„Очите на децата са големи. Когато рисувам портрет, очите са винаги най-изразителната част от лицето. И стават големи, по-големи, още по-големи.“ ~ Маргарет Кийн
Тази история започва в Берлин през 1946 г. Млад американец, на име Уолтър пристига в Европа, за да изучава изобразително изкуство. Там вижда сърцераздирателни сцени, в които деца с големи тъжни очи се бият около боклукчийските кофи за остатъци от храна. По-късно споделя: „Подтикнат от неистово отчаяние, аз скицирах тези малки, мръсни, дрипави жертви на войната, с техните насинени и разкъсани умове и тела, сплъстени коси и течащи носове. Така сериозният ми живот на художник започна.“
Петнадесет години по-късно Уолтър Кийн е истинска сензация в света на изкуството. Американските предградия току-що са построени и хората имат много празни стени за запълване. По-жизнерадостните избират картини на котета, играещи край басейн или кучета, играещи покер, но тези с вкус към меланхолията предпочитат децата с тъжните големи очи. Някои от тях стоят самотни сред цветни поля. Други държат в ръцете си пудели с тъжни големи очи. Или са облечени като арлекини и балерини. Но очите на всички са огромни и тъжни. Изглеждат трогателно невинни и нуждаещи се.
Самият Уолтър не е от най-меланхоличните хора. Обича забавленията, жените и най-вече себе си. Женен е за Маргарет Кейн, която разбира случайно, че съпругът й си приписва заслугите за картините, които всъщност тя рисува. Той й обяснява постъпката си по следния начин: „Нуждаем се от пари. Хората са по-склонни да си купуват картини от художници, с които могат да имат лична връзка. Не искам хората да си мислят, че не мога да рисувам и се налага жена ми да прави това. Хората вече знаят, че аз рисувам големите очи и ако им кажем истината, ще се получи сконфузно и може дори да ни осъдят.“ Предлага й решение на проблема: „Научи ме аз да ги рисувам.“ Това, разбира се се оказва невъзможно.
В началото на 60-те, картините и пощенските картички с изображения на децата с големите очи са на върха на своята популярност. Големи знаменитости като Натали Ууд, Джоан Крауфорд, Дийн Мартин, Джери Люис и Ким Новак купуват оригиналите. Семейството печели купища пари. Уолтър купува голяма къща с басейн, осигурява прислуга и възможност на Маргарет да не прави нищо друго освен да рисува. Той заживява разгулен живот, басейнът му е пълен с голи момичета, непрестанно му гостуват популарни личности от хайлайфа. Но Маргарет рядко ги вижда. Тя рисува по 16 часа на ден, заключена в стая със спуснати завеси. Когато съпругът й е вкъщи, я проверява на всеки час дали си върши съвестно работата.
В крайна сметка след 10 години брак, осем от тях ужасяващи, те се развеждат. Маргарет обещава да пази тайната, но след като му доставя 20-30 нови картини решава, че не желае повече да поддържа тази лъжа. Завежда дело в съда. За да определи кой е авторът, съдът постановява двамата да рисуват едновременно в съдебната зала. Марагрет е готова с картината си 53 минути. Уолтър отказва заради болки в рамото. Присъждат й обещетение от 4 милиона долара, които тя така и не получава, тъй като той е пропилял цялото им състояние. Диагностицират го с налудно разстройство, като вероятността през цялото време истински да е вярвал в истинността на цялата мистификация е много голяма.
Днес изкуството й може да се види в музеи и галерии по целия свят. Много от старите холивудски актьори си поръчват портрети при нея, дори американският президент Джон Кенеди поръчва портрети на децата си Джон и Карълайн. Една от картините й - „Нашите деца“ се намира в арт-колекцията на Обединените нации.
Поради изключителната си популярност и това че успяват лесно да задоволят масовия вкус, произведенията й често биват наричани кич. Уди Алън прави изключително саркастичен скеч по техен адрес, но гениалният Анди Уорхол казва за нея: „Мисля, че това което прави е просто страхотно. Изкуството й е велико, ако не беше , нямаше толкова много хора да го харесват.“
Цялата тази история можете да видите, режисирана от блестящия Тим Бъртън, в биографичния филм „Големите очи“ – разказ за това какво е буквално да си заложник на изкуството.
Снимки: Margaret Keane Gallery
