“Самоуважението е дисциплина, навик на ума, който човек не може да имитира, но може да развива.”

Мрачният факт е, че самоуважението няма нищо общо с одобрението на другите – това което сме, в края на краищата, е само по себе си достатъчно подвеждащо, и няма нищо общо с репутацията. Както Рет Бътлър казва на Скарлет О’Хара: ”Хората с кураж могат да минат и без репутация”.

Без самоуважение, човек е безволев зрител на безконечен документален филм за паденията му, както истински, така и въображаеми. Филм, монтиран със свеж материал за всяко следващо излъчване. Да живееш без самоуважение е като да лежиш буден нощем, без топло мляко, без фенобарбитал, с ръка под възглавницата, броейки печалбите и пропуските, предаденото доверие, нарушените обещания, възможностите, безвъзвратно изгубени поради мързел, малодушие или небрежност. И колкото дълго отлагаме, толкова дълго ще лежим в пословичното неудобно легло, което сами сме си постлали. Колко дълго ще спим в него зависи от това ще започнем ли да уважаваме себе си или не.

Характер – волята да приемеш отговорността за собствения си живот – е източникът, от който произлиза самоуважението.

Респектът към самите нас е нещо, което прародителите ни, независимо дали са го имали, познават добре. Те са разполагали с възпитана дълбоко в себе си дисциплина. С чувството, че човек живее като прави неща, които не иска да върши, оставяйки страховете и съмненията си настрана, игнорирайки временния комфорт в името на по-големи и по-трудно достижими цели.

Самоуважението е дисциплина, навик на ума, който човек не може да имитира, но може да развива, тренира, придвижва напред. Основано е на чувството за себестойност, което пък означава да си способен на следното: способността да различаваш, да обичаш, да останеш безразличен. Когато нямаш самоуважение оставаш заключен в себе си. Парадоксално, неспособен си нито да обичаш, нито да чувстваш безразличие. Ако не уважаваме себе си сме принудени да презираме тези, които са имали толкова малко възможности, че са се свързали в общуване с нас; които са разполагали с толкова тесен мироглед, че са останали слепи за фаталните ни слабости.

В капан сме на всички тези, пред които сме задължени да изживеем несъстоятелната представа за себе си – фалшивата идея за нас. Ласкаем себе си, мислейки, че този импулс да угодим на другите е привлекателна черта: мотив на въображаемата ни емпатия, доказателство за нашата готовност за себеотдаване. Готови сме да изиграем всякаква роля, която да се хареса на отсрещната страна и няма очаквания, които да са твърде неуместни, нито роля, която да е твърде нелепа. Оставени на милостта на презрените от нас, играем роли обречени на неуспех, още преди да са започнали; всяко поражение поражда ново чувство на отчаяние и спешна нужда да се втурнем и да намерим следващото изискване, което ще бъде отправено към нас.

Съществува феномен, наречен “отчуждение от самия себе си”. В напредналите му фази вече не отговаряме на телефона, защото някой може да поиска нещо; да кажем “Не” без да се удавим в себепорицание е абсолютно невъзможна идея. Всяка случайна среща изисква твърде много – сълзи, нерви, пресушаване на волята. Нещо толкова дребно като неотговорено писмо може да породи толкова огромно чувство за вина, че дори не може и да се помисли за това.

За да придаваме на писмата без отговор правилна тежест; за да се освободим от очакванията на другите, за да върнем собственото си “Аз” обратно на себе си е нужно само единствената власт на самоуважението. Без него човек в крайна сметка стига до последния завой на пътя: бяга, за да намери себе си и не открива никой у дома.

Снимки ~ parismatch.com, vogue.com