Да живееш, значи да се издигнеш до Бога в най-безумна любов, която е и най-безумна гордост ♥ Винсент ван ГОГ

„Все още съм склонен да вярвам, че най-добрият начин да опознаеш Бога е много да обичаш.“

(Henri de Toulouse-Lautrec, Portrait of Vincent van Gogh, 1887, pastel drawing, Van Gogh Museum, Amsterdam)

„Има нещо у мен, но какво е то?“ 

Винсент е на двадесет и шест години и трябва да си избере професия и да се установи на нея. Ако иска, нека стане литограф, счетоводител, дърводелец, да стане каквото ще, но да сложи край на това лутане! Винсент навежда глава. „Церове, по-лоши от болестта!“ – процежда той. Идването му тук е било напразно. Роптаейки, Винсент заминава отново.

„Някакво подобрение в живота ми  нима аз не се стремя към него, да не би случайно да нямам нужда от него?“ – възкликва той.

С какво ще се променят нещата, поне в неговия случай, ако стане литограф или счетоводител? Тия няколко дни, прекарани при баща му – при тоя баща, на когото някога толкова се е старал да подражава, – го покрусяват. А и не минават без търкания.

„Могат ли да се сърдят на болния – умува Винсент, – че иска да разбере колко чини лекарят му, че предпочита да не бъде лекуван погрешно или от някой шарлатанин?“

Винсент е вярвал, че ще намери подкрепа у домашните си, а се е натъкнал на пълно неразбиране. С още по-натежали рамене се връща в Боринаж. Значи, ничия ръка няма да се протегне за помощ и опора? Всички го отблъскват  и Бог, и църквите, и хората, и родителите. Отлъчен е от всички.

Дори от брат си Тео.

Тео, винаги образцовият служител на галерията „Гупил“, през октомври ще бъде преместен в парижката централа. Той отива да се види с Винсент в Боринаж, но този път двамата братя не намират общ език. Докато се разхождат край изоставения рудник „Ла Сорсиер“, Тео – който преповтаря доводите на пастора – настоява Винсент да се прибере в Етен и да се хване на някаква работа (той доста жестоко го обвинява, че искал да „живее като рентиер“), – Тео с тъга припомня времето, когато двамата са се разхождали също така покрай стария канал в Рейсвейк.

– Тогава – казва Тео – ние бяхме на едно мнение по много неща, но оттогава ти много си се променил, не си вече същият.

И Тео подобно на пастор Питърсен насърчава Винсент да рисува. Но у Винсент все още е жив някогашният проповедник и той само гневно повдига рамене.

И ето го сам, този път вече съвършено сам, залутан в ужасната пустош, в която се е превърнал животът му. Никакъв оазис, където да накваси с малко влага устните си! Никаква светлинка, ни най-малко развиделяване! Нищо! Всички мостове между него и света са прекъснати. Останал е лице срещу лице със себе си; престанал е дори да пише на брат си, на когото преди е доверявал всичко. В равнината на черните въглища, над която тегне безутешното зимно небе, той се бори със себе си, лута се насам-натам, върти се безспир като подгонен звяр. Няма вече квартира, спи където му попадне. Единственият му багаж е рисувателният блок, който пълни със скици. Понякога успява да размени някоя и друга рисунка срещу парче хляб или няколко картофа. Живее от подаяния, често не се храни по цели дни. С празен стомах, с премръзнало тяло броди, рисува, чете, настървено се рови в нещата, хората и книгите, навред търси истината, която би била освобождение и възкресение, но която упорито бяга от него.

Въпреки нищетата, в която тъне, Винсент не се бунтува. Развръзката на неговата драма, това той добре знае, не зависи от никого. Той трябва да се бори срещу „съдбовността, която носи в себе си“, срещу тази съдбовност, която досега го е тласкала от една задънена улица в друга, криейки от него с жестока ирония собствената му тайна и собствените му сили. Защото, не, той не може „да се смята за човек опасен и негоден за каквото и да било“ – отказва да приеме това. Казва си, че прилича на затворените в кафез птички, които напролет се блъскат в пръчките на кафеза, защото добре усещат, че има нещо, което трябва да сторят, но не могат да разберат какво. „А кафезът си стои и птичката полудява от мъка.“ Той също долавя присъствието на тази съкровена истина. Има нещо, което трепти, напира в гърдите му. Но какво, какво? Кой е той, за Бога?

„Има нещо у мен, но какво е то?“

Този вик, този стон се изтръгва час по час от гърдите му сред боренските равнини, брулени от мразовити ветрове.

Тази година зимата е особено люта. Сняг. Мраз. „Какво искам аз?“ – пита се скитникът. Той не знае, мъчи се неумело, простодушно да намери някакъв отговор: „Бих искал да стана много по-добър“ – казва той, безсилен да овладее собствената си сложна натура, да обхване с цялата му широта, с шеметните му висини онова неведомо за него въжделение, онази жажда по абсолютното, по мистичното самозаличаване, която няма обща мярка с обикновените човешки стремежи. Той само дочува в себе си тътнежа на силите, чието сляпо оръдие е. Те направляват живота му, но той не смогва да ги определи, лута се опипом в мрака, объркан, обезверен от несигурност. Когато се сравнява с птичките в кафеза, то е за да се пита тревожно, с пронизано от копнеж сърце, какво му пречи да живее като всички други хора. С чудното си простодушие той се смята за човек като всички останали, обзет от същите стремежи, търсещ същите истини. Не вижда онова, което го прави завинаги различен от тях, и колкото да се вглежда в миналото си, не може да долови какво именно го води до непрекъснатите отлъчвания от обществото, на което е жертва. Очевидно той е безкрайно далеч от обществените условности, от обичайните грижи на хората. Този гладен скитник, когото околните гледат с жалост, като гази в снега, търси отговор на терзанията си в неподозирани висини. Само в тези висини той може да диша, да живее. И все пак понякога като че ли почти осъзнава това коренно несъответствие.

„Една от причините, поради която сега съм без служба – поради която години наред бях без служба, е чисто и просто фактът, че не споделям възгледите на господата, които раздават службите на субекти, мислещи като тях. Това не е само въпрос на външен вид, както лицемерно ми подмятаха, работата е много по-сериозна.“

Той роптае, когато се сеща за неотдавнашните си спорове с официалните верски организации. Той е бил прав, уверен е в това. Ала „евангелистите са нещо като художниците. Има там една стара академична школа, често пъти противна, тиранична, с една дума – връх на нечестието и кощунството“. Техният Бог ли? „Препариран“ Бог! Да не говорим повече за това! Край!

От време на време някой от познатите му в Боринаж го вижда да пристига отнякъде. Винаги на път. Винсент идва било от Дорник, било от Брюксел, било от някое селце в Източна Фландрия. Той приема безмълвно храната, която му дават. Когато не му подадат нищо, събира трохите от хляба в отпадъците или търси замръзнали картофи. И докато яде, чете Шекспир, Юго, Дикенс или „Чичо Томовата колиба“. Или пък рисува, опрял блока на коленете си. В едно от последните писма, които е пратил на брат си, е писал:

„Не познавам по-добро определение на думата „изкуство“ от това: Изкуството е човекът, прибавен към „природата“ – към природата, действителността, истината, но в смисъла, според разбирането и характера, които художникът влага в тях и на които дава израз, „които извлича“, които разгадава, разкрива и осветява. Една картина на Мауве или Марис, или на Израелс казва повече и говори по-ясно от самата природа.“

Природата е само хаос, гъмжащо изобилие. Тя крие в себе си всички отговори на всички въпроси, но тия отговори са тъй натоварени с досадни повторения, заплетени в такъв гъсталак от бурени, че остават неразгадаеми. Работата на художника се състои в това, да търси първичния порядък, над който избуява този хаос, да дири смисъла на битието, да изтръгне този свят от привидната му нелепост. Изкуството е гонене на безкрайното, то е тайнство, магия. Неговите обреди, подобно на религиозните обреди, са метафизическа дейност. Така разсъждава Винсент ван Гог. За него изкуството може да бъде само израз, средство, едно от многото други, да се проникне в непроницаемото – да се живее, защото да живееш не може да се сведе просто до физическото продължаване на съществуването. Да живееш, значи да се издигнеш до Бога в най-безумна любов, която е и най-безумна гордост, да му изтръгнеш тайните, да му отнемеш силата, която е тъждествена с неговото Знание.

Така разсъждава Винсент ван Гог: всъщност Винсент не разсъждава. Ако спори безкрайно със себе си, това става само – ако може така да се каже – в сферата на чувствата. Той долавя само експлозивните елементи на страстта, която го обладава. Когато рисува, него го тласка една също така неумолима потребност, както тази, която го кара да обича, да проповядва, да крачи към всякакви огорчения в света на материалното и в обществото. Той би подскочил изумен, ако му кажеха, че изкуството е професия като всяка друга. Професията има само един жалък смисъл  да се изкарва хлябът. За това ли става дума? Винсент се опитва да проумее естеството на своята мъка, която е мъката на човека изобщо, да очертае пределите й, да предаде тишината на ледената нощ, в която изтерзаната му душа се бори за изкупление. В набързо нахвърляните скици пред рудниците и табаните той изразява собственото си страдание. Взира се в тия набраздени от шахти и скелета хоризонти, в тия превити гърбове, повтаряйки непрестанно своя отчаян вик:

– Боже мой, за дълго ли ще е това, завинаги ли, за цяла вечност?

Хората, които го срещат, остават поразени от тъгата му – „тъга, която навява страх“. Много често – разказва дъщерята на миньора Шарл Декрюк от Кюм – „аз се събуждах през нощта, чувайки го да плаче и да стене на тавана, където живееше“. Винсент няма дори риза, за да се предпази от студа, който през тази зима върлува, но той не обръща внимание на студа. И ледът изгаря като огъня. А Винсент гори. Гори от любов и вяра.

„Все още съм склонен да вярвам, че най-добрият начин да опознаеш Бога е много да обичаш. Обичаш ли някой приятел, някой човек, нещо, каквото и да е, ще можеш после да знаеш повече за него – мисли си той. – Но трябва да обичаш с възвишена и сериозна, съкровена симпатия, с воля, с разум и винаги трябва да се стремиш да го познаваш по-добре, по-нашироко и по-пълно. Това води към Бога, води към непоклатимата вяра.“

От: „Животът на Ван Гог“, Анри Перюшо, изд. „Български художник“
Рисунка: Still Life with Open Bible, Extinguished Candle and Novel, also Still Life with Bible, 1885. Van Gogh Museum, Amsterdam
*Henri de Toulouse-Lautrec, Portrait of Vincent van Gogh, 1887, pastel drawing, Van Gogh Museum, Amsterdam

3722 Преглеждания