„Пред моята фреска зрителят ще остане прав, потънал в размисли. Но дали ще бъде разбран истинският смисъл на урока, който ще дам на художниците, а и на литераторите, когато творбата бъде завършена?“
„Страшният съд“ е фреска, дело на ренесансовия гений Микеланджело над олтара на Сикстинската капела във Ватикана. Изрисувана е за четири години, между 1536 г. и 1541 г., като работата по нея започва 20 години след тази по тавана на Сикстинската капела. Поръчана е от папа Климент VII.
За сътворението на „Страшния съд“, споделено от „Дневник на Микеланджело-лудия“ на Роландо Кристофанели.
Last Judgement (Michelangelo), 1536-1541
„Пред моята фреска зрителят ще остане прав, потънал в размисли. Но дали ще бъде разбран истинският смисъл на урока, който ще дам на художниците, а и на литераторите, когато творбата бъде завършена?“
Направих някои промени в старите рисунки за фреската „Страшният съд“ в Сикстинската капела, като изхвърлих всякакви изкуствени декорации и разположих по друг начин фигурите на праведниците и на осъдените. И в най-разработената от тези рисунки под фигурата на Христос, над олтара, оставаше празно пространство, което създаваше впечатление, че разделя композицията на две части. В новата скица празнината е запълнена с група ангели, които призовават душите на мъртвите да се явят пред Съдията.
Днес папата подписа бреве, с което ме назначава архитект, скулптор и живописец на Ватиканския дворец. Това назначение не е неочаквано за мене, макар да не съм го искал…
1 септември 1535 година.
...
На стената на Сикстинската капела около вдъхващата страх фигура на Христос вече се тълпят много други. Праведници, апостоли и мъченици са се устремили към Съдията, за да засвидетелстват вярата си, да му покажат как са страдали и какви белези носят от мъченичеството си. Никой не се усмихва, никой не е отдаден на съзерцание или молитва. Привлечени от гласа на Христос, те са се втурнали към него, тласкани сякаш от бурен вятър - като бурята, която изобразих в сцената на потопа върху Сикстинския потон.
Тези фигури не са свързани помежду си чрез изкуствени архитектурни декорации или други похвати, към които прибягваха старите майстори, а и самият аз при изписването на свода. Тези тук ги обединява диханието на живота и надеждата. Казвам „надежда“, защото и те се страхуват от Съдията.
Под нозете на фигурите всеки друг художник би изписал обичайната зелена морава, изпъстрена с цветя, би увенчал е ореоли главите им. Всеки друг би си представил и изобразил тази част от „Страшния съд“ като райска сцена. Аз обаче отделих праведниците от Земята на нея ще останат осъдените и демоните. Трябваше да запазя разстоянието между едните и другите. От лицата на тълпящите се около Христос съзнателно премахнах традиционното изражение на мистичен плам, чрез което художниците винаги са лишавали от мъжествената им сила великите тълкуватели на божията воля.
Спомням си, че във Флоренция всички коленичеха и потъваха в молитва пред картината, на която Беато Анджелико бе изписал „Страшният съд“. Пред моята фреска зрителят ще остане прав, потънал в размисли. Моите праведници са хора като него - те имат лице и човешки черти като неговите. Но дали ще бъде разбран истинският смисъл на урока, който ще дам на художниците, а и на литераторите, когато творбата бъде завършена?
Септември 1537 година.
...
Днес върху стената на Сикстината, в гънките на кожата на живоодрания св. Вартоломей, нарисувах собствения си образ като маска. Не зная какво ме накара да направя това: може би е прищявка на въображението ми, може би е тъгата, с която ме изпълни известието за смъртта на Филипо Строци.
Бедният Филипо! Оглави похода на изгнаниците срещу Козимо Медичи и при Монтемурло падна в ръцете на кръвожадния злодей Алесандро Вители. Кой ще може да освободи сега Флоренция и кой ще повтори опита на Строци? Кой ще ни даде възможност да се върнем в двореца на Синьорията? Изгнанието става мъчение, когато не го смекчава надежда…
Бях започнал да говоря за собственото си изображение - за това натрапливо видение, което се изпречи днес пред очите ми, разкривено, без точни очертания, сякаш отражение във водна повърхност, разлюляна от вятър. Нарисувах тази маска, внимавайки Урбино да не забележи нещо, сякаш крадях нещо ценно и свято. В тази маска е заложена една идея, която ми е особено скъпа.
...
На стената на Сикстинската капела, в нозете на Христос и на праведниците гъмжи от възкръснали грешници, от ангели, у които не е останало нищо ангелско. След известно време ще се появят и демоните, както и неизлезлите още от гробовете си. Тогава фреската ще бъде завършена.
Над олтара на капелата ще тържествува пак голотата, както стана и със свода. На огромната стена няма да има фигура, която да не изразява чувство на отчаяние, страдание и страх. Ще се разочарова всеки, който очаква да види в това мое произведение грациозно танцуващи ангелски хорове, прославящи създателя. Завършвам творба, която ще бъде химн на страданието. В нея няма да има нищо отвлечено и никаква алегория, които да смекчат у зрителя звуците на този химн.
...
От известно време тукашните пуритани започнаха да протестират срещу „голите“ фигури в „Страшният съд“. Въпреки че тези протести все още се посрещат с безразличие в папския двор, започвам да се страхувам за съдбата на моето произведение. С течение на времето нападките от този род може да надделеят над невежото съзнание на някои господа, които се позовават, засега още прикрито, на добрите нрави.
18 октомври 1542 година.
...
Когато нощем не мога да спя, прекарвам времето си в работа над този мраморен блок. В него, все още грубо очертани, се открояват три фигури, обкръжили току-що снетия от кръста Христос. Това не е нито „Снемане от кръста“, нито „Пиета“. В тази каменна маса искам да въплътя представата си за отвъдния свят, да изобразя онази реалност, която ми носи утеха (предполага се, че Микеланджело е изработил тази „Пиета“ (Оплакване на Христос) като свой надгробен паметник. Сега се намира в катедралата на Флоренция.)
След малко, като съмне, ще яхна коня и ще се отправя на работа, която ме чака във всички краища на Рим - от градините на двореца Фарнезе до Капитолия и Ватикана. Тогава мисълта за този Христос ще избледнее в съзнанието ми: срещите с хората те връщат към реалността на земния живот.
...
От цяла Европа получавам свидетелства на почит и признание. Творбите ми се възпроизвеждат навред в Италия и извън нея. Пращат ми книги с коментари на моите стихове, четени в италиански литературни кръжоци. Секат се медали с моя лик. Но всичко това ми е безразлично.
Бих искал хората да замълчат. Сегашният век иска да ми издигне още приживе паметник за моя прослава, а аз такъв паметник не желая. Едновременно с растящото признание на изкуството ми виждам как всичко около мен се руши. Моят замък, издигнат с труд, творби и почести, се сгромолясва. Вече не ми остава нищо. Фреските, над които толкова се трудих, се превърнаха в празни приумици на въображението ми, статуите, за които толкова се говори - в каменни чучела, идеите, които навремето защищавах с такъв жар - в суетни илюзии. Самият аз не съм вече нищо друго, освен каещ се скелет, който очаква края на дните си.
Месец май, датата не зная, 1563 година.
...
Избрани фрагменти от: „Дневник на Микеланджело-лудия“, Роландо Кристофанели, издателство „Български художник“
Изображение: Last Judgement (Michelangelo), bg.wikipedia.org
