„Винаги има нещо, което липсва, за да ме измъчва.“
Камий Клодел се ражда на 8 декември 1864 г. във Франция. Умира на 19 октомври 1943 г. на 78 години, изоставена в лудницата, в която прекарва последните тридесет години от живота си. Камий, която живее като борбена, яростна и силна жена, защитаваща таланта и правото си на любов с плам, е сама и нещастна в края на пътя.
(Camille Claudel in 1884, aged 19)
От муза на гений, красивата Клодел сама се превръща в такъв – дивата й страст към великия Роден е огънят, в който се кове великото им изкуство, а тя самата успява да се превърне в неповторим творец, който обаче потъва в бездната на тъгата.
Бурната й любовна история с великия Роден е история, която никога не се превръща в истинска любов, но ни вълнува и до днес, защото е история за всепоглъщаща страст, която погубва чувствителната й душа.
Още от малка Камий усеща призванието си и знае, че е дошла на този свят, за да твори. Тъгата на младото момиче се превръща във вдъхновение и тя избира да изрази дълбоката си душевност чрез скулптурата, макар това да е поприще, несвойствено за жените по онова време. Обработването на камъка и метала изискват физическа сила, повече присъща на мъжете, а освен това е нужно да се наблюдават голи тела, нещо недопустимо за жена, според тогавашните нрави.
Но крехката Клодел решава, че именно това ще е съдбата й. От своя страна, учителите й признават, че дарованието на момичето е изключително.
Въпреки противопоставянето на майка си, тя решава да учи скулптура и така попада в ателието на Огюст Роден, където я води нейният наставник от Художествената академия в Париж – Алфред Буше. Роден е надхвърлил четирийсетте, а Камий е едва на 19. Той казва за нея: „Изразителни очи, сладострастна уста, фигура, достойна за богиня, прекрасни гъсти коси... Готов съм да извайвам образа й цял живот...“
Клодел е умна, тъжна, красива и с огнен темперамент – притежава всичко, за да бъде муза на гениален творец. Крие тъгата си зад хапливо остроумие, саркастични забележки и често грубите си подигравки. Притежава силна воля за власт – за да станеш гениален скулптор е нужно да умееш да караш материята да ти се подчинява.
Роден усеща склонността й да доминира и в началото се присмива на смелостта й да бъде скулптор и тества издръжливостта й, като я кара да върши най-мръсната и тежката работа в ателието – да меси глината, да чисти отпадъците от гипс, и да въвежда ред сред мъжете в ателието. Тя се подчинява безропотно, щастлива от възможността да работи с гениалния творец. Роден я наблюдава внимателно, и това, което виждат очите му е необузданата ярост, с която това младо момиче се отдава на творческия акт.
Двамата стават колеги и любовници. Роден вдъхва аромата на косите й, целува стъпалата й, докосва младото й стройно тяло, а след това предава усещанията си на студения камък. Така на света се появяват „Вечният кумир“, „Сирени“, „Целувка“, „Мисъл“, „Аврора“ – безсмъртните шедьоври на Роден.
Те практически не се разделят – нощем се любят, денем работят. Роден дори поверява на Камий завършването на своите работи, което за нея е огромна чест и отговорност. Прелестното момиче с горещо сърце кара Роден да забрави за всичко на света, но не и за съпругата си Роз Бере, с която е отдавна и дори имат дете.
В продължение на много години Огюст Роден се разкъсва между две жени, които воюват за него. Едната – страстно обича и боготвори, а другата уважава и съжалява. Но няма намерение да се разделя нито с едната, нито с другата. Едната му предоставя душевен комфорт, а другата семеен уют. Положението напълно го устройва…
Камий обаче започва да получава нервни сривове и депресии, които я карат да вземе решението, което той не може: „Аз много те обичам, но трябва да си тръгна. Ако остана, ще умра...“
Клодел наближава трийсетте, мечтае за собствено дете, за семейство и за собствен артистичен път, а вместо това се е превърнала в протеже, любовница, сянка на любимия мъж. Талантът й гние, тъй като никой от критиците не желае да я вземе насериозно в тази презряна роля. „Аз не мога да стана скулптор, дори не мога да стана твоя жена. Понякога ми се струва, че над мен тегне зловещо проклятие.“ Така интимните им отношения приключват, макар двамата да продължават да се срещат.
В началото Клодел работи без миг почивка, за да докаже на себе си и на света, че не е само протеже на велик майстор. Наема малко ателие в покрайнините на града, където в унес извайва образи, пронизани от тъга и печал. Писателят Октав Мирбо възкликва за нея: „Бунт срещу природата: жена-гений“.
В стремежа си да създаде собствена творческа идентичност и да се откъсне напълно от Роден, тя поема в различна посока, като експериментира с области, дотогава ограничени само до живописта. Използва трудни материали като оникс, изтънчено вплитане на полихромия и дръзки композиции, които поддържат решителното й намерение за виртуозност.
Но независимо от цялото великолепие на творбите й те се продават много слабо. Всички знаят, че тя е ученичка на Роден, и никой не иска да я възприеме като самореализирал се творец. Еротичността на образите, която критиците с лекота възхваляват при Роден, във фигурите на Клодел приемат с яростно негодувание.
Роден публично казва за Камий: „Що се отнася до мадмоазел Клодел, талантът й е с размерите на Марсово поле. Тя все още не е оценена по достойнство... Всички явно я смятат за мое протеже, но всъщност тя е непризнат художник. Убеден съм, че в крайна сметка е обречена на успех...”.
По това време Камий започва да отправя обвиненията срещу Роден – че се опитва да саботира самостоятелната й кариера, след като тя го изоставя. Това дори става повод да изгори част от творбите си. Роден надменно коментира: „Убеден съм, че Камий ще бъде ужасно нещастна, когато осъзнае, че е станала жертва на собствената си гордост”.
Депресията на Камий се задълбочава – никой не я разбира, няма от какво да живее. Затъва в дългове, но упорито отказва помощта, която й предлага Огюст. Накрая изпада в толкова тежка депресия, че престава да работи, да общува с приятелите си и дори да излиза на улицата.
Самотата я побеждава – нямайки сили да се бори повече, непризната, сама, неусетно страстният огън, който досега е поддържал жизнените й сили, угасва. За няколко месеца се превръща в грохнала старица. Започват и пристъпите на безумие.
След като баща й умира, собственият й брат, писателят Пол Клодел, я затваря в лудница. И въпреки че тя му пише: „Тук няма нищо освен отвратителен грах за вечеря, непоносимо твърдо желязно легло, в което трепериш от студ дори през пролетта. От храната непрекъснато ти се гади... Няма думи, с които да опиша как се чувствам. Пръстите ми са вкочанени, не мога да държа перото. И това продължава непрекъснато...”, той не се опитва да й помогне и тя прекарва останалите тридесет години до смъртта си в пълно забвение и нищета.
Едва след десетилетия Камий бива призната за гениален скулптор, а днес творбите й се продават за милиони.
От дистанцията на времето, в наши дни, много от изследователите на изкуството казват, че Огюст е крадял идеите й, докато други смятат, че той е помагал в нейната работа. Вероятно са се случили и двете. Връзката между Камий Клодел и Роден е тема на филма “Камий Клодел”, с Жерар Депардийо и Изабел Аджани в главните роли. Лентата е носител на всички най-престижни френски кинонагради, номиниран е за „Оскар” за неанглоезичен филм. Изабел Аджани също е номинирана от Американската киноакадемия за главна женска роля и печели приза за най-добра актриса на фестивала в Берлин.
Всъщност Камий Клодел изживява съдбата на всеки гений – страстна отдаденост на изкуството, вдъхновение, тъга, отчайващ личен живот и накрая – умопомрачение. Живот, изживян с прекалено много страст; страст, която неминуемо води до безумие.
Вероятно, когато се опита (и успее) да материализира човешката душа в произведение на изкуството, творецът сам се довежда до лудост.
Снимка: en.wikipedia.org
