„Отъждествяването с нещо е форма на бягство от себе си. Даже добродетелта е бягство от себе си. Човек, който следва пътя на добродетелта, бяга от себе си.”
Jiddu Krishnamurti (1895 ~ 1986)
СТРАХЪТ
КАКВО Е СТРАХ? Страхът никога не съществува сам за себе си, той винаги е свързан с нещо, как мога да се страхувам от смъртта, как мога да се страхувам от нещо, което не познавам? Мога да се страхувам само от неща, които познавам. Когато кажа, че се страхувам от смъртта, всъщност от неизвестното ли се страхувам, а това е смъртта, или се страхувам, че ще загубя неща, които познавам? Страхувам се не от смъртта, а от това, че ще загубя връзката си с неща, които ми принадлежат. Страхът ми винаги е свързан с известното, а не с неизвестното.
Това, което ще се опитам да проуча сега, е как мога да се освободя от страха, от известното, което е страхът, че мога да загубя семейството си, репутацията си, реномето си, банковата си сметка, апетита си и тъй нататък. Може да кажете, че мислите пораждат страха, но нашето мислене е определено от условията на живота ни, така че те са резултат на известното. А какво знам? Знанието означава, че имаш идеи, имаш мнение за нещата, имаш съзнание за продължителността на известното и нищо повече. Идеите са спомени, резултат на опита ни, който пък е отклик на различни предизвикателства. Страхувам се от известното, което означава, че се страхувам да не загубя близки хора, вещи или идеи, страхувам се да открия какво точно съм, страхувам се да не изпадна в безпътица, страхувам се от болката, която може да изпитам, защото съм загубил нещо, не съм постигнал нещо или вече не изпитвам удоволствие.
Страхуваме се от болката, физическата болка е реакция на нервната система, но психическата болка се появява, когато имам съмнения, че нещо или някой може да ми отнеме неща, които ми доставят удоволствие. Психологическите натрупвания възпират психологическата болка, докато нещо не им попречи. Аз представлявам съвкупност от натрупани неща, от опит, който ме предпазва от смущения. А аз не искам да бъда смущаван. Ето защо се страхувам от всички, които ме смущават. Т.е., страхувам се от известното, от натрупаните физически и психологическа фактори, които ме предпазват от болка и възпират мъката. Така както медицината ни предпазва от физическите болки, вярата ни помага да възпрем психическите болки. Ето защо се страхуваме да не загубим вярата си, макар и да не сме убедени и да нямаме конкретни доказателства, че вярата е нещо реално. Може да отхвърляме някои от традиционните вярвания, които са ни били внушени, защото личният ни опит ни е дал сила, самочувствие и разбиране, но вярата и знанията, които сме придобили, са по същество едно и също нещо - средства да се предпазваме от болки.
Страхът съществува, докато се натрупват знания за известното. Това ни кара да се страхуваме, че можем да го загубим. Следователно страхът от неизвестното е страх да не загубим натрупани известни неща. Натрупването неизбежно означава страх, което от своя страна означава болка. В момента, в който си казвам: „Не трябва да губя", изпитвам страх. Макар че намерението ми, когато натрупвам неща, е да предотвратя болката, болката е вложена в процеса на натрупване. Нещата, които имам, създават страх, а това е болка.
Семената на отбраната раждат нападението. Искам да бъда физически в безопасност. Ето защо създавам суверенно правителство, на което му е необходима войска, а това означава война, която разрушава моята сигурност. Когато има желание човек да се предпазва, има и страх когато разбера погрешното си желание за сигурност, преставам да натрупвам. Ако кажете, че разбирате това, но не можете да не трупате, то тогата значи не виждате, че болката е вложена в природата на натрупването.
Страхът съпровожда процеса на натрупване, а вярата в нещо е част от процеса на натрупване. Умира синът ми и аз започвам да вярвам в прераждането, за да се предпазя психологически от болката. Но съмнението съпътства вярата. Външно аз натрупвам неща и по този начин допринасям да има войни. Вътрешно натрупвам вяра и си причинявам болка. Докато искам да имам сигурност, банкова сметка, удоволствия и т.н., докато искам да стана нещо, физиологичеки или психологически ще изпитвам болка. Самите неща, които върша, за да предотвратя болките, ми носят страх и болки.
Страхът се появява, когато искам да се вместя в дадена схема. Да живееш без страх означава да живееш извън схемите. Желанието да живея по даден начин е извор на страх. Трудностите, които изпитвам, се дължат на желанието ми да живея в дадени рамки. Мога ли да разчупя рамките? Мога да го направя само когато разбера истината, че рамките предизвикват страха и страхът укрепва рамките. Ако кажа, че трябва да разруша рамките, защото искам да се освободя от страха, аз просто влизам в друга схема, която предизвиква допълнителен страх. Всяко мое действие, чиято цел е да разруши рамките, ще създаде нова схема, предизвикваща страх. Как мога да разруша рамките без да предизвикам страх, т.е., без каквото и да е съзнателно или несъзнателно действие от моя страна по отношение на страха? Това означава, че не трябва да действам, не трябва да предприемам нищо с цел да разруша рамките. Какво става с мен, когато просто наблюдавам рамките и нищо не правя? Откривам, че рамките, схемата са самото съзнание. То съществува в обичайната сфера, която само е създало. Следователно страхът е самото съзнание. Всичко, което съзнанието прави, помага да се подсили старата схема и да се създадат нови схеми. Това ще рече, че всичко, което съзнанието прави, за да се освободи от страха, причинява страх.
Страхът си намира различни убежища. Най-обикновеното сред тях е отъждествяването с родината, с обществото, с някоя идея. Не сте ли забелязали какви чувства изпитвате, когато видите някакво шествие - военен парад или религиозна процесия, когато родината ви е в опасност, когато е нападната. Вие несъмнено се отъждествявате с родината си, с дадена личност или идеология. В други случаи се отъждествявате с детето си, със съпругата си, с дадена форма на действие или бездействие. Отъждествяването е процес на самозабрава. Докато имам съзнание за себе си, знам, че има болка, борби и постоянен страх. Но ако може да се отъждестви с нещо по-голямо, с нещо, което си струва - с красотата, с живота, истината, вярата, знанията, човек избягва, поне временно, от своя аз, прав ли съм? Когато говоря за „моята родина" аз забравям себе си за известно време. Забравям себе си и ако мога да кажа нещо за Бога. Ако мога да се отъждествя със семейството си, с дадена социална група, с някоя партия или идеология, тогава временно успявам да избягам. Следователно отъждествяването с нещо е форма на бягство от себе си. Даже добродетелта е бягство от себе си. Човек, който следва пътя на добродетелта, бяга от себе си. Такъв човек е ограничен. Неговото съзнание не е добродетелно, защото добродетелта не е нещо, което може да се достигне. Колкото повече се стараете да бъдете добродетелен, толкова повече засилвате своя „аз". Страхът, който всички ние изпитваме под различна форма, винаги намира заместител и още повече усилва нашата борба. Колкото повече се отъждествявате със заместителя, с толкова по-голяма сила се вкопчвате в онова, за което сте готов да се борите, дори да умрете, защото непосредствено зад него е страхът.
Знаем ли сега какво е страхът? Не е ли той отказ да приемем онова, което е? Трябва да разберем смисъла на думата „приемам". Не използвам думата, за да означа усилията, които правим, за да приемем нещо. Не може да става дума за приемане, когато възприемаме онова, което е. Как мога да се придвижа по-нататък, след като представлявам възел от реакции, спомени, надежди, униние, неудовлетвореност, след като съм резултат на блокирано съзнание? Може ли съзнанието да се осъзнае без тези пречки и бариери? Знаем, че когато нямаме препятствия, можем да изпитаме необикновена радост. Нали знаете, че когато тялото е съвършено здраво, изпитвате известна радост, чувство за благосъстояние, и нали знаете, че когато съзнанието ви е напълно освободено, без бариери, когато центърът за разпознаване - вашият „аз" - липсва, тогава изпитвате известна радост? Не сте ли изпитали това състояние, състоянието, когато азът липсва? Сигурно сте го изпитвали.
Изпитвам свобода от аза само когато мога да погледна на нещата в тяхната обвързана цялост. И успявам да направя това само когато разбера целия процес на всички дейности, породени от желанията, които са израз на мисълта - защото мисълта не се различава от желанията - без да оправдавам, без да порицавам, без да потискам личното. Когато успея да направя това, тогава ще знам дали е възможно да преодолея ограниченията на аза.
От: „Първата и последна свобода”, Джиду Кришнамурти, изд. „Кибеа”
Снимки: Wikipedia; Hamid Courtesy Krishnamurti Foundations
