„Те могат да имат повече от другите и въпреки това ще им завиждат.“
Чрез задълбочен анализ на човешката психика в изследването си за нервния характер австрийският психолог Алфред Адлер разкрива основната причина за неврозите – чувството за малоценност и несигурност и всички зловредни последствия от това за личността и обкръжението й.
В началото на развитието на неврозата стои заплашителното чувство на несигурност и малоценност и поставя насилствено една конкретна цел – превъзходството, за да се направи живота поносим. Неврозата е засилено използване на психическите средства, с които разполагаме.
При невротика се откриват редица ясно открояващи се характерни черти, които излизат извън границите на нормалното: егоизъм, голяма чувствителност, раздразнителност, податливост към внушение, склонност към фанатизиране, отчуждаване от действителността, стремеж към господство, коварство, пожертвувателна любезност, кокетиране, страхливост и плашливост, разсеяност.
Чувството за уязвимост обхваща невротика толкова силно, че той без да забелязва това, насочва всичките си сили към изграждане на една „защитна стена“. За постигането на тази цел се изостря неговата чувствителност, той обръща особено внимание на взаимните връзки, които убягват от погледа на другите, става прекалено предпазлив, още в началото на някое действие или преживяване се опитва да отгатне всички възможни последствия от тях, опитва се да види и чуе по-далеч, става дребнав, ненаситен, скъперник, иска да разшири своето влияние и власт далеч във времето и пространството – от всичко това той губи своята непосредственост и спокойствието на духа си, като гаранция за психическото здраве и действеност.
Все повече се засилва недоверието към самия себе си и към другите, неговата завист и злонравна същност; засилва се склонността му към агресивност и жестокост, които са нужни, за да осигурят превъзходството му над околните; опитва се чрез засилено покорство, чрез подчиняване и смирение, нерядко израждащи се в мазохизъм, да привърже и да победи другите.
Невротичният характер е неспособен да се приспособи към действителността, защото се стреми към един неизпълним идеал. Спокойно можем да приемем, че всеки невротик „иска да има всичко“. Това желание се покрива с водещата фикция да бъде най-силният. За него имат значение само най-големите доказателства за превъзходството му.
Невротикът силно поглъща с очи своя идол, личностен идеал, като при това съвсем умишлено губи представа за реалността, докато здравият човек, винаги е готов да се откаже от това помощно средство,от тази опора и непосредствено да вземе предвид реалността.
Невротичната характерна черта е пронизана от стремежа към власт, опитвайки се да го използва като безпогрешно средство да изключи възможността за преживяване на всякакво трайно унижение.
Погледът на невротика – поради чувството за несигурност – се отправя далеч в бъдещето. Целият му досегашен живот е бил само подготовка за него. Това обстоятелство също допринася много, за да развихри фантазията му и да го отчужди от реалния свят. Подобно на религиозните хора, той не е от този свят и не може да се освободи от създаденото от него божество – засиленото чувство за лично достойнство.
Голям брой характерни черти на невротика възникват именно поради обръщане гръб на действителността. Тези черти непрекъснато му вдъхват и чувство за постоянно претоварване, което заедно с болестта кара невротика да се вживява в ролята си на герой и мъченик.
Невротичното действие често се изразява в такава форма, при която невротикът крачи в живота като жив укор, демонстрирайки своите пороци и неправдата на останалите.
Егоизмът на нервните хора, тяхната завист, тяхното скъперничество, тенденцията им да обезценяват хората и нещата, произтичат от чувството им за несигурност и имат за цел да ги предпазят, ръководят, подтикват и издигат. И понеже са обвити с фантазии и живеят с бъдещето, не ни учудва и тяхната разсеяност.
Промяната в настроението им зависи от играта на фантазията, ту докосваща с неприятните спомени, ту очакваща триумф, аналогично с колебанието и съмнението при невротиците като най-добро средство да се избегне вземането на решения. Голяма е ролята на тяхната чувствителност и песимизъм.
От поведението му на нападател или нападнат у невротика нараства впечатлението за една особена враждебност на живота. Неговото сработване с обществото е затруднено, нагласата за борба му пречи в професията, обществото и любовта, кара го страхливо да се отдръпва от тях или става арена за амбициозното му опияняване от властта. Силно песимистичният му светоглед и неговата омраза към хората го лишават от радостите на щедрия дарител. Той изцяло е обзет от настроение да получава, което го трови с вечно недоволство и го принуждава да мисли винаги за себе си, а не за останалите.
В един предимно враждебен свят у невротика привидно нараства интересът към собствената личност и намалява интересът към другите хора.
Невротикът може да повиши чувството си за лично достойнство като принизи останалите хора, а в по-сериозни случаи – като стане господар на живота и смъртта, на собствения си живот и този на другите.
Тъй като не познава истинската природа на своята невроза, а често и не иска да я опознае поради гордостта си, то лесно може да се заблуди и да започне да обвинява външните обстоятелства, „коварството на обекта“, своите близки – поради което заема една агресивна враждебна позиция спрямо външния свят, подобно на разглезените или пренебрегнатите деца. Често предчувствието и очакването на една лоша съдба за него е абстрактен остатък от чувството му за малоценност, което детето често преувеличава, превръща го в чувство за вина, когато обстоятелствата позволяват това, за да може с основание да развие своята предпазливост, своето прогнозиране, своята враждебност.
На невротика не е отредено да носи радост. Това, което най-много може да постигне е да се покаже милостив.
Невротикът се стреми с голяма алчност, директно или по заобиколни пътища, съзнателно или несъзнателно, чрез целесъобразни мисли и действия или чрез предизвикване на симптоми към засилено притежание, към увеличаване на властта и влиянието си, към принизяване на другите хора и към ограничаване на въздействието им. Най-често тези форми на егоистична полза и самолюбие се срещат заедно и едва след по-внимателно вглеждане откриваме преобладаване на заобиколните пътища, чрез които той се опитва да заблуди себе си и околните. Той заблуждава и науката. Защото докато се преструва на човек, неизвличащ никаква полза, в неговите пристъпи, откриваме алчност. По такъв начин той създава впечатлението за едно двойнствено Аз, за страдащ от раздвоение на съзнанието и докато една фиктивно крайна цел по-силно от здравия човек го кара да използва, минавайки по скрити пътища, схемата на скъперничество, завистта, стремежа към господство, злонамереността, деспотизма, той може да играе открито – също и поради желанието да се хареса – роля на благодетел и дарител, на миротворец и безкористен светец. Но често тази игра завършва с нещастие.
Това, което действително го подтиква, е недвусмисленото желание за изключителна власт и тъй като чувството му за лично достойнство чрез много свои средства получава повод да мисли, че властта на другите би могла да попречи на неговия триумф, той затваря очите си, крие забранените черти от себе си и от другите и като чувствителен познавач на враждебните пориви, при „съзнателните си пориви“ се оставя да бъде ръководен от идеала на добродетелта, което не пречи на двете линии. И въпреки това неговият засилен стремеж към агресивност се издава понякога в съня, понякога в действията му, поведението , мимиката, жестовете и в онова психическо явление, чийто израз се явява неврозата. Става така, че винаги някой от околните знае за отрицателната характерна черта на невротика, но не разбира сериозността на положението.
Невротиците виждат само това, което хората около тях притежават, докато те го нямат и всичко това, подсилено от склонността им към един вид идеално равноправие. Те могат да имат повече от другите и въпреки това ще им завиждат. Могат да получат всичко, което са искали да отнемат от другите, но ще го отместят безрадостно настрана, за да поставят нови цели пред своята страст. Тя винаги ще се стреми към такива цели, които още не е постигнала.
Лесно е да се разбере, че те не са способни на любов и приятелство. Те са способни да се преструват много добре и често излизат на лов за души, понеже и други хора се стремят да завладяват душите. Те постоянно се страхуват да не бъдат ограничени и се стараят да се предпазят от това.
Важното значение на любовните отношения в живота на човека води след себе си редовната намеса на невротичаната алчност да се притежава всичко в отношенията между мъжа и жената и в тях се развива една смущаваща тенденция, която ги принуждава да се отклоняват от действителността и да правят опити за повишаване на своето чувство за лично достойнство. В природата на невротиците е да се опитват да намалят своето чувство за малоценност чрез непрекъснато доказване на своето превъзходство.
Една личност, която обича, трябва напълно да се откаже от своята личност, трябва да се слее напълно с него, респ. с нея, трябва да стане средство за повишаване на чувството за лично достойнство на невротика. Затова пробен камък за една истинска, освободена от невротичните тенденции любов, е дали дадена личност може да понася, когато другият запазва своето лично достойнство, дали го подкрепя в това. Такива случаи са рядкост. Точно в отношенията между половете се проявява една опитваща, търсеща, недоверчива, самолюбива и амбициозна черта, която затруднява изпълненото с любов съжителство. Проявява се едно непрекъснато желание да се взема, вместо да се дава. На дневен ред са принципни изисквания, едно предложение се сменя с друго, но винаги откриваме скрития връх на самолюбието. Все едно, че стоим пред решаването на загадка от две части, чието решение искаме да получим с всички възможни средства. Анализът непременно ще открие като следствие на чувството за малоценност един страх от сексуалния партньор, а оттам и една борба за превъзходство. Любовта и брака, обаче, не се приспособени към такава борба. Те притежават своя собствена логика, която се взривява от чуждите изисквания чрез борбата за власт.
Изневярата при някои невротици от двата пола ни отвежда до страха от единствения партньор, от превъзходството на когото те се боят. Аз считам, че съпружеската изневяра винаги е акт на отмъщение.
Протестният стремеж към отмъщение при мъжа при липса на чувство за превъзходство най-често е праволинеен и се изразява в „игри на расовия мъж“, в изневери и пренебрегване, а понякога дори и чрез импотентност, чрез видимо протежиране на децата или съмнение в тяхната легитимност, в бягство от домашния уют, засилен алкохолизъм или търсене на удоволствия. Преднамереността на тези действия е толкова прозрачна, че бързо се открива. А тя постига своята цел само тогава, когато успее да унижи жената.
Човекът е извънредно добра почва за малоценностни чувства от всякакъв вид.
Невротикът може да обезценява всекиго и всичко, да се предпазва от вземане на решения и да използва своите прерогативи като разглезено дете, което създава трудности при хранене. Той ще бъде придирчив там, където това най-добре отговаря на неговите тенденциии и където може да приложи към другите най-изгодните за него хватки. Така при храненето, при избора си на приятели, при любовните си връзки, при общуването с другите, той си осигурява едно измъчващо превъзходство.
Всеки трябва да се съобразява с него, защото той е силен, нервен. Тази характерна черта има голям успех, ако служи на страха му от половия партньор и от брака. Нито едно момиче, нито един мъж не са годни за нищо, а един вятърничав фикс-идеал му дава база при това обезценяване на всички. По друго време, при други обстоятелства тази черта се изявява като готовност, като предпазливост на един човек, който още не е преодолял чувството си за малоценност: той може и да е доволен, но само ако „вятърът духа от „северозапад“ т.е. ако това го иска волята му за власт.“
Трябва човек да бъде сляп, за да не види надменността и арогантността, с която иска едни друг свят, други хора и други сексуални отношения, както и фактът, че въпросите на живота си остават нерешени.
Всяка невроза означава една безгранична загуба на време.
От Алфред Адлер: „За нервния характер“ , ИК Здраве и щастие
Снимки: vision.org
