Страхът е коренът на омразата
Философските размишления на Плутарх тъкат от нишките на живота и характера на всеки човек, платното на неговата Съдба. Защото животът определя характера, а характерът определя живота. Затова и властта на Съдбата е относителна - съдбата е равна на желанията, стремежите, душата и разума на всеки човек. „Аз трябва да направя всичкото онова, което зависи от мен, и нека Бог реши дали съм достоен за победа или не съм!”, изповяда Плутарх, а ние споделяме неговите думи за приликите между омразата и завистта и извора на тяхната поява.
І. Та завистта сякаш наистина с нищо не е по-различна от омразата, а е досущ като нея. Ала порокът изобщо се обкичва с множество куки, всякак да закача и сетне да впримчва чрез зависимите от него страсти - и ето че те като болести си предават треска. Който преуспява, си навлича зложелател и завистник: нали знаем, че волята към доброто, жадуваща за благо на ближния, е несъвместима и с двата порока, и смятаме: някому завиждат или пък го мразят, щом вършат неща, изключващи доброжелателност. А понеже двете онези злини имат по-малко прилики отколкото различия, нека ги изследваме като стигнем до техния извор.
ІІ. Омразата се заражда, щом някой си въобрази, че другият или просто е злонамерен, или е вреден за самия него. Понеже и тези, които се чувстват засегнати от неправда, обикновено намразват виновника; а онези, дето някога забелязваме като безчестни люде и злосторници, ги отхвърляме и понасяме с неприязън. А завиждат само на хора, към които е благоволна съдбата. Изглежда ето защо всяка завист е безкрайна. Подобно на болните очи, тя се уязвява от всичко бляскаво. Омразата винаги се ограничава с конкретна цел, според поводите, заради които се нахвърля.
ІІІ. Освен това, ненавистта се разпалва дори към неразумни животни. Наистина хората мразят невестулки и щръклици, жаби и змии. А Германик не понасяше нито гласа, нито гледката на петли и кокошки; персийските магове избиваха плъхове, понеже и самите ги мразеха, и ги смятаха за ненавистни на Бога. Подобно всичките араби и етиопците се гнусят от плъхове. Докато хорската завист се насочва срещу човека.
ІV. И вярно, невъзможно е лишеното от разум животно да завижда на неразумната твар, понеже то не си измисля нищо за успеха или злощастието на другия звяр, нито го засяга добра или лоша слава - а от подобни клюки се раздразня най-вече завистта. При това несмислените твари се мразят, изпитват вражди и водят неспирни войни. Орлите и змейовете, враните и совите, синигерът и кадънката се бият помежду си, та кръвта на убити животни даже не се смесва; и разказват: та дори и да я съедини някой, тя се разделя. Възможно е да има жестока омраза, породена от уплахата на лъва срещу петела и на слона към свинята. Нали страхът е коренът на омразата. И тъй, изглежда омразата и завистта се различават по това, че природата на неразумните зверове не допуска втората, за разлика от първата.
V. Освен това всяка завист е напразна, доколкото никой не я предизвиква справедливо, радвайки се на добра сполука, заради която обаче му завиждат. Пък мнозина са мразени с пълно основание и наричаме "достойни за омраза" онези, дето не отбягват такива хора и не изпитват отвращение към тях. Тук най-важно е следното: че никой не завижда на онези, за които се знае, че са мразени от мнозина. Наистина, одобряваме омразата към злоречивите: като хвалеха племенника на Ликург - спартанския цар Харилос, благ и кротък човек, неговият съуправител отрони: "Та как ще е добър онзи, който не е строг към злодеите?". А Омир разнообразно и подробно описа физическата грозота на Терсит, ала безобразието на душата му изрази твърде кратко, сякаш с една дума: "Най-омразен той бе на Ахил и Одисей."
Понеже не може да има по-голямо безчестие от това да си ненавистен за най-добрите. Ала че те завиждат, хората отричат; бидейки уличени, те намират шестстотин повода като твърдят, какво изпитват към човека поради гнева, или уплашени, или заради ненавистта; те крият страстта си под всякакво друго име, което нагаждат към завистта - не се назовава само един отвратителен порок сред другите недъзи на душата.
VІ. И тъй необходимо е онези страсти да се подхранват, надигат и израстват по несходни причини. Затова силата на двата афекта и на техните причини трябва да си приличат. Нали по-силно мразим онези, дето не престават да пропадат към по-лошото, а най-разпалено завиждаме на тези, чието съвършенство, изглежда, разцъфва. Например Темистокъл на съвсем млади години рече, че не е извършил нищо бляскаво, понеже още не завижда на себе си. Както щръклиците налитат предимно на зрелите класове и цъфтящите рози, тъй и завистта напада най-вече люде значими и тачени, прославени с добродетели и репутация. Обратно, най-долното злонравие кара омразата да се разгаря все повече заедно с него. Ето, клеветниците, чиито одумки погубиха Сократ, като стигнаха до развръзката на злодейството станаха така омразни и отвратителни на своите съграждани, че им отказваха огън и не отговаряха на техните въпроси, нито използваха в банята същата вода, ала караха слугите да я изливат сякаш бе осквернена - докато обвинителите не се обесиха, не бидейки в състояние да го понесат. От друга страна, превъзходството в щастие и слава често потушава завистта. Нали е неправдоподобно Александър или Кир да са могли да завиждат на някого, след като завладели велики империи. Ала съвсем като слънцето, щом застава в зенита над хората, заливайки със светлина и не оставяйки никаква или само оскъдна сянка, по същия начин онези, дето се възнасят над главите на съперниците, издигнати от сполука, възпират и премахват тяхната завист с блясъка си. А омразата не намалява с могъществото и превъзходството на враговете. Та нали Александър макар и да нямаше нито един завистник, бе мразен от мнозина; сетне той наистина бе убит поради техните кроежи. Подобно и нещастията спират завистта, но не и враждите, защото ненавиждаме и сразените врагове, при все че никой не завижда на клетника. Но вярно е и това, дето един софист рече по наше време относно завиждащите, че изпитват твърде голямо удоволствие да жалят злочестия, като тук също проличава голямата разлика между завистта и омразата: втората не изоставя жертвата си и в щастие, и в нещастие, а първата се стопява от тяхната прекомерност.
VІІ. Сетне, от противоположното разбираме същия въпрос още по-добре. Враждата и омразата изчезват, или когато изпитваме увереност, че не сме засегнати от несправедливост; или щом онези, дето мразим като лоши хора, се оказват добри; а още след като приемем от тях благодеяние. Както рече Тукидид, "наистина, оказаната по-късно услуга - даже незначителна, но своевременна, може да измие по-голяма вина". Завистта на такива хора вече не се заличава от омразата: поначало завиждаме, дори когато знаем, че не сме засегнати от никаква обида. Колкото до двата останали повода, те само я подсилват: защото повече завиждаме на онези, които смятаме за прославени, задето са дарени с най-голямо съвършенство в значителни дела; а щом получаваме благини от галениците на съдбата, мъчно ни е, та завиждаме на тяхната воля и дарба: "късметлиите" дължат първата на добродетелта, а втората на участта си - като благо създават и двете. Ето защо омразата и завистта са напълно различни страсти, щом онова, дето стопява едната, раздразня и вгорчава другата.
VІІІ. Сега вече по реда си да обобщим присъщото на двете страсти. Обичайно е ненавистникът, ако успява, да причинява беда; и тъй, определяме омразата като някаква стръв и напън за увреждане с дирене на възможности да сторим зло. А тази нагласа липсва при завистта. Мнозина завиждат на своите близки и домашни без да искат да ги погубват или накърняват; само дето процъфтяването е непоносимо за сърцата им и те принизяват, доколкото могат, славата и блясъка на онези люде; ала не желаят да им донасят тежка вреда и гибел, задоволявайки се да ги очернят - сякаш рушейки частта от сградата, по-висока от техния дом, която им затваря светлината.
Изображения: kids.britannica.com, amunaor.com