Обичам, защото обичам. Обичам, за да мога да обичам
Основател на хуманистичната психология, Ейбрахам Маслоу (1908-1970) предприема напълно различен подход в професионалния си път. Докато колегите му се занимават с болното и абнормалното, Маслоу иска да установи какво означава да си психически здрав. Първото издание на книгата му „Мотивация и личност” е публикувано през 1954 година, но описаните в нея наблюдения и заключения остават актуални и днес. Маслоу обръща поглед към човешкото съзнание и стремежа на всеки здрав индивид да придаде смисъл на живота си, да реализира собствения си потенциал.
Любовта като награда сама за себе си
Любовта, която установяваме у здравите хора, може много по-добре да се съизмери със спонтанната възхита и с онова приемащо и неизискващо чувство на страхопочитание и удоволствие, което изпитваме, когато някоя чудесна картина ни направи силно впечатление. В психологическата литература се говори прекалено много за награди и цели, за подсилване на реакцията и за задоволяване и съвсем не достатъчно за онова, което бихме нарекли крайно изживяване, или за преклонението пред красивото, което е награда само по себе си.
При изследваните от нас лица възхитата и обичта съществуват през повечето време сами за себе си, без да търсят възнаграждение или да изпълняват някакви цели. Те се изпитват конкретно и богато, заради самите себе си.
Възхищението не иска нищо и не получава нищо. То не преследва някаква цел и не носи никаква полза. Повече е пасивно, отколкото активно, и се доближава до простото получаване в даоисткия смисъл на думата. Благоговейно възприемащият човек въздейства малко или никак на изживяването, по-скоро то му въздейства. Той гледа с широко отворени, невинни очи, като дете, което нито се съгласява, нито не се съгласява, нито одобрява, нито не одобрява, а е очаровано от присъщото, привличащо вниманието качество на изживяването и просто се оставя то да дойде и да постигне резултатите си. Можем да го оприличим на онази охотна пасивност, с която се оставяме да ни подхвърлят вълните просто за да се забавляваме или, може би още по-добре, на безличния интерес и изпълнената със страхопочитание, непроектираща се възхита от бавно променящата се картина на залеза. Няма какво да добавим в залеза. Освен това, залезът не е сигнал или символ на каквото и да било, не сме били възнаградени или обвързани с харесването му. Той няма нищо общо с млякото, храната или други потребности на тялото. Ние сме в състояние да извлечем удоволствие от дадена картина, без да пожелаем да я притежаваме, от розов храст, без да искаме да си откъснем от него, от бебе, без да искаме да го отвлечем, от птица, без да искаме да я поставим в клетка. По същия начин един човек може да се възхищава и да извлича удоволствие от друг, без да му въздейства и без да получава нещо от него. Разбира се, благоговението и възхитата се наблюдават наред с други тенденции, които наистина обвързват индивидите един с друг.
Може би най-важният извод от горното наблюдение е, че по този начин ние влизаме в противоречие с повечето теории за любовта, защото повечето теоретици приемат, че хората са тласкани към любовта, а не са привлечени от нея. Фройд говори за отклонение от сексуалната цел, Рейк (Reik, 1957) за отклонение от властовата цел, а мнозина - че неудовлетворението от собствения ни „аз” ни принуждавало да създаваме проектирана халюцинация, нереален (защото е надценен) партньор.
Изглежда е ясно, обаче, че здравите хора се влюбват така, както човек оценява великата музика. Св.Бернар е формулирал това много точно: „Любовта не се стреми към кауза или граница извън себе си; тя е собственият си плод, собствената си наслада. Обичам, защото обичам. Обичам, за да мога да обичам”.
Избрано от „Мотивация и личност”, Ейбрахам Маслоу, изд. Кибеа
Илюстрация: highereducation-world.blogspot.com
Снимка: 5basicneeds.weebly.com
