„Интелектът безпокои съзнанието ни, но не осветява пътя ни напред.“
Алън Уотс допринася за популяризирането на източната култура в Запада, но той дължи целия си житейски път на една единствена среща с Дзен будиста Д. Т. Судзуки. Судзуки е един от най-великите и влиятелни наследници на Дзен философията. Когато е само на 21 години, Уотс присъства на негова лекция в Лондон. Остава толкова очарован, че прекарва останалата част от живота си в изучаване, разпространение и надграждане на учението на Судзуки. Легендарният композитор Джон Кейдж попада под същото очарователно влияние на Судзуки и това оформя цялостния образ на живота и музиката му.
Твърдението, че дзен учителите няма как да представят познанията си така, че да бъдат разбрани от модерното общество, подтиква Судзуки да представи учението от гледната точка на здравия разум. Той създава проста формулировка на това, което е постигнал - а именно да разпространи източната философия на запад и да посее семената на нова култура, насочена към духовността.
Но през 1940, всички негови книги в разпиляната от войната Англия биват изчерпани, а останалите в Япония копия са унищожени от голям пожар. През 1946 президентът на лондонската будистка общност Кристмас Хъмпфрис заминава за Токио, където започва работа със Судзуки по превода на новите му ръкописи и възстановяването на това, което е останало от старите. Упоритата работа дава и резултат - книгата “Увод в Дзен Будизма”, която съдържа съществени текстове, изразяващи принципите на Дзен в светския живот и това, което Судзуки нарича “преустройство на характера”.
Дзен в своята същност е изкуството да човек да успее да се вгледа в себе си. Дзен посочва пътя от оковите до свободата. Дзен освобождава от хомотите, които са причина да страдат ограничените човешки същества.
Тялото ни е като електрическа батерия, която е пълна с необяснима енергия. Когато тази енергия не е правилно използвана, тя или се разваля и изчезва или се изразява неефективно. Работа на Дзен е да помогне на хората да не полудеят или да осакатеят.
Свобода - да се даде пространство на творческите и доброжелателни импулси, които са залегнали в сърцата ни. Ние сме слепи за факта, че имаме нужда от определени умения, които биха ни помогнали да сме щастливи и да се чувстваме обичани. Всички трудности, които срещаме по пътя си, произтичат от пренебрегването на тази истина. Когато отворим очите си, ще видим същността на съществуването си.
Судзуки набляга особено на мнението, че юношеството играе съществена роля във формирането на морала. Тинейджърските години са времето, когато се спускаме в дебрите на живота и когато се налага да избираме между вечното “Да” и вечното “Не”. На този житейски кръстопът овладяването на Дзен принципите може да ни поведе към значим и удовлетворителн живот:
Животът в края на краищата е вид утвърждаване на определени истини. Колкото и настоятелно слепият да отрича съществуването на слънцето, той не може да го унищожи.
Ние сме твърде егоцентрични. Обвивката, в която сме се скрили удобно, е най-трудното нещо, от което имаме нужда да се отървем. Дават ни се много шансове да я счупим, и първият и най-подходящ е периодът на преминаването от дете към възрастен.
Загубата на душевно равновесие, предизвикано от лутането между двете крайности на избора Да или Не, освен проблеми в тинейджърските години, може да окаже влияние и в живота ни като възрастни. Подобно на Ницше, който вижда страданието като израстване, Судзуки пише:
Колкото повече страдаш, толкова по-силен става характера ти, а силният характер е по-проникновен в тайните на живота. Всички велики творци, религиозни лидери и социални реформатори са се “родили” в следствие неимоверната борба, която са водили, изпълнена с пот и сълзи.
Любовта кара егото да се загуби в обекта, в който се изразява, и в същото време иска да притежава този обект. Голяма част от литературата използва това противоречие в историите, които разказва, и ние никога не се изморяваме от това. Когато любовта се събуди в нас, можем да хвърлим бегъл поглед в безкрайността на нещата. Когато счупим черупката на егото и то заеме свое отделно място, можем да твърдим, че егото е поело своите първи стъпки към безкрайността.
Въпреки че според Судзуки интелектът има незаменима роля в ежедневния ни живот, той смята, че именно той ни държи далеч от същността:
Дзен предлага решения, основани на личния опит, а не на научни познания. В собственото ни битие, където бушува борбата между крайното и безкрайното, ни се иска да има по-висша сила от интелекта, която да дирижира всичко това. Обезпокоителното при интелекта е, че въпреки че събужда ума ни да си задаваме въпроси, много често не може да даде задоволителни отговори. Освен да ни изкарва от блаженото спокойствие на невежеството, не ни предлага алтернатива да излезем от вече познатото. Интелектът безпокои съзнанието ни, но не осветява пътя ни напред.
Колко актуално звучи това, съотнесено към съвременния интелектуален живот. Голяма част от днешното образование има за цел не да гради, а да разрушава - оценява се способността на ученика да критикува и да се противопоставя на определени мнения. Растем в култура на критици самозванци, чиито заслуги се измерват в това колко интелигентно ще раздробят една идея, произведение на изкуството, или още по-лошо - човек. А изграждането, макар и по-трудно, носи по-голяма полза от разрушението.
Судзуки твърди, че интелектът е добър в това да посочва какво НЕ върши работа за определен проблем, и как това се превръща в инструмент за разруха, но когато стане въпрос за това, което е необходимо за решението, трябва да разчитаме на съвсем друг аспект от човешкия дух:
Историята на мисълта доказва, че всяка нова структура, изградена от човек с изключителен интелект, със сигурност ще бъде съборена от някой, по-успешен от него. Това изграждане и разрушаване е добро, доколкото касае науката философия и присъщите характеристики на интелекта, тъй като можем да сложим спирачки на напредъка на философските търсения,толкова, колкото и на дишането.
Но когато става въпрос за самия живот, не можем да чакаме най-доброто за нас решение да бъде предложено от интелекта. Не можем да очакваме дори за момент философските ни занимания да разкрият мистерията на съществуването. Нека мистериите си останат такива, каквито са, а ние нека живеем. Ето затова Дзен не разчита на интелекта за разрешаването на най-дълбоките проблеми.
Интелектът може и да успява да се бори с илюзиите на околния свят, но често създава други такива, които ни отдалечават от истината на живота, вместо да ни доближават до нея.
Както природата не търпи вакуум, така и Дзен не понася нещо да стои между истината и нас. Според Дзен, не съществува борба между вечното и временното, между плътта и духа. Това са напразни разграничения, фиктивно създадени от интелекта в негов собствен интерес. Тези, които ги вземат твърде насериозно и се опитват чрез тези разграничения да си обяснят живота, бъркат луната с пръста си.
За всеки, който никога не е изпитвал задушаващото чувство на недостатъчност - а в днешното консуматорско общество няма такъв човек и причината е идеята на консуматорството - да робуваме на чувството да имаме достатъчно и да го продаваме отново и отново на същата цена - Судзуки пише:
Животът сам по себе си е достатъчен. Само когато се намеси интелектът и се опита да убие тази истина, ние спираме да живеем и започваме да си представяме себе си като ограничени и неспособни. Нека оставим интелекта да влияе в своята среда, но да не пречи на жизнения ни поток. Ако сме изкушени да погледнем към него - да го направим, но оставяйки го да протече край нас.
Няма думи, независимо от количеството им, които да опишат същността ни. Колкото повече смисълът затъва в словесни обяснения, толкова повече се отдалечаваме от него. Това е като да уловиш собствената си сянка.
Дзен трябва да бъде точно и лично изпитан от всеки от нас в собствения вътрешен свят. Подобно на две огледала, разположени едно срещу друго, няма нищо, което да попречи на техните взаимни отражения.
Ние сме смъртни, няма как да надживеем времето и пространството; понеже сме земни създания, няма как да достигнем безкрайността. Как да надмогнем границите на съществуването си? Отговорът се крие именно в ограничението ни - няма нищо безкрайно без да съществува крайно. Ако търсим нещо трансцедентално, то ще ни отчужди от света на относителността, което е равносилно на самоунищожение. Ние не искаме цената на спасението да е собственото ни съществуване.
(Dr. D. T. Suzuki, London 1937)
Източник: brainpickings
Снимки: Terebess