Великите за великите
„Той въобще не се оплакваше нито от очевидната си нужда, нито от непризнанието… Той не приличаше на никого в света.“
(Amedeo Modigliani 1918)
Аз много вярвам на тези, които го описват не такъв, какъвто съм го виждала и ето защо. Първо, бих могла да познавам само някаква страна от неговата същност (сияеща) - аз бях просто чужда, вероятно на свой ред, не толкова ясна двайсетгодишна жена, чужденка; второ - сама забелязах в него голяма промяна след нашата среща през 1911 г. Той целият някак потъмня и отслабна.
В 10-та година (1910) го виждах изключително рядко, всичко няколко пъти. Макар че той ме рисува цяла зима. (Запомнила съм няколко фрази от неговите писма, една от тях беше: „Вие за мен сте като призрак”.) Че е писал стихове, не ми е казвал.
Едва сега разбирам, че него повече от всичко го е поразило умението ми да отгатвам мисли, да виждам чуждите сънища и прочие дреболии, към което познаващите ме добре отдавна бяха привикнали. Той все повтаряше: „О, четене на мисли.” Често казваше: „О, това го умеете само вие”.
Вероятно и двамата не сме разбирали нещо съществено: всичко, което се случваше, беше за нас предистория на нашия живот, неговия - много кратък, моят - много дълъг. Диханието на изкуството още не бе овъглило, не бе преобразило тези две съществувания, това трябваше да бъде светъл, лек, предразсветен час. Но бъдещето, което, както е известно, хвърля своята сянка много преди да влезем, чукаше на прозореца, криеше се зад фенерите, пресичаше сънищата ни и плашеше със страшния бодлеровски Париж, който се притаяваше някъде около нас. И всичко божествено в Модилияни само блестеше през някакъв мрак. Той не приличаше на никого в света. Гласът му се е запечатал завинаги в паметта ми. Аз го познавах беден и беше непонятно от какво той живее. Като художник той нямаше и сянка от признание.
Живееше тогава (1911 г.) в „Impasse Falguiere”. Беше толкова беден, че в Люксембургската градина седяхме все на някоя пейка, а не на платнените столове, както беше прието. Той въобще не се оплакваше нито от очевидната си нужда, нито от непризнанието. Само веднъж през 1911 г. каза, че през миналата зима му е било толкова зле, че даже не можел и да мисли за най-скъпото си нещо.
Струваше ми се обграден от платната като с пръстен на самотата. Не помня да се е поздравявал с някого в Люксембургската градина или в Латинския квартал, където всички малко ли много се познаваха. Не съм чула от него нито едно име на познат, приятел или художник, и не съм чула от него нито една шега. Нито веднъж не съм го виждала пиян и от него не миришеше на вино. Очевидно е започнал да пие по-късно, но хашишът вече някак присъстваше в разказите му. Очевидно и жена в живота му тогава нямаше. Той никога не е разказвал за предишните си увлечения (което, уви, правят всички). С мен не говореше за нищо земно. Беше учтив, но то не беше вследствие на доброто домашно възпитание, а от висотата на неговия дух.
В това време се занимаваше със скулптура, работеше в двора на работилницата си и в задънената уличка се чуваха ударите на неговия чук. Стените на ателието му бяха целите покрити с портрети (както сега ми се струва - от пода до тавана). Възпроизведени не ги видях - оцелели ли са? Скулптурата си наричаше la chose - вещ и тя беше показана струва ми в „Independants”( „Независимите”) през 1911 г. Той ме помоли да я видя, но не дойде при мен на изложбата, защото не бях сама, а с приятели. По време на моите големи пропадания изчезна и подарената ми фотография на тази скулптура.
По това време Модилияни бълнуваше за Египет. Той ме заведе в Лувър да разгледаме египетския отдел, уверяваше ме, че всичко останало не заслужава внимание. Рисуваше главата ми с накитите на египетските царици и танцувачки и ми се струваше съвършено завладян от великото изкуство на Египет. Очевидно Египет бе неговото последно увлечение. Много скоро стана толкова самобитен, че нищо не искам да си спомням, гледайки неговите платна. Сега този период на Модилияни наричат Periode negre („Негърски период”). Той казваше: „Скъпоценностите трябва да бъдат диви” (по повод на моите африкански мъниста) и ме рисуваше с тях. Водеше ме да видя стария Париж, зад Пантеона нощем, на лунна светлина. Добре познаваше града, но въпреки това веднъж се заблудихме, загубихме се. Той каза: „Аз забравих, че по средата се намира остров „Свети Людовик”. Той ми показа истинския Париж.
По повод на Венера Милоска казваше, че прекрасно сложените жени, които си струва да ваеш и рисуваш, винаги изглеждат непохватни в рокля.
В дъжда (в Париж често вали) Модилияни ходеше с огромен много стар черен чадър. Веднъж седяхме под този чадър на скамейка в Люксембургската градина, валеше топъл летен дъжд, наоколо имаше стар дворец в италиански стил, а ние заедно на глас рецитирахме Верлен, който добре помнехме наизуст и се радвахме, че помним едни и същи неща.
Четох в някаква американска енциклопедия, че вероятно голямо влияние върху Модилияни е оказала Беатрис Х. , циркова ездачка от Трансилвания, същата тази, която го наричала „перла и прасе”. Мога и считам за необходимо да засвидетелствам, че точно такива посвещения Модилияни е имал много преди Беатрис ХV, т.е. в 10-та година (1910). И едва ли дама, която нарича великия художник прасе, може да просветли когото и да е.
Хора, по-стари от нас, ни показваха по коя алея е вървял Верлен, отивайки, сред тълпа почитатели, към „своя ресторант”, където е обядвал. Но в 1911 г. по тази алея вървеше не Верлен, а висок господин в безукорен сюртук, с цилиндър, с лентичка „Почетен легион” - а съседите шепнеха: „Андре де Рение!”. На нас двамата това име нищо не ни говореше. За Анатол Франс Модилияни (както впрочем и други просветени парижани) не искаше и да слуша. Радваше се, че и аз също не го харесвах. А Верлен в Люксембургската градина съществува само като паметник, който беше открит в същата тази година.
...
Веднъж вероятно лошо се бяхме уговорили, и аз отивайки към Модилияни, не го забелязах, реших да го почакам няколко минути. В ръцете си носех наръч червени рози. Прозорчето над затворената врата на ателието беше отворено. От нямане какво да правя започнах да хвърлям през прозорчето цветята. Не дочаках Модилияни и си тръгнах.
Когато се срещнахме, той изрази недоумението си, как съм могла да попадна в затворената стая, когато ключът е бил в него. Аз му обясних как. „Не може да бъде, те така красиво лежаха…”.
Модилияни обичаше да се разхожда нощем из Париж и често, чувайки стъпките му в сънната тишина на улицата, отивах до прозореца и през жалузите проследявах неговата сянка, преминаваща бавно под моите прозорци.
Това, което беше тогава Париж, в началото на 20-те години, се наричаше Сарият Париж и Довоенен Париж. Навсякъде цъфтяха теменуги. Файтонджиите си имаха свои пивнички, които се наричаха „Среща на файтонджиите”. И освен това живи бяха моите млади съвременници, скоро загинали при Марне или Вердюн. Всички леви художници, освен Модилияни бяха признати. Пикасо бе толкова знаменит, както и сега, но тогава казваха „Пикасо и Брак”. Ида Рубинщайн играеше Шехерезада, утвърждаваха се изящните традиции на Дягилевския руски балет (Стравински, Нижински, Павлова, Карсавина, Бакст).
...
Модилияни много съжаляваше, че не може да разбере моите стихове и подозираше, че в тях се таят някакви чудеса, а това бяха само първи страхливи опити (например „Аполон”, 1911 г.). Над „аполоновската” живопис („Мир искуства”) Модилияни откровено се надсмиваше.
Порази ме това как той намираше за красив един очевидно некрасив човек и много настояваше на това. Още тогава си помислих, че той навярно вижда всичко не така, както го виждаме ние. Във всеки случай, това, което в Париж наричат мода, украсявайки това слово с разкошни епитети, Модилияни изобщо не забелязваше.
Рисуваше ме не от натура, а у дома си - подари ми тези рисунки. Те бяха шестнайсет. Той искаше да ги рамкирам и да ги сложа в моята стая. Те изчезнаха в Царскоселския ни дом в първите години на Революцията.
Повече от всичко говорехме за поезия. Двамата знаехме много френски стихотворения: Верлен, Лафорг, Маларме, Бодлер. Данте никога не ми е чел. Може би, защото аз тогава още не знаех италиански език.
Веднъж ми каза: „Аз забравих да ви кажа, че съм евреин”. Че е роден в Ливорно и че е на 24 години, каза веднага. А беше на 26. Казваше, че го интересуват авиаторите, но когато се запознал с някои от тях, разочаровал се: те се оказали просто спортисти (какво е очаквал?). В тези ранни години леките и както е известно, приличащи на етажерки аероплани кръжаха над моята ръждива и крива съвременница (1889) - Айфеловата кула.
Тя ми приличаше на гигантски свещник, забравен великан в столица на джуджета. Но това вече е него гъливеровско.
...
През следващите години, когато аз, уверена, че такъв човек трябва да е просиял, разпитвах за Модилияни пристигащите от Париж, отговорът беше все един и същ: не знаем, не сме чували.
Само веднъж Гумильов, когато за последен път заедно ходихме при сина ни в Бежецк (през май 1918 г.) и аз споменах името на Модилияни, той го нарече „пияно чудовище” или нещо от този род и каза, че в Париж са имали спречкване за това, че Гумильов в някаква компания говорел на руски, а Модилияни протестирал. А да живеят и на двамата им е оставало не повече от три години, и двамата ги чакаше огромна посмъртна слава.
Към пътешествениците Модилияни се отнасяше пренебрежително. Той смяташе, че пътешествието е подмяна на истинското действие. „Песните на Малдорор” той носеше постоянно в джоба си; тогава тази книга беше библиографска рядкост. Разказваше как отишъл в руската църква на пасхалната утринна, за да види изнасянето на кръста, защото обичал да гледа пищни церемонии и как някакъв „много важен господин” (вероятно от посолството) се поздравил с него по християнски. Модилияни, струва ми се, не е разбрал какво точно означава този поздрав…
Дълго ми се струваше, че вече никога няма да чуя нищо за него…. А съм чула за него толкова много…
Болшево, 1958 - Москва, 1964 г.
Със съкращения от: „Амедео Модилиани“, Анна Ахматова, превод: Татяна Любенова
Източник: literaturensviat.com
Картини: „Ахматова и Модильяни у незаконченного портрета“, художник Наталия Третьякова, a-modigliani.ru
*Amedeo Modigliani 1918, commons.wikimedia.org
