За вечния спор между науката и религията, за ролята и значението им в душевния свят на човешките същества, лично от бащата на психоанализата.
Според мен мирогледът е интелектуална конструкция, която решава еднообразно всички проблеми на нашето битие, изхождайки от даден висш постулат, като в съответствие с това нито един въпрос не остава открит, а всичко, което предизвиква нашия интерес, заема своето определено място. Лесно е да се разбере, че притежанието на такъв мироглед спада към идеалните желания на хората. Вярвайки в него, можем да се чувстваме сигурно в живота, да знаем към какво трябва да се стремим, как най-целесъобразно да се разпореждаме с афектите и интересите си.
Ако това е същността на мирогледа, то отговорът за отношението на психоанализата към него е ясен. Като специална наука, като отрасъл от психологията – дълбинната психология, или психологията на несъзнаваното – тя изобщо не е способна да изработи собствен мироглед, а трябва да го заимства от науката.
Но научният мироглед се отклонява значително от нашето определение. Вярно е, че той допуска униформеното обяснение на света, но само като програма, чието изпълнение се отлага за в бъдеще. Иначе той се характеризира с негативни свойства, с ограничеността на познаваемото в дадения момент и рязкото неприемане на определени, чужди за него елементи.
Той твърди, че няма никакви други източници за познаване на света освен интелектуалната обработка на внимателно проверени наблюдения, т.е. това, което се нарича изследване, и че не съществуват никакви знания, които са резултат от откровение, интуиция или предвиждане.
Като че ли това мнение е било почти общоприето в предишните столетия. Нашето столетие си запази правото високомерно да възрази, че подобен мироглед е колкото беден, толкова и неутешителен, че той не се съобразява с претенциите на човешкия дух и потребностите на човешката душа.
Това може да се опровергае много лесно. То е напълно безпочвено, тъй като духът и душата са също такива обекти на научно изследване, както и всякакви други неприсъщи за човека неща. Психоанализата има особено право да каже тук една дума за защита на научния мироглед, защото тя не може да бъде упрекната, че пренебрегва душевното в картината на света.
Нейният принос в науката се състои именно в това, че разпростира изследванията до областта на душата. Все пак без такава психология науката би била доста непълна.
Недопустимо е да се говори, че науката е една област от дейността на човешкия дух, а религията и философията – други, поне равнозначни на нея области, и че науката не може да каже нищо за тези две области. Всички те имат равни претенции за истинност и всеки човек е свободен да избира откъде да черпи своите убеждения и в какво да вярва.
От трите сили, които могат да спорят с науката, само религията е сериозен враг.
Изкуството почти винаги е безобидно и благотворно, то и не иска да бъде нещо друго освен илюзия. Ако не се вземат предвид малкото хора, които, както се казва, са обладани от него, изкуството не се решава на никакви нахлувания в областта на реалното.
Философията не е противоположна на науката, в много отношения тя самата е аналогична на нея, работи в частност с помощта на същите мотиви, но се отдалечава от нея, придържайки се към илюзията, че може да даде безупречна и свързана картина на света, която обаче се разпада с всеки нов успех на нашето познание. Методически тя се заблуждава в това, че надценява познавателното значение на нашите логически операции, признавайки и други източници на знание, такива, като интуицията.
Но философията няма никакво непосредствено влияние върху големи маси от хора, тя интересува само една нищожна част от малобройния слой на интелектуалците, като за всички останали остава недостъпна.
Напротив, религията е огромна сила, която владее най-силните емоции на човека. Както се знае, по-рано тя е обхващала всичко духовно в човешкия живот и е заемала мястото на науката по времето, когато едва е съществувало нещо като наука, и е създала мироглед, който се отличава със своята последователност и завършеност, и който и до днес продължава да съществува, макар и доста поразклатен (от постиженията на науката).
Отдавайки дължимото на огромното значение на религията, трябва все пак да си спомним какво се стреми да даде тя на хората. Тя им дава обяснение за произхода и развитието на света, осигурява им защита и в крайна сметка щастие сред всички повратности на живота, като регулира убежденията и действията с предписания, които защитава с целия си авторитет.
По такъв начин тя изпълнява три функции.
Първо, тя задоволява човешката любознателност, прави това, което и науката се опитва да направи със собствени средства, и тук си съперничи с нея.
Втората й функция вероятно се дължи до голяма степен на нейното влияние. Тя намалява страха на хората пред опасностите и превратностите на живота, създава им увереност за добър край, утешава ги в тяхното нещастие, и тук науката не може да й съперничи.
Наистина, науката учи как могат да се избегнат някои опасности, успешно да се победят страданията. Би било несправедливо да оспорим факта, че тя е могъщ помощник на хората, но в много случаи е принудена да оставя човека сам с неговото страдание и може да го посъветва само да се покорява.
Със своята трета функция, давайки напътствия, поставяйки забрани и ограничения, религията в най-голяма степен се отдалечава от науката, тъй като науката се задоволява с изследвания и констатации. Наистина от прилагането й се извеждат правила и съвети за поведение в живота. Понякога те са същите като тези, които религията предлага, само че имат други обосновки.
Съединяването на тези три функции на религията не е напълно очевидно. Какво общо има между обяснението за възникването на света и строгото внушаване на определените етични напътствия? Обещанията за защита и щастие са по-тясно свързани с етичните напътствия. Те са наградата, която човек получава за изпълнението на тези заповеди. Само този, който им се подчинява, може да разчита на тези благодеяния, непокорните ги очаква наказание. Впрочем и в науката често се наблюдава нещо подобно. Който не обръща внимание на препоръките й, се казва в науката, той вреди на себе си.
Странното съчетание от поучение, утешение и изискване в религията може да се разбере само тогава, когато тя бъде подложена на генетичен анализ. Той може да започне от най-яркия компонент на този ансамбъл – от учението за възникването на света, тъй като не е ясно защо именно космогонията винаги е била постоянна съставна част на религиозната система?
Учението е следното: светът е бил създаден от същество, подобно на човека, но превъзхождащо го във всички отношения – власт, мъдрост, сила на страстите, т.е. от някакъв идеализиран свърхчовек. Интересно е, че този създател на света винаги е един, дори и там, където вярват в много богове. Също така той обикновено е мъж, макар че не липсват и женски божества, и в някои митологии сътворението на света започва именно с това, че богът мъж отстранява женското божество, което се превръща в чудовище.
По-нататъшния път лесно се определя по това, че този бог творец направо се нарича баща. Психоанализата прави заключението, че това наистина е баща, толкова грандиозен, колкото той изглежда за малкото дете. Религиозният човек си представя сътворението на света такова, каквото е неговото собствено възникване.
Под неговата закрила то се е чувствало сигурно. И макар че, вече възрастен, човек е почувствал в себе си повече сили, неговото осъзнаване за опасностите на живота също е нараснало и той с право прави извода, че в основата си е останал също толкова безпомощен и беззащитен, както в детските си години, че в отношенията си със света той е още дете. Така че и сега той не иска да се откаже от защитата, която е използвал в детските си години.
Но той вече отдавна е разбрал, че по отношение на своята власт бащата е едно доста ограничено същество, което съвсем не е толкова силно. Затова човек се обръща към образа от спомените си за бащата, когото така е ценил в детските си години, извисява го до божеството и го пренася в настоящето и в реалността. Афектната сила на този образ спомен и по-нататъшната потребност от защита носят в себе си зародиша на вярата в бога.
И третият основен компонент на религиозната програма, етичното изискване, много лесно се вписва в тази детска ситуация. Същият баща, който е дарил детето с живот и го е пазел от опасностите, учел го е какво е позволено и какво – не, посочвал му е необходимостта от определени ограничения на неговите нагони, принудил го е да разбере какви отношения към родителите, братята и сестрите се очакват от него, ако иска да стане желан член на семейството, а по-късно и на по-големи групи от хора.
С помощта на система от поощрения с любов и наказания у детето се възпитава знанието за неговите социални задължения. Учат го, че неговата безопасност в живота зависи от това, че родителите, а после и другите хора го обичат и могат да вярват в неговата любов към тях.
Човек пренася в неизменен вид всички тези отношения в религията. Забраните и изискванията на родителите продължават да живеят в него като морална съвест. С помощта на същата система от похвали и наказания бог управлява човешкия свят. От изпълнението на етичните изисквания зависи до каква степен защитата и щастието ще бъдат дарени на индивида.
Върху любовта към бога и върху съзнанието, че е обичан, се гради увереността, която служи като оръжие срещу опасностите както от околния свят, така и от страна на хората. Накрая, в молитвите си вярващите оказват пряко влияние върху божествената воля, приобщавайки се с това към божественото всемогъщество.
Из: „Психоанализата – теория & практика“, изд. Евразия, 1993
Снимки: Onedio, Pinterest
