Обичам този живот, обичам салоните, шума, светлините, празненствата ~ Едуар МАНЕ

"Живописец-революционер, влюбен в светското общество и копнеещ за успеха, който само Париж може да предложи – ласкателството на дамите, топлите обятия на техните салони, насладата от обожанието на почитателите." ~ Емил Зола

(Édouard Manet, Self-Portrait with Palette, 1879)

Според Пол Сезан, Мане използва цветовете, сякаш опиянен от божествената възможност и нейната безкрайна щедрост. Той се впуска във своето време не за да го изобличи или документира, а за да го облече в нова художествена форма. Мане действа като самата природа - представя пред очите ни раждането на нещо вечно, което ще съществува независимо от мрака и светлината, независимо от самите нас.

Роден е в Париж на 23 януари 1832 г., Едуар е най-големият син на Огюст Мане, висш служител в Министерството на правосъдието и Йожени Фурние, дъщеря на дипломат.

Мане можел да стане преуспяващ адвокат, както неговият баща горещо желаел, но благодарение на артистичната си майка и на вуйчо си Едмонд Фурние, познавач в областта на изкуството, правото било отхвърлено като идея. 15-годишният Мане и приятелят му Антонен Пруст получават специална подготовка по рисуване в престижния колеж “Ролен”. На 16 години Мане се опълчва срещу баща си, който искал да го запише в Юридическия факултет. В крайна сметка той се насочва към армията. След като два пъти се проваля на изпитите във Военноморското училище, баща му склонил да задоволи артистичните му заложби.

Мане избира да учи в едно от прочутите ателиета на Тома Кутюр - противник на академичния стил и ограниченията, където овладява до съвършенство живописните техники. През 1859 г. той за първи път се представя в Салона с "Пиещият абсент". Картината е отхвърлена безцеремонно, оценена като безнравствена и вулгарна. Само Делакроа се застъпва за творбата и нейния млад автор.

През 1863 г. художникът още повече разбунва духовете, показвайки своята картина „Закуска на тревата”. Мане пристъпва морала на деня, изобразявайки гола млада жена до двама облечени в рединготи господа в сцена на открито. Творбата бива заклеймена като пародия на класическото изкуство. Мане обяснява, че това са боговете и богините на нашето време и те са не по-малко достойни за нашето внимание от античните герои на класиката.

През 1865 г. художникът отправя поредната си провокация, този път със своята творба"Олимпия". Въоръжена стража пази картината от разярената тълпа, седем хиляди души влизат още първата сутрин в Салона на отхвърлените. Картината е истински шок за художествените среди на столицата на изкуството - Париж. Осъждат го, че използва смела и новаторска техника, за да осмее някои от най-великите творби на западното изкуство. Мане преоткрива за модерното изкуство жанра „голо тяло” с категорично позоваване на старите майстори. Въпреки това, цели десетилетия скандалът витае около картините на Мане. Седем години след смъртта му „Олимпия” е откупена за френската нация чрез подписка, организирана от Моне. Седемнадесет години Лувърът отказва да изложи картината, докато през 1907 г. е пренесена там, отново с помощта на Моне и Климансо.

Приживе Едуар Мане така и не получава жадуваното от него признание. В деня на погребението му, Едгар Дега признава: "Той бе по-голям, отколкото всички ние сме предполагали".