През октомври 1984 г. в Гренобъл, една от големите фигури на френската и на световната психоаналитична наука, Франсоаз Долто, изнася беседа пред психолози, лекари и социални работници, наречена „Речено и сторено. Всичко е език. Значението на думите, казани на децата или пред тях“. „Целта ми бе да накарам въпросната аудитория от зрели хора, които живеят в контакт с деца, да разберат, че човешкото същество е преди всичко говорещо същество. Езикът, с който си служи това същество, изразява неутолимото му желание да се среща с другия, бил той подобен или различен от него, и да общува с него”, споделя Долто. А ние споделяме част от познанието й за възпитанието, потребностите и желанията.
Потребността е нещо, което се повтаря, желанието е винаги нещо ново; ето защо, възпитавайки, ние трябва да внимаваме да не задоволяваме всички желания. Това, което трябва да правим, е винаги със слово да подкрепяме субекта за това, че изрича своите желания, да не го разубеждаваме, нито да го критикуваме. Потребностите трябва да се задоволяват, желанията трябва да бъдат много обговорени. Речта, изображението, рисунката, подражанието, моделирането раждат култура, литература, скулптура, музика, живопис, графика, танц. Те са израз на желание и на нещо, неизживяно в единоборство с другия. Става дума за изразяване с цел да споделим с друг желанията си.
И точно тук възпитанието трябва да се стреми непрекъснато да подкрепя желанието за нещо винаги ново и, обратно, не трябва да задоволява желанията, които, след като веднъж са задоволени, се превръщат в потребности, които се налага да се повтарят, при това все по-интензивно, тъй като потребността е навик, а навикът омръзва и действа умъртвяващо.
Исках да ви накарам да разберете тъкмо това: човешкото същество е задължено да напредва. Ако не напредва, ако е в застой, и то дълго време, то изостава, връща се назад в историята си. То регресира към отминали либидни обстоятелства. Когато това минало е било травмиращо – като например лошо изживяна бременност, – да се регресира в него е опасно. Има един-единствен начин да се избегне това и той е да се изкаже, да се изрази по изобразителен начин заплашващата регресия, т.е. да се обговори. Щом като бъде обговорена, никога повече няма да има регресия. Ето в какво се състои ефикасността на аналитичната работа, по време на която чрез лечението може да се припомни архаичният материал, преживян в трансфера и анализиран в него.
Именно в това се състои лечението при някои психотерапии, фокусирани върху миналото, което трябва да се преживее отново, или в психоанализата, въпреки че не става дума за напълно едно и също нещо.
Всъщност хората, които се подлагат на психотерапия, защото изпитват страдание, съзнават от какво страдат. Говоренето им се върти около това страдание. Те обаче държат, без да съзнават, на навика си да страдат и не искат да се откажат от него. Те биха искали да се освободят от страданието си и в същото време не го желаят, защото така трябва да бъде: да живееш, означава да страдаш. И все пак не прекалено, ето защо те се подлагат на терапия, тъй като това страдание е на път да ги инхибира и да им попречи да се развиват. За нещастие обаче те държат на него и цялата работа се състои в това, да се изрази с помощта на речта всичко, на което държат, за да може то да загуби давност, така че да нямат повече нужда от него, и желанието да се възобнови в съвсем друга посока от тази на страданието, посока, която носи наслада. Това е то психотерапията.
Психоанализата е нещо по-сложно, защото не цели оздравяване, не цели нещо познато. В психоанализата се извървява историята на нашето тяло-сърце или дух-език.
От: „Всичко е език”, Франсоаз Долто, Tout est langage, 1994, изд. „Колибри”
Снимка: alexrovira.com
