„Гордостта се зачева в ума, в това „бясно и свирепо псе”.
(„The Flight of Icarus” by Jacob Peter Gowy, c.1610)
За гордостта | Думи на акад. Владета ЙЕРОТИЧ
За човешките страсти са размишлявали и писали най-много тези, които са ги преживяли най-дълбоко в себе си, независимо дали това са християнските светци и отци на Църквата през вековете, а естествено и големите творци през историята. Много по-късно, едва през ХІХ век, с тях са се занимавали и учените-психолози, за да стигнат и те, както и техните славни предшественици, въпреки че са разглеждали страстите по различен начин, до сходни заключения за тяхната природа и причини, за начина им на проявяване и борбата на човека с тях. – с ония, които прекарват монашески живот, поради липса на случаи за това” (Лествица 15:75-76). За св. Йоан Лествичник „страстта е зло”, съдържание на мислите и желания на сърцето, което насочва душата към вредни желания и греховни дела.
Според мнението на почти всички църковни отци, гордостта (а и завистта) е най-тежката и най-пагубна страст. Тя е „древното зло”, защото чрез нея завистливият Луцифер отпаднал от Бога, чрез нея е паднал и Адам, чрез нея всички ние падаме всеки ден. Гордостта е майка на всеки друг грях, защото във всеки един от седемте смъртни гряха се съдържа и гордост. Затова и борбата с тях е толкова трудна. Според поучение 23 в Лествицата „гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение, презрение към човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, знак за безплодие на душата, прогонване на Божията помощ, предтеча на безумието, виновница на паденията, причина за беснуване, извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, жесток изтезател, безчовечен съдия, противник на Бога, корен на хулата” (Лествица 23:1). Не знам дали има някоя друга човешка страст, която да е определена от св. Йоан Лествичник с толкова много разнообразни, но в основата си сходни свойства.
Според християнското учение човешката борба със страстите, т. е. с нашите грехове, е исполинска, неравностойна борба, която продължава до края на живота, в която човекът може да бъде победител, само ако „Бог му е на помощ”, защото неговите естествени сили са нищожни в сравнение със силите на онези естествено-неестествени сили (неестествени според християнското учение за падналата човешка природа). Борбата е исполинска и продължителна, защото Яков е този, който се бори с Бога, т. е. греховната и паднала човешка природа – с „неестествената” християнска вяра. С тази оценка за борбата на човешката природа и вярата (моралните забрани в нас!) биха се съгласили и съвременните психолози, особено последователите на Фройд, Адлер и Юнг, които са допринесли за емпиричните и клинични доказателства за деструктивната (но и конструктивна) сила на човешките нагони (сексуален и агресивен) и на човешката патология. Не съм сигурен обаче, дали тези големи психолози на ХХ век биха се съгласили със св. Йоан Лествичник, който казва: „Бог не е нито виновник, нито творец на злото. Поради това, заблуждават се ония, които казват, че някои от страстите са естествени за душата; те не разбират, че ние сме превърнали в страсти естествените свойства към добро” (Лествица 26:155). Тук може би ще ни помогне терминът сублимация в психоанализата, под който от християнска гледна точка би трябвало да се разбира не унищожаването на страстите, а тяхното преобразяване, или по-точно тяхното връщане към първоначалните положителни свойства, като същевременно се запазва тяхната енергийна ценност.
Възможно е необходимостта от появата и присъствието на гордостта в човека да се обясни психологически: с безкрайната човешка слабост, с неговото повече или по-малко продължително чувство за малоценност – както по отношение на Всемогъщия, Невидим и Неразбираем Бог (доколкото човек въобще Го признава и вярва в Него), така и по отношение на неукротимата и неразбрана докрай природа, от която човекът отнема насилствено нейната страшна мощ, като при това усеща (заради това похищение), съзнателно или несъзнателно, силно чувство за вина. Всичко прометеевско в човека, който не осъзнава своя божествен произход (с веригите на гордостта човек е привързан за земната скала на смъртта), е осъдено да бъде приковано на скалата и орлите да разкъсат утробата му. Затова наистина можем колкото си искаме и дори през целия си живот да се бунтуваме против Бога, както са се бунтували Иван Карамазов или Албер Камю, Маркс, Фройд или Ницше, за това, че Бог не ни Се е открил по друг начин, а само чрез израилските пророци, Моисей и Богочовека Иисус Христос (Когото не признават за такъв). Можем да релативизираме убедително човешката вяра в Бога колкото си искаме, като се позоваваме на многобройните религии в света, всяка от които свидетелства за „своя” бог. И не на последно място, можем с гняв или с тъга да се позовем на ниския ръст, с който сме се родили, на неудобния темперамент и характер, наследен от родителите, на прокълнатата земя „на бурени и тръни, на подли слънчогледи, на гуляи и на монументи”, земя на „късни цветове и ранни мразове”, в която сме се родили (от поемата Сръбска земя на поета Велко Петрович), но нищо няма да ни помогне, ако въпреки всички тези, несъмнено съществуващи зависимости, които несъзнателно ни водят, не направим свободен и волеви избор. Това е избор на достойнството да бъдем Божии и Христови, защото той ще ни даде възможност за непрекъснато усъвършенстване – и от тази, и от другата страна на живота – „до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13); до Божието съвършенство, защото сме богове – и според думите на св. пророк и цар Давид, и според тези на Христос. Или с избор на гордостта на Луцифер и на Каин, на въстаналите Прометей и Юда, на вечните богоборци и човекобогове, които, въпреки че знаят за съществуването на Бога, Го отричат чрез живота, думите и делата си, които вдигат световни революции, разрушават взаимно храмовете си, замърсяват водата, въздуха и земята и проповядват омраза, мъст и война.
Гордостта се зачева в ума, в това „бясно и свирепо псе” (както го нарича св. Йоан Лествичник), след това слиза в нашите чувства и прониква във волята и така поробва целия човек. Човешкият ум, който непрекъснато изследва всички „пътеки и проходи” на природното и човешкото пространство, всички дълбини и ширини на „Божието и дяволското присъствие”, неминуемо се възгордява, защото мисли, че е открил нещо, което никой преди него не е успял да открие; защото е прозрял нечии намерения или е разкрил някоя закономерност в природата или в човешката психика, за които твърди, че никой преди него не ги е разбрал така фундаментално и всеобхватно. Но човекът, особено младият човек, неминуемо се възгордява и заради по-малко възвишени неща: например, защото е красив и поради това има успех пред другия пол; защото е умен и е един от най-добрите ученици или студенти; или още по-банално, защото родителите му са богати и той може да пилее пари и да бъде различен от другите. Стотици са всички малки и големи изкушения, които дебнат човека през целия му живот, за да го предадат на най-трудно излечимата от всички човешки страсти – гордостта.
Със съкращения от статията „За гордостта и гнева, за скръбта и отчаянието” на акад. Владета Йеротич, Превод: Свещ. Стоян Бербатов, презвитера Екатерина Крумова
Източник: pravoslavie.bg
Картина: „The Flight of Icarus” by Jacob Peter Gowy, c.1610 - Wikipedia