В християнството цветовете имат определена символика. Тази символика е сложна, поради влиянията и психологическите състояния, дали имена на цветовете. Този процес се различава много от съвременните ни разбирания. Символиката на основните цветове ни изправя пред такъв въпрос: как е съчетавал иконописецът цветовете, за да постигне хармонично цяло? Трудността на такова съчетаване се крие именно в символичния характер на цветовете. Всеки цвят предава свое собствено послание. Нещо повече, при иконите не естетическата логика е водеща при избора на цвят или на неговото място в композицията, а по-скоро символичното значение, което играе ролята на определящ фактор. Отчитайки тези условия, създаването на иконата се случва в много точни граници, дори когато много от цветовете не са определени чрез символиката си или чрез значението на изобразявания обект. Многобройни изследвания хвърлят светлина върху принципите и частите на иконата и нейните естетически елементи. В областта на колористиката, обаче, съществуват само няколко текста, които не стигат до дъното на проблема; срещали сме също така бележки в някои популярни издания, които интерпретират иконичните цветове, без да задават въпроси за техния произход и символично значение.
Въпреки липсата на хармония в интерпретацията на символиката на цветовете, можем да групираме цветовете според тяхната трансцендентна стойност, тоест, според способността им да изразяват характеристиките на божествената същност. В този порядък ще се опитаме да дадем символичното значение на всички основни цветове по начина, по който навярно са били възприемани от средновековния иконописец.
(Радость праведных о Господе. Триптих, Преддверие Рая, Владимирски събор, Киев, Виктор Васнецов)
Цветовете и тяхното значение
Бяло
Древният езически свят разбирал бялото като цвят, осветен от боговете. Питагор заповядва на учениците си да носят бели туники, докато пеят свещени химни. Жертвените животни, принасяни около планината Олимп, са били бели; бял е бил и олтарният мрамор. От най-ранна античност, хората са погребвани в бели погребални савани, както споменава и Омир във връзка със смъртта на Патрокъл (Илиада, 18). Питагор препоръчва погребване в бяло, като благословено очакване на безсмъртието. Плутарх пише: „Само бялото е съвършено чисто и без примеси, неопетнено от никой друг цвят. То е неподражаемо. И е по-подходящо за онези, които погребваме, понеже починалият приел просто, чисто състояние, свободно от всяка примес и от тялото, което не е нещо повече от петно и нечистота, която можем да изтрием”. В град Аргос, когато оплакват мъртвец, се обличат в бели дрехи, изпрани в чиста вода, както казва Сократ.
За нас бялото е и цветът, който пряко символизира божествения свят. С оптичното си внушение, с пълното отсъствие на цветови нюанси, бялото е най-близо до самата светлина. Неговото сияние предава чистота и успокоение в много по-голяма степен от всеки друг цвят; в същото време, то проявява и динамика, която поразява окото като слънчев лъч. Неговото действие е подобно на това на светлината, за чиято природа е характерно да сияе и да се разпростира в пространството. В едно изображение бялото винаги доминира със своето сияние, сякаш протягайки се към зрителя с повече сила от който и да било друг цвят.
Но и погребалните дрехи са бели – Христос в гроба и излизащият от черния си гроб Лазар. Белите пелени на Христос-Младенеца в яслите често се разглеждат като предобраз на бъдещото Му погребение. Според диалектиката на Псевдо-Дионисий, без съмнение има и отрицателен аспект на бялото – освен цвят на божествената слава и сила, то е и цвета на унищожението на земния свят.
Бялото е също и цвят на онези, които са изпълнени с Божествената светлина – ангелите, седнали до Гроба Господен (Марк 16:5, Иоан. 20:12), ангелите, явили се при Възнесение (Деян. 1:20), както и старците от книга Откровение (Откр. 4:4, 7:14), чиито дрехи били опрани в кръвта на Агнеца. Бялото е и цвят на невинността, защото на обърналите се към Него Бог обещава, че греховете им ще бъдат избелени като сняг (Ис. 1:18). Затова не е за чудене, че бялото изразява радостта при големите богослужебни празници. В Константинопол, по време на такива тържества, императорът носел бяла дреха.
(Спаситель. Оригинал для мозаики главного иконостаса храма Воскресения в Петербурге. 1901, Виктор Васнецов)
Синьо
Дионисий нарича този цвят „тайнствен” (kyanon de onton to kryphion). Той е цвят на трансцендентното по отношение на всичко земно и чувствено. Всъщност, излъчването на синьото е най-малко чувственото и най-духовното от това на всички цветове. То създава впечатление за дълбочина и спокойствие и дава усещането за недействителен, безтегловен свят. В иконата синьото отстъпва на заден план и остава пасивно. Странно е, че в Писанията този тъмносин цвят отсъства, макар че в други култури на Изтока, например Вавилон, азурното синьо широко се е използвало, особено като фон в керамичните украшения. В Египет, lapis lazuli е символ на безсмъртието. Египетският първосвещеник носел сина дреха по време на религиозните церемонии; египетските войници носели сини скарабеи като символ на клетвата си за вярност.
В иконописта откриваме тъмносиньото най-вече в одеждите (himation) на Вседържителя, както и дрехата (хитон) на Девата и на апостолите. Центърът на сиянието в иконата на Преображение е оцветен в тъмносиньо, както и сиянието на иконата на Христос в слава, обкръжен от серафими. Въпреки липсата на достатъчно емпиричен материал относно символиката на този цвят, можем да твърдим, че в конкретния си културен контекст той е представял тайната на божествения живот.
Червено
Псевдо-Дионисий определя този цвят като „огнен”, във връзка с цвета на разтопеното желязо, с добавка „действен” (erythron de to pyrodes kai drasterion), което означава, че той прибавя сила и динамика към своето сияние. Червеното е най-действеният от цветовете – той се насочва към зрителя и му се натрапва. В някои, особено руски икони от 14 и 16 век, облеклата на фигурите сякаш са изнесени пред фона на образа. Това се дължи на ярката окраска на дрехите, която не се смекчава от сенки или от бели щрихи. Заради динамиката, близка до тази на самата светлина, червеното може да бъде и фон на иконата, като златното или бялото.
Със светоносната си сила червеното играе важна роля в много култури и това намира отражение и на езиково ниво. В еврейската терминология намираме множество изрази, произхождащи от думата „кръв”, дам. В еврейската мисъл кръвта е равносилна на живота. Загубата на кръв е намаляване на живота и се компенсира с ритуално очистване, тъй като едничък Господ е господар на живота и само Той може да възсъздаде жизненото единство. Различните думи за кървавочервено се използват, за да предадат цвета на младежкото лице, дрехите и щитовете, но също така и цвета на косата, животните и цветната кожа. Символичното значение на това червено се появява често – съдът с осветена вода при различни очистителни ритуали, платът, с който Саул облича дъщерите израилеви (2 Сам. 1:24), който носи вярната жена (Притч. 31:22) и който Йерусалим суетно облича, за да се украси (Йер. 4:30). Облеклото на Месия, Който побеждава враговете Си, е също кървавочервен (Ис. 63:1-4)., както и покривалото на раменете на Христа по време на Неговите Страсти (Мат. 27:28) – в случая червеното означава живота, който Спасителя донася на хората с проливането на кръвта Си. Навярно тук намираме и значението на червената дреха на Вседържителя, тъй като след иконоборческия период подобно обяснение липсва в литературата. Някои от одеждите на мъчениците също са червени и символизират тяхната саможертва. Червено-лилавите одеяния на византийските императори ни напомнят за императорската кръв. Червената наметка на архангел Михаил, огнените серафими и адският огън след Второто Пришествие добре илюстрират значението на червения цвят в писанията на Псевдо-Дионисий.
Ярко червеното може да има и отрицателен смисъл. На две места в Писанията то ясно символизира злото и греха. В книгата на Исая, греховете са багреночервени, но ще станат бели като сняг (Ис. 1:18), а в Откровение и великата блудница, и възседнатият от нея звяр носят червено като отличителен цвят (Откр. 17:3-4). Трудно е да се проследи логична връзка със споменатата по-напред символика.
В елинистичня свят червеното носи религиозен смисъл. На първо място, то се свързва с воините. Плутарх казва, че архонтът на Платея носел бели одежди и нямал право да се докосва до желязо, но в деня, когато се чествала велика битка и се споменавали загиналите, се появявал в червено и носел меч. В случая става дума не само за символ на кръвта. В надпис на Родоското светилище, посветено на бога на слънцето, четем: „На Хелиос – бяло или червено младо козле”.
Двата цвята изглежда са равнозначни и следователно червеното също принадлежи на света на светлината. Многоцветните езически светилища, съчетаващи с вкус много цветове в украсата, е свидетелство в полза на това твърдение. На фона на богатата символика на червеното в християнството, древногръцката символика е изненадващо бедна. В християнството червеното е осветено от кръвта Христова.
(Богоматерь с младенцем, Храм Спаса-на-Крови, Виктор Васнецов)
Пурпурно
Преди всичко пурпурното изразява идеята за богатство, защото изходната суровина за получаването на това багрило била доставяна извън империята и била много скъпа. Идеята за богатство обаче се съчетава с магични и религиозни елементи. Пурпурното е символ на властта и в това си качество – инструмент и знак за освещаване. Пурпурното одеяние е в този смисъл и царствено, и свещеническо, като в същото време е твърде близо до червеното и следователно отразява смислите, свързани с войната и воините. Като цвят на най-висша благородническа класа то се появява в творенията на Омир, Херодот, Овидий и Севтоний. В Библията царете носят пурпурно – Балтазар облича Даниил в пурпур, след като последният разчита тайнствените знаци по стената на царския замък (Дан. 5:7, 16, 29). Първосвещеникът и принц юдейски Ионатан, богатият от притчата за Лазар (Лук. 16:19) и жената, която язди седмоглавия звяр (Откр. 17:4) – всички носят пурпур.
Във Византия императорите се облагодетелствали от тази цветова символика, представяща властта. Императорите, родени в пурпурната зала на двореца, носели титлата „Багрянородни”, а производството на пурпурен плат било императорски монопол.
В православната иконопис били загубени някои древни аспекти на пурпурната символика, свързани с представата за опасност от близостта със свещеното. Рядко този цвят се появява в чистия си вид; обикновено той е по-близо до червеното и затова е по-светоносен. Неговите сила и власт нямат човешки източник, а са дадени от Бога. Затова и цвета на дрехите на царете и князете е по-близо до тъмночервеното. Рядко хитонът на Пантократора е отсенка на пурпурното.
В текстовете, посветени на иконописта често се казва, че покровът на св. Богородица е пурпурен. Всъщност, касае се по-скоро за червена охра или тъмно черешово червено и много рядко тъмно синьо. Дали в тези отсенки не е бил преодоляван древният заплашителен смисъл на пурпура, за да се запазят единствено пълнотата и дълбокия мир на Божието царствено достойнство?
Зелено
В Писанията зеленото (на еврейски yârâq, на гръцки chloros) е цвят на природата и изразява растителния живот. То е цвят на тревата (Иов 7:12, Пес. 6:11), листата (Иер. 17:8) и дърветата (Ис. 57:5, Пс. 37:35) и символизира растежа и плодородието. В нерелигиозния език зеленото се е превърнало в символ на надеждата. Псевдо-Дионисий дава навярно най-поетичното описание на този цвят: „Той е младост и жизненост” (chloeras to neanikon kai akamon).
За древните гърци зеленото е осветено от Афродита, богинята на красотата. Зеленото на морето е атрибут на Посейдон и нереидите, морските божества. Така с връзката си с растителността и творението зеленото става общ символ за средиземноморските култури.
Излъчването на зеленото е спокойно и неутрално. То е разположено между движението в дълбочина на синьото и атакуващото червено; в композициите зеленото хармонизира цялата картина. Във всичките си отсенки между жълто и синьо, зеленото се използва в иконите предимно за изобразяване на човешки дрехи – най-вече тези на мъчениците. Пророци и царе също понякога се изобразяват в зелени одеяния. В празничните икони много второстепенни фигури се изобразяват в зелено и червено, навярно от художествени съображения.
(Распятие Христа, 1902, Виктор Васнецов)
Кафяво
Този цвят се състои от червено, синьо и зелено, но съдържа и черно. По отношение на черното, кафявото е по-жив цвят, но сам по себе си е мрачен и изразява плътността на материята. Липсва му излъчването и динамиката на чистите цветове. Намираме кафяви тонове във всичко, считано за земно, но тези тонове нямат своя собствена символика и се представят като прости обекти. Кафявото, за разлика от червеното, няма самостоятелен смисъл извън смисъла на предмета, който изобразява. Различните отсенки на кафявото, намирани в почвата на различните страни, позволяват изразяването на голямо смислово разнообразие. Например, на празничните икони скалите и сградите са в по-светла охра и поради своята прозирност и осветеност се доближават до златото, сякаш самата материя се преобразява от светлина и радост. Когато е по-близо до черното, тъмнокафявото на монашеските и отшелническите одежди е знак за тяхната нищета и отричането от земните радости. Тук обаче не цветът дава смисъл на образа – боята само отразява реалността на монашеския живот.
Черно
Черното е пълното отсъствие на светлина. Цялата вселена на цветовете се поглъща от черното, последният цвят в йерархията на Псевдо-Дионисий. В Гърция и Египет черното е цветът на боговете на подземното царство и на жертвите, които им се предлагат. В иконите на Второто Пришествие осъдените на погибел се изобразяват в черно – те са загубили всичко, което живот и са станали сенки. По същата символична логика в иконата на Възкресение адът е черен; черен е и гробът на възкресения Лазар. Процепът под разпятието, с Адамовия череп, е също черен. Разбираемо е да видим Адамовия череп в черна бездна, защото той е символ на влизането на смъртта в света чрез греха, а самият грях трябва да бъде победен чрез Христовата смърт. Черна е и пещерата на иконата Рождество, напомняйки ни, че Спасителят се е явил, „за да просвети ония, които са в тъмнина и сянка смъртна, и да насочи нозете ни в пътя на мира” (Лук. 1:79). Тук черното означава, че както всички смъртни хора, това дете и бъдещ мъж, трябва да умре, за да даде вечен живот на хората. И най-накрая, черното е знак на монашестващите, особено на ония, които носят великата схима, символ на най-висока степен на аскеза, чрез която монасите са мъртви за света. Ефектът на черното в иконата е равносилен на този на бялото, макар да символизира противоположни неща. Бялото представя динамиката в чистата й форма, докато черното е отсъствие на всичко; то е нищо.
(Распятый Иисус Христос, 1885-1896, Виктор Васнецов)
Жълто
Изненадващо е, че жълтото не намира място сред симвличните цветове, описани от Псевдо-Дионисий, макар той да говори на едно място за „жълтото злато” (chrysoeides). За Псевдо-Дионисий този цвят е твърде близо до бялото и до златното лустро, за да има самостоятелна символика. Макар да можем да кажем, че златото е равнозначно на светлината, жълтото има своя собствена колористика, а неговият живот и смисъл, както и на останалите цветове, също произтичат от светлината. В най-чистата си форма, лимонено-жълто, жълтото излъчва стаена тъга, видима в иконата на Христа, Който бива полаган в гроба, образец от Новгородската школа. Тази характеристика на цвета изглежда се потвърждава от Писанията, където той е знак за лоша жътва, за огница (Втор. 28:22, Аг. 2:17) и дори за проказа.
Златното, от своя страна, за разлика от жълтото, няма собствена материална колористика; то е чистото отражение на светлината, то е блясък – и ако останалите цветове получават живота и смисъла си от светлината, златното има свой собствен блясък, и затова играе важна роля в иконописта. То е символ на Божествената светлина и принадлежи на нейното царство.
Превод от английски: Пламен Сивов
От изданието: The Icon: Image of the Invisible, Egon Sendler, Oakwood Publications, 1995
Споделено със съкращения от: pravoslavie.bg
Икони: Виктор Васнецов ~ iconexpo.ru
