Спомени за художника и плакатист Асен Старейшински споделени от Павлина Делчева-Вежинова
На 30 март Асен Старейшински можеше да навърши 80 години. Можеше. Но ни напусна преди 25.
Сега искам да се върна в годините, когато можех да го срещна по „Раковски“ или в Унгарския ресторант, или във Военния театър.
Асен е от малкото хора, за които мога да кажа, че познавам откак се помня. Е, или почти. Бях шест-седемгодишна, когато го видях за пръв път. Беше със ситно къдрава коса, закръглени бузи и винаги засмени очи. А когато трябваше да ходим на манифестации, ме вдигаше на конче, за да мога да виждам. Кое ли дете няма да го обикне?!
Но май ще започна от края. Бяха минали поне 20 години от първата ни „среща” и аз, вече работейки в телевизията, го помолих да заснема 30 минутно филмче за него или както ги наричаха тогава „творчески портрет” – малко разказ, малко текст, художникът в кадър, покритие от произведения… Не че жанрът сега се е изменил – всичко си е същото, само дето се прави по-рядко. А жалко, защото интересни хора отлитат в небитието без да оставят лицата си, израженията си, гласа си, думите си, жестовете си, запечатани на лента. А не е безсмислено следващите да ги видят.
Но тогава Асен без много увъртания се съгласи. И даже измисли началото на филма – „една будка за афиши, от онези кръглите… с налепени по нея мои плакати, стари и нови… и аз, разпънат на тях…” Той така възприемаше живота си – усмихнат, разпънат на плаката, който преди това сам е нарисувал. „…Будката е разпятието на плакатиста. Най-неприятното е, когато си създал лош плакат. Тогава по-добре да не излизаш на улицата, докато отгоре не залепят нещо друго…” А аз си представях как камерата се завърта около празната в началото колона, докато стигне до него. Асен и неговата Голгота…
Защо в последствие се отказахме от този епизод, не помня. Може би ни се е сторил прекалено претенциозен или просто не сме намерили подходяща колона, но така или иначе филмът си започна съвсем тривиално. Сега съжалявам, но все пак беше 1977 година и аз бях съвсем млада и неуверена. Докато говорехме в малкото таванче над гарсониерата му на „Стефан Караджа“, което използваше за ателие, идеите се трупаха една след друга, прескачаха се, наслагаха се… смешки, символи… и много малко лично. Сякаш всичко беше Плакатът. А усмивката не слизаше от лицето му, макар че очите му вече не винаги бяха засмени…
Запазила съм записани и напечатани на пишеща машина бележки от предварителния разговор. Ето част от това, което е разказвал – като за телевизия:
„…Роден съм в София (1936). Израснах в така наречената Драз мах`ла на ъгъла на „Георги Димитров” и „Козлодуй”. Сега там има нови сгради, а тогава беше пълно с малки къщи. Това беше пролетарският край на София и този кръстопът стана свидетел на какви ли не събития…
…Ние, децата, играехме по улицата и освен ашици и парченца от мозайка си разменяхме и патрони и парчета от бомби. Това беше нашето богатство… Майка ми работеше и когато нямаше на кого да ме остави, ме пращаше при комшийката да ме наглежда. Един път тя ми каза: „а ти можеш ли мен да нарисуваш, а не само коне?”. Нарисувах това, което съм наблюдавал – как се мие над легена. Мислех, че ще ме похвали, а тя ме изпъди. Тогава разбрах, че съм се заел с опасна работа, за която не винаги хвалят…
…Дадоха ме на забавачница. Един ден мама дошла да види как се развива детето, а учителката я посрещнала – „госпожа, вие не знаете какъв син имате”. Майка ми изстинала. Помислила, че пак съм се „проявил”, но учителката продължила – „той ще стане художник”. Тогава тя се разсърди. Винаги е била против. В нейните представи художник е този, дето рисува фирмите над магазините. И аз такъв щях да стана – и изобщо художниците са пияници и умират от глад…”
Асен не се пропи, не умря от глад, стана признат и обичан човек и художник и доколкото зная, майка му беше доволна и горда.
„…Само че аз се заинатих и стигнах до Министерството на просветата, за да разбера има ли училище за художници – „Малкия, бързаш. Няма такова, но след година – две ще има. Тогава ела”. Нямаше какво да правя. Майка ми настояваше да запиша Търговската гимназия или да отида във фабриката. Исках да уча и затова с голямо нежелание записах там. С голямо нежелание и завърших…
…После започнаха мъките по кандидатстването. Приеха ме едва на третия път. Първата година не знаех даже какво се иска и естествено ме скъсаха. Академията си има своите изисквания, както всяка Академия…“
„…Първата ми среща с голям художник беше с Илия Бешков. Влезе той за пръв път в час и каза: „Хайде всеки да нарисува каквото си иска и после ще говорим”. Страшно беше – стои пред тебе празен лист и не знаеш какво да правиш. Когато нямаш биография, нямаш и теми. Какво съм нарисувал и аз не мога да си спомня, но толкова безпомощен не съм се чувствал никога. А накрая на часа – „Сега разбрахте ли, че нищо не знаете” и ни прати да рисуваме улици. Когато разглеждаше рисунките ни, ги наричаше чертежи и това продължи докато един колега не нарисува каруца с въглища и човек с кофа. Най-накрая някой се сети, че по улиците има и хора…
…Бешков ни казваше: „Аз на изкуство може и да не ви науча, но да бъдете добри граждани – това е най-важно. Ако ви науча, ще бъда доволен. Моята мисия е както на Бога, който е дал първоначалния тласък и е завъртял Земята. Така и аз ви завъртам и пускам”… По този начин за две години и половина преди смъртта му ние помирисахме кожуха на Бешков…”
Като зная свободомислието на Бешков си представям колко му е било трудно в ония години да вкара в главите на 20 годишни хлапета волнодумство и свободолюбие. С доста от тях е успял – дал им е добър тласък и те станаха добри хора, граждани в истинския смисъл на думата.
„…Другият художник, от който вече в по-късни години съм научил много, е Стефан Кънчев. Потомствен художник – баща му, бай Теньо, е бил иконописец, един от последните мохикани. От него, освен прякора Теньо, наследил и любовта към здравия занаят, към това, което в Академията не можеш да научиш. Например, там по мое време не се преподаваше никаква технология – неща, които са в основата на майсторлъка… Винаги съм се възхищавал как Теньо започва работа – сякаш се готви за атака. Всичко е изчистено, четките подредени, водата в бурканите кристална. При него тоновете са равни, не като при мен. Но технологията всеки сам си изработва. Бешков често ни повтаряше – „на любов и на изкуство никой не може да те научи. Сам!”.
Сега, когато чета тези записки, се сещам повече за вметките, които правеше в разговора и който бяха така да се каже за „лична употреба”, а не за „размислите за изкуството”. Не че и те не бяха интересни, но в тях го няма уцелващото право в десетката чувство за хумор. Като това:
„Щяхме да правим съвместна изложба с Людмил Чехларов и организаторът ни пита какъв плакат да сложи. А аз му викам: „що се чудиш – един стар чехъл! СТАРейшински – ЧЕХЛАров”.
Или друга смешна история, която Асен ми е разказвал. Някъде в средата на 60-те години. Задало се поредното честване то ли на Първи май, то ли на Девети септември и разбира се – поредният конкурс за плакат. Асен и приятелят му Петър Рашков, талантлив художник-график, също решили да участват. Всичко било както си му е редът. В галерията на „Раковски” на една маса в центъра седяло журито – художници и един представител на Градския комитет на Партията, около стената се сбутали участниците в конкурса, а байчото разнасял проектите. Постепенно останали само пет претендента за откупка и един от тях бил плакатът на Асен и Пешето. Специалистите от журито посочили за фаворит именно него, но човекът от градския комитет явно имал други предпочитания и започнал: „Ама, вижте какво… хубав е, ама… червеното е малко… трябва повече червено…”. Тук вече нервите на Пешето не издържали и той скокнал от мястото си: „Виж какво, другарю, аз правя плакати, а не покривки за президиум!”. И тръгвайки си, продължавал под нос: „…червеното му било малко… що не…”
И един коренно различен спомен лятото на 1970 година. Созопол.
Хората бяха сравнително малко, времето чудесно, едно от най-хубавите ми лета там. Денем ходехме на Харманите или на Царския плаж, а следобед – на скалите до Базата на художниците. Тогава там беше по-тихо – жените (Кати на Асен, Жана на Тодор, Катето на Кольо) прибираха децата да спят и вече имаше място. Никога не съм обичала плажуването на скали – приличаше ми на твърда каменна скара, върху която ме пекат бавно – но този път нямах нищо против. Да си в компанията на остроумните, чаровните, безкрайно талантливи Асен Старейшински, Сашо Сертев, Тодор Цонев, Кольо Гецов, Теньо Кънчев… си беше подарък от съдбата. Гвоздеят на следобеда бе някъде към 3-4 часа, когато всичко утихваше. Тогава Асен вадеше наскоро излязлата, почти апокрифна книга на Булгаков „Майстора и Маргарита” и започваше да чете на глас. Вече я бях прочела, но ми беше толкова хубаво да гледам озарените им лица, да слушам коментарите им. Когато един се измореше, друг вземаше книгата… На мен се падна да прочета любимата си глава: „Богове, богове мои. Колко тъжна е земята вечер! Колко тайнствени са мъглите над блатата! Който е бродил сред тези мъгли, който много е страдал преди смъртта си, който е летял над тази земя, понесъл на гърба си непосилен товар, той го знае. Знае го умореният. И той напуска без съжаление мъглите на земята…”
Какъв товар е носел Асен, бил ли е уморен, бил ли е тъжен, страдал ли е… Само той си е знаел.
Почина е внезапно – инфаркт или инсулт – не разбрах, пък и за мен не това е важно. Важното е, че Асен е един от многото хора в моя живот, отишли си без време. На 55! Можеше още толкова неща да направи. И светът щеше да бъде по-ярък, по-шарен и по-усмихнат. Поне за тези, които го познаваха.
А каква беше неговата Голгота така и не узнах.
Павлина Делчева-Вежинова
P.S. Използвала съм фотоси от личния си архив и плакати от блога „Асен Старейшински“. Не зная от кого е създаден, но му благодаря.
