Емоционалната интелигентост е важна стъпка към изграждането на нова култура на живот

СТРАХЪТ

Нелсън Мандела е казал, че смел е не онзи, който не се страхува, а онзи, който успява да преодолее страха. Добре е да приемем, че страхът е реален и нормален. Обикновено не се говори за него, защото това се смята за слабост. Но стресът, нервното напрежение, топката в стомаха – всички те са симптоми на страха. Можем да намалим силното му въздействие, като понижим неговата значимост. Можем да се изправим срещу страха и да набележим план за действие за справянето с него. Със сигурност всички притежаваме достатъчно сила, за да застанем срещу страховете си и да не се оставяме страхът да ни парализира. Винаги можем да помолим за помощ приятели, учители, близки и да им разкажем какво се случва с нас. Предизвикателството се състои в това да не преминаваме сами през ситуация, която ни ужасява. Когато погледнем към бъдещето – макар то да съществува само в ума ни, винаги ще намерим нови стимули и нови предизвикателства.

Детският страх може да има различен произход. Ако не става дума за сериозни или патологични страхове, можем да помогнем на малките, като им дадем положителна информация за света, който ги заобикаля, и за събитията, които предстоят. Никога не трябва да прибягваме до стимули с насилствен характер, които са често срещани по телевизията.

ТЪГАТА

В съвременното общество, тъгата ни нараства. За да облекчим въздействието й, психолозите съветват да не се затваряме в себе си, да се поддържаме активни, да изпълняваме задълженията си, дори те да са съвсем скромни. Вършенето на нещо ни помага да изградим по-весело състояние на духа. Има обаче различни видове тъга и различни начини за справяне с нея:

Меланхолията: Ние, възрастните, познаваме много добре това чувство. Правим нещо като мисловен преглед на изживяното от нас и усещаме празнота, макар да знаем, че нямаме обективни причини да сме тъжни. Децата, най-вече когато преминават към зрялост, също познават меланхолията. Можем да им помогнем, като проявим уважение към тези моменти, но и ги успокоим. Нека те почувстват, че сме до тях.

Психологическата тъга: При нея можем да различим първоначалната причина, която всички са в състояние да разберат и споделят. Можем да научим себе си и другите как да я управляваме, ако признаем, че тя е нормално чувство, което намалява, ако работим върху причината и се опитваме да разсъждаваме трезво.

Депресиваната тъга: За разлика от психологическата, депресиваната тъга често няма видима причина. Ако смятаме, че преживяваме депресивна тъга, трябва да се оставим в ръцете на психолог или психиатър.

ТРЕВОГИТЕ

Умът има склонност да скача напред и назад, към миналото и към бъдещето. Когато се отправя към бъдещето, отприщва мисли – понякога обсебващи, - свързани с тревогата и страха. В този случай нашето средство да се справим е действието, което ни държи в контакт с настоящия момент, връща ни към „тук“ и „сега“, към единственото, което наистина имаме. Възможен начин да се справим със ситуацията е като всеки ден определяме по няколко минути за „тревогите“, но наистина за кратко, а не за дълго време. Така след време ще придобием хигиена на ума. Подхранването на сетивата, съсредоточаването върху това, което виждаме, надушваме и докосваме, ни е полезно, за да се върнем към настоящето и да му се радваме.

ГНЕВЪТ

Не трябва нито да премълчаваме, нито да преминаваме границата. Когато се ядосваме, ние пълним кофа с мръсна вода. Ако на разгорещена глава кажем на човека, който ни е ядосал, всичко, което мислим, то това означава да изсипем кофата с мръсна вода отгоре му. Така няма да разрешим нищо. Да премълчим и да не кажем нищо, пък значи да хвърлим кофата с мръсна вода върху самите нас. Нужно е да се освободим от мръсната вода. Как се прави това? Първо, като „броим до десет“ или излезем да се поразходим, поиграем, спортуваме, медитираме. На следващия ден, вече по-спокойни, можем да говорим с човека, който ни е ядосал, и да му обясним какво ни е разгневило. Да сме положително настроени означава да знаем как, без да обидим другия, да изразим ясно пред него чувствата си. По този начин се управлява гневът.

Когато децата се сърдят на приятелчетата си или на учителя, добре е да не наливаме масло в огъня, а да им помогнем да обмислят какво се е случило и какво биха могли да направят, за да го поправим.

Нерядко ниската търпимост към неуспехите води до натрупване на гняв. Да поразсъждаваме заедно – ние сме тези, които поставяме граници на отрицанието, - върху това какво е възможно да се направи и какво не в даден момент, изпреварвайки фактите, - е добро упражнение, което сме в състояние да изпълним, за да помогнем на децата.

ЕМПАТИЯТА

С емпатията се опитваме да узнаем как се чувства другият, разпознаваме фините послания на мислите, желанията и вярванията му. Как можем да го постигнем? Като се запитаме как бихме се чувствали ние на негово място, ако ни се беше случило същото, каквото се е случило и на него. От там нататък въображението ни помага да „влезем в кожата“ му, да се доближим до чувствата му. Можем да слушаме внимателно, без да съдим нашия събеседник. Добре е да наблюдаваме. Понякога хората изразяват чувствата си повече с жестове и поглед , с невербална комуникация.

Всъщност емпатията е начин на общуване, който е по-древен от езика. Един поглед, една усмивка, един тон на гласа от отсрещната страна на телефона, ни казват много неща за това как се чувства другият човек. Тук става дума за прекрачване на привидното.

Децата би трябвало да са първите, към които да се опитваме да сме емпатични. С примера си можем да ги научим те също да бъдат такива.

ЩАСТИЕТО

Най-голямата тайна за щастието навярно е в това, че не трябва да го търсим, то само ни намира. И го прави, когато се чувстваме добре.

Децата са щастливи, когато играят спокойно, смеят се, правят нещо, което им харесва и се чувстват обичани, макар да не го осъзнават. Те не търсят щастието. Ние също не би трябвало да го правим.

Фразата, че парите не правят щастието, не е задължително клише. Би трябвало да го приложим и в човешките взаимоотношения. Ако смятаме, че материалните блага или хората, които ни заобикалят, са длъжни да ни правят щастливи, вероятно няма да постигнем целта си. Щастието е само последица от това да открием мястото си в света.

Един ефикасен начин да се почувстваме щастливи, е да направим другите щастливи. Можем да предадем това усещане и на децата си, като имаме предвид, че ние сме отговорни за това те да умеят да ценят нещата, които имат, а не да трупат и трупат вещи, изисквания и неудовлетворености.

ЗАВИСТТА

Завистта не е стимулиращо средство, което ни помага да вървим напред. Ако се сравняваме с другите, в крайна сметка винаги ще се чувстваме съсипани, защото винаги ще има хора, които ще притежават по-голяма къща, ще могат да тичат повече от нас или просто ще са по-високи.

Сравненията са полезни единствено ако ги правим сами за себе си: ако погледнем какви сме били вчера и в миналото, и си дадем сметка за постиженията си днес.

Целта е днес да бъдем малко по-добре от това, което сме били вчера. Но не в абстрактен план, а като си поставяме малки, всекидневни цели. Те ще ни помогнат да постигнем новите неща, към които се стремим, и най-вече да открием нови методи на действие. Като родители не трябва да подбуждаме конкуренция между децата, за тях не е полезно да бъдат сравнявани.

САМОЧУВСТВИЕТО

Нужно е да имаме добро самочувствие: да се ценим достатъчно, но също и да бъдем скромни. Как можем да го направим? Като си спомняме, че всеки от нас е уникален. Трябва да се отнасяме към себе си, както бихте се отнасяли към най-добрия си приятел: като ги гледате с очите на разбирането и приемането. Така трябва да наблюдаваме и себе си! Нужно е да се научим да казваме „не“, когато смятаме за необходимо. Не трябва да търсим одобрението на другите на всяка цена. Имаме нужда от спокойна автокритика: трябва да се обичаме такива, каквито сме, с нашите добри качества и с нашите недостатъци, и да си прощаваме допуснатите грешки, учейки се от тях. Не трябва да придаваме голямо значение на чуждите коментари. Винаги е от полза да се шегуваме със себе си и се вслушваме в отправените ни конструктивни критики.

Източник: Гаспар Ернандес и Джорди Янина: „Приказки за щастие“, изд. AMG publishing
Изображения: Vitoria Duarte