„Често празниците са моментите, в които се чувстваме най-самотни. Най-празни и изпълнени с вътрешно страдание.”
(Anxiety by Edvard Munch,1894, Munch Museum in Oslo, Norway)
Празници... Времето, което чакаме след дългата и тежка работна година. Време, в което ще можем да се отпуснем, да прекараме с любимите си хора, правейки любимите си неща.
Често обаче, празниците са и най-трудните моменти. Моменти, в които се чувстваме най-самотни. Най-празни и изпълнени с вътрешно страдание. Тогава, когато сякаш всички около нас са весели и празнуващи, а ние осъзнаваме как е изминала още една година. Същата като предишната. И по-предишната и нищо не се променя така, както ни се иска...
Моментите на "равносметка" могат да са едни от най-депресиращите моменти. В тях сякаш безспирното гонене на стрелките спира и изведнъж се озоваваме лице в лице със себе си - отново.
Разбираме, че има много неща, които бихме искали и много неща, за които копнеем. И с още една изминала година не сме по-близо до тях. Неща, които не се купуват с пари, които са неподаръчни. След цяла година заети с битови проблеми, отново се озоваваме сами със себе си и мисълта за Смисъла. Онзи истинският, заради който си струва да празнуваш със сърцето си.
Може би всеки от нас е чувал, че хората се чувстват най-самотни по празници. Възможно е никога повече да не се замислим над това, та нали празниците са повод за почивка и разпускане?! Как всъщност става така, че тогава сякаш само ние едва дочакваме празниците са минат?
Отговорът е в срещата ни със себе си. Или по скоро в отбягването й.
През забързаното работно ежедневие, чувствата ни са последното нещо, за което мислим. Срокове, закъснения, договори, срещи... Всичко упорито ни напомня, че няма друг свят освен външния. Че и нас самите ни няма. Или че тичайки всеки ден, всъщност правим нещо за себе си. А когато останем сами, ако изобщо си го позволим - срещаме себе си, онова малко вътрешното дете във всеки от нас. Понякога то е вглъбено и обидено, понякога раздразнено и отчуждено, че така често го пренебрегваме, а друг път... е неутешимо.
Колкото по-заети сме, колкото повече ангажименти имаме... толкова по-тъжно е то в нас. Просто е..., но не и лесно.
Затова, когато празничното суетене наближава, все по-настървено искаме да се случи чудото и някой или нещо да ни направи щастливи. Разбира се, най-привлекателната идея е да очакваме това нещо да се появи отвън. Това е и причината, поради която хората не обичат празниците. Освен уютно семейно прекарване, те са и изпитание за душата ни. Мислим си за онова, което искаме, а нямаме. За онова, което би ни направило щастливи, а сега е друго.
Как бързо забравяме, че щастието е вътре във всеки от нас. Когато осъзнаем, че нямаме желание за празнуване или ни е налегнала апатия, точно когато най-малко очакваме... Тогава ако имаме вярата, че всичко зависи от нас, може би ще сме една идея по-спокойни през празниците. И не само тогава.
Дори да нямам нещо днес - на празника, днес не е единственият ден и краят на света. Понякога е толкова хубаво да осъзнаем, че онова, за което копнеем отвън, можем да си го дадем единствено ние.
Пожеланието "Весели/Щасливи/Прекрасни празници" , макар и отправено с най-добро намерение може да е твърде изискващо понякога. За това нека просто си пожелаем "Спокойни празници!"
Автор Даниела Стоянова, клиничен психолог, психотерапевт, фасилитатор системни констелации
Картина: Anxiety by Edvard Munch,1894, Munch Museum in Oslo, Norway - en.wikipedia.org