за нормално, истинско, реално, скрива се от него в противоположното му ненормално, неистинско, нереално, за д се насочи пак към него с агресията на разобличителя, откривателя, разголващия.

Иронията е творчески акт, тя е от духовно сътворените прояви на смешното, израз на активността на съзнанието.

Цицерон за Фабиа Долабела, която казвала, че е на тридесет години: „Вярно е, защото това слушам вече двадесет години.“

Хамлет за прибързания втори брак на майка си: „Сметка, сметка, Хорацио! Което ни остана от погребалната трапеза, беше поднесено на сватбения пир.“

Мозер за „Пътни картини“ на Хайне: „Съвсем не беше необходимо правителството да забрани тази книга; тя и без това щеше да се чете!“

Първото разграничение, което се налага, е между иронията и сарказма. В много „теории на литературата“, а и в различни литературни справочници сарказмът се определя като вид ирония, като „зла ирония“, като „висша степен на иронията“, като „унищожаваща ирония“, но в действителност принципът на иронията не е принцип на сарказма.

Саркастикът твърди онова, което мисли, и мисли онова, което твърди. Дори ако някога преувеличава, ако казва повече отколкото мисли, преувеличението е в направлението на мисълта му. В общата тенденция на неговото отношение към обекта на саркастично изобличение. Думи, мисли и дела тук са слети в едно, в едно отричащо, ненавистно, зло и сякаш късащо месо гневно отношение.

Отношението на саркастика не е скрито, от думите му не извира друг смисъл, сарказмът не е интелектуална преструвка. Саркастикът е от активните психични комплекси, неговото отношение към света е негова злоба към света и той нито иска, нито може да се примири с него. Саркастикът го ненавижда интелектуално, държи се по-скоро настрана, въпреки че дори само поради презрението си към света той не може напълно да се отчужди от него.

Саркастикът не иска да има нищо общо с омразното му в света (а за него то е повечето), но той не може да бъде и безразличен, апатичен – саркастикът е от най-активните човешки типове.

Директността на сарказма не е абсолютна, а относителна и по това на свой ред се различава от грубостта, от невъздържаната или невъзпитаната грубост, от безапелационната рязка присъда.

Саркастикът най-често използва нещо друго, по-различно и го сравнява с онова, което иска да изобличи.

За разлика от иронията саркъзмът не е иносказателен, но за разлика от пряката обида, ругатня, невъзпитаност сарказмът прибягва до помощта нанякаква аналогична на истинското му отношение реалност, с която отклонява или смекчава, или облагородява пряко насочената си ненавист.

Иронията се различава и от един друг популярен прихичен комплекс. Не на интелектуално ненавиждащия света саркастик, на хладно негодуващия, на злия отрицател и на злобно надсмиващия се над установения ред. А на емоционално отчуждилия се, на оплакващия пророк, на този, който не може да понесе греховете на света, мъките и пороците му, на каещия се за човешките пороци страдалец.

И двата тези типа – на суровия саркастик и на плачещия страдалец – са активни човешки типове, остро противопоставени на обкръжаващото ги, непримирими към него и тяхната непримиримост е пряка, открита, във формата и в съдържанието, в явлението и в същността.

Срещу тези два родствени по своята активна негативност човешки типа стои фигурата на апатика, на онзи, на когото му е „все едно“. Нека светът загине, нека да се разкапва от своите язви и пороци, нека над него злобно да плющят бичове. Всичко това минава покрай апатика, без да откликне в душевните му струни – той няма такива.

Апатикът е замръкнал в своето равнодушие, дълбоко потопен в себе си, но така, като че ли и неговото собствено Аз не съществува или съществува само в неясните очертания на нещо много далечно. Този идеал, популярен още в античните стоически времена, трябва да освободи човека от чувства, вълнения и страсти, а следователно и от всеки вид критицизъм.

Апатикът е не просто отчужден от света на ставащото, той е вън от него, той е от друга планета. При апатика равнодушието стига до абсолютното безразличие, а незаинтересуваността – до ледената студенина на духа.

Между тези два крайни психични комплекса, между тези две крайни точки в скалата на човешките типове и тяхното отношение към действителността се намира ироникът. Отново идва познатото in medio veritas, по следата е истината.

Иронията започва с привидно безразличие към обекта, много често субективното твърдение на ироника се доближава до равнодушието на апатика, а понякога се оказва някаква точна или приблизителна форма на апатия. Иронията започва с равнодушие, с „примирението с действителността“: вярвам, че тази жена е на тридесет години; сметка, сметка, Хорацио; не беше необходимо правителството да забрани тази книга. В началото на иронията са резигнацията, спокойствието, скромното признаване на даденото, благочестивото смирение, които идват от наглед безучастното отношение към нещата и съдбата.

Но „апатията“ на ироника не е заради самата апатия – тя е маска, тя е средство, тя е път за някъде. В иронията и апатията действа, но не сама по себе си, не като апатия, а като нещо противоположно на нея. Нищо не засяга по-остро от безразличието, което съществува в пределите на едно действително съществуващо отношение към обекта.

Много по-лесно може да се приеме несъгласието или дори опровергаването на нашите мисли, чувства или вкусове, отколкото безразличието към тях, и при това не безразличие изобщо поради липса на пряк интерес, непринадлежност към същия кръг, а преднамереното безразличие, осъществено като действителна съпричастност.

Апатията, безразличието, равнодушието на ироника са мнима апатия, безразличие и равнодушие – безучастието на ироника е израз на участие. Зад тях се таят гняв, злоба, негодувание, осъждане, отричане, несъласие, различие, изобщо много от възможните форми на активно отношение, които нямат нищо общо с апатията или с някое от близките до нея състояния. В глъбините на иронията са скрити недоволство, непокорност, бунт. Зад мълчанието на иронията се крие зов, зад спокойствието й – устрем, зад примирието й – агресията на духа.

Истинкото отношение на иронията към иронизирания обект, онова в ироничната цялост, което е обективно, развива някакво родство със сарказма или дори с тревожната чувствителност на плачещия пророк и само по себе си стои близко до тях. Истинското отношение на ироника към обекта, онова, което неговите думи скриват, съдържа нещо от активността на саркастика, докато субективното твърдение на ироника, с което той прикрива своето действително отношение, взето само по себе си, съдържа нещо от безразличието на апатика. Казаното на иронията най-често е „апатично“, мисленето на иронията най-често е „саркастично“, в иронията си дават среща блажената затвореност в себе си с активната насоченост навън.

Иронията е в широката среда между саркастика и апатика. В ироника живеят две души, но съвсем не като отделни, както в Гьотевия Фауст, или в гордо и презиращо уединение, а по-скоро в едно цяло, ведно единство, чрез което те единствено могат да съществуват.

Двете души на ироника, относителният дял на апатичното и на саркастичното в духа на иронията, обясняват по-дълбоко познатото различие между меката и острата, добродушната и злата, между така наречените хумористична и саркастична ирония. Мека, добродушна, „хумористична“ ирония е онази, в която апатичното начало е сравнително по-силно застъпено, в която активитетът и страстта на ироника са по-слаби, в която отчасти безразличието, отчасти симпатията към обекта не позволяват пълното критично дистанциране на ироника от него.

Основната и преобладаващата форма на иронията е онази, която съдържа злост, която е остра, която напомня за сатиричното, в този вид иронията постига себе си най-пълно. В този вид ирония саркастичното начало е сравнително по-силно застъпено, а апатичното е толкова слабо, че доколкото личи, то една смогва дори леко да прикрие отношението на злост и ненавист.

Примери за такава ирония дават много (по-голямата част) от разговорите на Сократ, а също Лукиан, Волтер, Хайне. Мозер и съгласяващият се с него Хайне: не беше необходимо правителството да забрани тази книга (полубезразличното пожелание); тя и без това щеше да се чете (злост).

Тази ирония, която, без да излиза от средата между апатията и сарказма, се доближава до апатията, е мека, добродушна, хумористична, онази ирония, която също без да излиза от тази среда, се доближава до сарказма, е остра, зла, „саркастична“.

Източник: Исак Паси „Избрани произведения“, изд. „Захарий Стоянов“
Снимки: twitter.com / Isaac Passy

Webstage.bg използва бисквитки и подобни технологии. Научете повече в нашата Политика относно бисквитките. Вижте подробности. OK