„Въпросът не е за колко време някой ще научи нещо, а колко добре ще го научи. Непрекъснатото оценяване не е същността на преподаването.“
От специалния брой на сп. „Българска наука“ - Педагогиката през погледа на математиците и физиците и статията на д-р Лъчезар П. Томов („Институт за прогресивно образование“).
A Country School (1890) by Edward Lamson Henry (1841-1919)
Всяко поколение във все по-бързо развиващия се, за добро или лошо свят, се отличава от предишното и има различни нужди и възможности. Наскоро вниманието ми ангажира едно проучване на „Български център за нестопанско право“ (БЦНП) – „Поколението Z – поколение с мнение“, което изведе на преден план множество проблеми на българското образование – някои директно заявени от децата, други, отразяващи се в тяхното разбиране, например в твърдението „не вярвам на никого“. Какви са проблемите на системата на образованието според отговорите – това е темата на днешната статия.
Основни проблеми
Учителят не може да запали учениците – липсва вътрешна мотивация, чрез която те да учат дългосрочно и самостоятелно, липсва желание да се развиват. Въпреки това, проблемът е на системно, а не на индивидуално ниво – образователната система пречупва такива учители. Причините са няколко. От една страна, липсата на достатъчно свобода на учителите – изисква се стриктно спазване на програми, водещо до липса на задълбочено изучаване на определени теми и развиване на функционални умения. Типичен пример е обучението по математика в 8 клас, където учебен материал за 6 часа е събран в 3 и с университетско ниво на описание на теорията, или по-скоро изглеждащо като университетско ниво, тъй като формулите просто се дават, без да се извеждат и доказват, и без анализ на техните свойства, като се очаква да се запомнят без всякакво разбиране. Учителят няма достатъчно и ясно определени права, които да осигурят уважение и респект към него. Учителят не е работник на поточна линия, той е авторитет, което е несъвместимо с подчинената му позиция в училищната и класната йерархия. Отношението като към сезонен работник с ниска квалификация от страна на администрацията в училище и по-високите нива на йерархия се забелязва от учениците и се възпроизвежда и от тях. Образователната система е толкова съсредоточена в това да предаде информацията на децата и да ги оцени, че пропуска да управлява изключително важният за качеството на учебния процес компонент – методите на преподаване. Не какво, а как се учи – това е от най-голямо значение за формиране на функционална грамотност. Незаменима е ролята на доброто обяснение. От изключително значение е как се обяснява – дали се дава наготово новото правило, или се извежда и обосновава необходимостта от него. За учениците е важно да разберат каква е връзката и мястото на новото правило в системата от правила, която вече е осмислена и осъзната. Липсва колективно обучение, съвместна, а не само индивидуална работа. Ученици, които учат заедно, учат подобре, както силните, така и слабите. Силните стават още по-силни, когато преподават на по-слабите. Слабите получават близки до тях обяснения от техни връстници, които разбират подобре. Преподаването се смесва с оценяването, което води до страх от участие в час. Непрекъснатото оценяване не е същността на преподаването. В много случаи оценяването дори измества преподаването – в безсилието си да управлява процеса на учене, учителят използва оценяването за назидаване, а нерядко се опира до оценяването и като показател за измерване на свършената работа. Но оценяването не трябва да е според грешките на ученика. Оценката на способностите не трябва да се базира на грешките, а на постигнатите резултати и на използваните за целта методи – това е зрънцето, от което покълва мотивацията у учениците. Стриктната формална система на образование не дава нужната свобода на учениците да развият потенциала си за творческа мисъл. Всички четат едни и същи произведения на едни и същи автори и се очаква да възпроизведат механично едни и същи анализи на техните произведения. Оригиналността не се поощрява, а наказва, вкл. и по математика, която е единствената недогматична наука, но се преподава догматично у нас. Задължителността на всяко произведение следва да се разглежда на ниво общност, група, паралелка, не на ниво индивид. Може да е задължително едно поколение да е прочело определени автори и произведения, но не бива да е задължително всеки индивид да е прочел всяко произведение. Това ще позволи обновяване на списъка от автори и произведения без непрекъснато да се увеличава обема от четене, изискван от децата, същевременно изводите и мъдростта на групово ниво ще са много по-богати и интересни за всеки индивид от групата. По същия начин по математика може обучението да се разнообрази както на ниво клас, така и на ниво училище. Преподаването на математика се очаква да формира определени способности на учениците да извеждат зависимости, да доказват твърдения, да съставят модели по текст и да решават задачи, свързани с тези модели. Не е от толкова голямо значение в коя област на математиката са овладени тези умения, колкото до каква степен са овладени, в каква дълбочина са осъзнати. Както казва един от най-големите математици и педагози Израел Гелфанд: „В съвременността никой не може да знае всичко – важно е да се научим да учим.“
Основни решения
Пределно ясно е, че НВО и ДЗИ не трябва да са фиксирани в назубрянето на материала, а да мерят и показват задълбочеността на овладяването му. Да не се изисква повърхностно знание на всички теми от учебната програма, а да се измерва майсторство в някаква част от тях, особено в практическото приложение, както е в SAT и GRE изпитите. По математика това означава да могат да се решават сложни текстови задачи чрез моделиране, да се извеждат при нужда нови зависимости и да се доказват твърдения, да се разпознаят зависимости в практически ситуации, да могат да се разбират графики и данни, да се подхожда аналитично и да се мисли абстрактно. По български език и литература това означава способност да се пишат есета, да има добър стил, аргументация, грамотност при писане, да може да се чете и разбира сложен текст с подтекст, двусмислие, нюанси, ирония, метафори, алегории и т.н. По история това е способност за изследване в дадена тема, за събиране и тълкуване на източници, за обосноваване на хипотези и тяхното представяне чрез текст.
От изключително значение е да могат да се обединяват знания по различни предмети в единно цяло, при решаване на интердисциплинарни проблеми, каквито са повечето съвременни проблеми в науката и практиката. Използване на физика за разчитане на стари ръкописи, математика за моделиране на биологични процеси или лингвистика за развитие на машинното обучение, са само малка част от примерите.
Свобода на училищата да интерпретират учебните програми в техен контекст. Не е нужно в художествената гимназия и в техническо училище да се учи една и съща математика. Може да се специализира, стига да се учат еднакво задълбочено – с извеждане, доказване и разбиране – способност за прилагане. Това би могло да се остави на училището като избор, при условие че разполагаме с изпитни формати, които мерят не запаметяването на изучавания материал, а степента на овладяването му.
Свобода на учениците да избират какво да учат, в определени рамки. Не е нужно всички да четат едни и същи книги, част от книгите могат да бъдат избирани от учениците. При изучаването на Вазов едни могат да се съсредоточат върху „Под Игото“, други върху „Епопея на забравените“, но да покажат високо ниво на разбиране и памет. В допълнение, част от книгите могат да бъдат предложени от самите ученици, извън програмата. Програмите трябва да съдържат часове, отделени за работа по предложение на учениците.
Свобода на учителите да преподават каквото и както сметнат за правилно. Свободата на учителите може да се увеличи в разумни граници и според тяхната квалификация, в рамките на специфичните нужди на различните училища. Това зависи от тяхната квалификация. Учителите със степен магистър трябва да имат повече свобода от тези с бакалавър, докторите да са по-свободни от магистрите, а активно извършващите изследователска дейност в областта на преподаването да имат най-голямата възможна свобода за размах в преподаването. Ранното занимание на учениците с интердисциплинарни научни изследвания трябва да се поощрява с всички възможни средства, включително и със съществено заплащане за квалифицираните учители, със средства за организиране на международни ученически конференции, организиране на платформи, издаване на списания и др. Културата на изследване трябва да бъде възприета във възможно най-ранна възраст, с оглед на непрекъснато повишаващите се изисквания за функционална грамотност, творчески способности, кариерно ориентиране и квалификация. Децата трябва да знаят как да изследват всеки въпрос, какви източници могат да използват и как да правят изводи от данните – вкл. и извода, че не знаят достатъчно.
Оценяването на работата на учители и ученици трябва да включва не само измерими формализиреми, а и неформализируеми компоненти. Системата на образованието следва да се направлява и от „неизмерими“ компоненти, като задоволството на учениците от учебния процес, например. Разбира се, съществуват статистически методи да се проверява това задоволство, но трудно определимият термин „атмосфера“ в един клас или училище е съответно и трудно измерим пряко. Мотивацията е от изключително значение, защото само тя дава шанс за дългосрочни резултати от обучението, много след като учениците са напуснали училище и през целия им живот. По такива показатели следва и да се атестират учителите, като се внимава с изводите от годишното оценяване и високата степен на случайността в този кратък интервал. Учителят трябва да оценява учениците не само спрямо стандартното справяне на тестове и не за да измери колко са „добри“ в рамките на зададен времеви интервал в нещо, а за да отчете абсолютното ниво на познание и умение, което са достигнали, като не отчита за важни грешките по пътя. Някои учат по-бързо и по-добре от други, благодарение на природна дарба или дисциплина. Въпросът не е за колко време някой ще научи нещо, а колко добре ще го научи. Всеки, който има шанс да научи нещо отлично, трябва да му бъде позволено да го научи, да не бъде спиран, защото други са по-заслужили с работата през срока. Оценката на ученика е индивидуална или групова в зависимост от начина на работа (дали се учи и работи в групи), но тя не е съизмерване с другите ученици, а трябва да мери развитието и напредъка на дадения ученик. Как се справят другите няма значение към оценката на дадения ученик или група, нито трябва да се търси някаква форма на „справедливост“ („защо тя да има шест, не е работила цял срок“, другите ще се почувстват ощетени), която да превръща ученето в състезание, вместо в сътрудничество. Вътрешнофирменото състезание е фалирало десетки хиляди фирми в световен мащаб и е единственият сигурен начин, по който не трябва да се управлява система.
Преподаването не е непрекъснато изпитване, а споделяне; ученето не е състезание, а сътрудничество. Преподавателят споделя с учениците и те споделят с него. Ученето е взаимен процес между него и тях и между тях вътрешно в групата. Учениците могат да знаят повече по друг предмет от своя преподавател и той трябва да уважава техния талант и да го използва. Някои могат да знаят повече от него в специфична област и по предмета, който той преподава – и тогава те трябва да бъдат помощник учители. Обучението работи най-добре като диалог и сътрудничество, не като изпитване и състезание. Оценката не носи информация за грешките, а за придобитите текущи знания и умения. Най-добре провереният факт в психологията е, че наградите работят по-добре от наказанията и това трябва да е основен инструмент за работа в училище. Доброволно вдигналите ръка и участвали в час не трябва да бъдат наказвани с лоши оценки, ако не знаят. Ако някой се справя по-добре, не бива това да отказва другите ученици, а този ученик трябва да се включи в техния напредък. Мотивацията е в основата на учебния процес – това трябва да се осъзнае от всички участващи в него и върху това трябва да се работи най-много и на всички нива, за да имаме прогрес и да можем да усетим радостта от ученето заедно с учениците си.
Автор: д-р Лъчезар П. Томов, за „Институт за прогресивно образование“
Източник: nauka.bg
Картина: A Country School (1890) by Edward Lamson Henry (1841-1919), commons.wikimedia.org
