„В Художествената галерия - Ловеч, има една моя стара, малка картина, под която стои надпис: Старият мост Дечко Узунов. Мене ако питате, няма правописна грешка. Наистина съм мост между две поколения, две виждания в изкуството, две естетики.“
Из спомените на колоритния художник и писател Велимир Петров (1939-2013) и книгата му „Усмивките на бай Дечко“, посветена на 100-годишнината от рождението на Дечко Узунов.
(Дечко Узунов (1899-1986), „Автопортрет“)
Щастливи Ний - Съвременниците му, за възможността навреме да сме се докосвали до талантливата му ръка, рамо, богата душевност, опит всякакъв: професионален и житейски; най-вече начин на общуване: с много доброта и човечност, хумор и самоирония…
Някои от колегите ми - художници биха написали следващите редове по-добре и по-пълно; други биха го имитирали великолепно и с добродушна усмивка. Ще се огранича да предам само онова - малко, което съм чул лично от бай Дечко, в безметежните минути на чашка бяло вино, коняк или кафе или на разходка по Кея, край Дунава в Русе. Бай Дечко, надничащ под засукани мефистофелски вежди и над очилата, право в душата ти; специфично изяждащ буквите: „Нъл тъй?“ (Нали така?); и: „Ам с’я!“ (Ами сега!)…
~ Следюбилейната му изложба:
Толкоз много народ - като на митинг! И толкоз много цветя - като на погребение…
***
Да ме поздравят дойдоха и две бабички с букети, едва кретат горките, много възрастни; дъл шъ стана като тях, като остарея; фъфлят: Господин Професоре, помните ли ни - ние сме Ваши студентки…
***
~ Обществена дейност:
Като председателствах Художествения съвет, един колега направил сума творчески компромиси, инвеститорът така го искал, връщали го няколко пъти. Ами ти си готов за наемен убиец, бе момче, каквото ти поръчат, го изпълняваш. Нямаш ли творческа съвест…
***
Навремето Генко, още беше студент, аз - ректор; знаете го Генко, голям художник, но без задръжки; сгазил лука доста сериозно, щуротии разни с обществен резонанс… Беше стигнало до изключване. Идва майка му, партизанка или ятачка — политическа фигура. Синът ми, казва, малко е така, не му забелязвайте… Госпожо, казвам, ние тука всички сме малко така, но вашият син го е попрекалил… малко…
***
Бяха ме взели в Правителствената болница и заръчали да не ставам. Дора (Габе) и тя била там, на горния етаж; дойде да ме види и вдъхне кураж. Беше към деветдесетте (години), по-голяма е от мене, с единадесет… Говори все едни хубави работи; колко сме издържливи ний - с нея, годините не ни личат; колко сме запазени, щото служим на Изкуството. По едно време отметна болничния си халат; потупа си бедрото и рече: Гледай, Дечко, ти барем ги разбираш тия работи! Гледай какво запазено бедро - като на осемдесетгодишна! Голям дух има тази жена, голямо излъчване…
***
~ Самокритични самоиронии:
Като ни бяха подгонили за модернизъм и формализъм, бая се бяхме подплашили… Рисувам си в ателието едни дървета, с мощни стволове, усукани, като човешки тела. Коренищата им пият земни сокове и сила… Горе, клоните и листата пък, пият от слънцето космическа енергия, инвенции разни… Мисля си: Дечко, Дечко, къде задълбаваш! Хората отидоха в Космоса; свръх-звукови самолети, с хиляда и двеста километра преодоляват звуковата бариера и дигат още скоростта… и други такива… а аз рисувам като при парната машина; и започвам да махам листата, клоните; корените започнаха да пият огнени сокове от слънцето, обобщения правя, по на едро, с космически мащаби. Добре става!…
По едно време се сещам Къде живеем; пак ще ни бият Другарите… и пак наслагах клоните и изписах листата; по четливо да стане… Реализъм!
***
Като се върнах от Париж, където се срещнах с Пикасо, нашите вестници поместиха по този случай съобщение, че ето на, срещнаха се двама големи художници: от българска страна - героят на социалистическия труд, народния художник, лауреат на димитровска награда, председател на СБХ, професор Дечко Узунов; и от френска - Пикасо… Да потънеш в земята от срам; ако искат да знаят, на Пикасото името, нали е испанец, по документи се пише на цели четири реда, няма никакви титли; ама като се каже Пикасо цял Свят го знае…
***
В Художествената галерия - Ловеч, има една моя стара, малка картина, под която стои надпис: Старият мост Дечко Узунов. Мене ако питате, няма правописна грешка. Наистина съм мост между две поколения, две виждания в изкуството, две естетики.
Като стане напечено, като не могат да се търпят в Съюза, все мене слагат за Председател…
***
Излезе една мода - студентите в Академията да измислят злъчни прякори на професорите; много точни, смешни и бързо станаха популярни. Така например, на Найдена (Петков), викаха Сребърната лисица - сребърна коса, хитър, ловък, висока цена…; на Ненко Балкански - Фуше, няма да го комен-тирам; и на другите… също…
Питам Светлина (Русев), аз кой съм? Ти, Бай Дечко, си Вечната Амбър! Отивам си вкъщи, казвам на Олга (съпругата), значи виждат младите нещо вечно в мене, в изкуството ми; ами коя беше Амбър, забравил съм… пък тя ми казва: Вечната Амбър - беше курва, бе Дечко! Ам ся!… Лоша работа…
***
Като ме емна телевизията, филм правели за мене! По Червенската крепост като козичка се катеря, по Ивановските стенописи, че и една черна биволица трябваше да водя напред - назад… Тя, май нещо ме хареса, все гледа да ме лиже, а аз гледам умно в бъдещето… М-м-м!
***
От: „Усмивките на бай Дечко“ (100 години Дечко Узунов), Велимир Петров
Картина: Дечко Узунов (1899-1986), „Автопортрет“
Снимка: БНР
