„Истинската надежда почива на възможното, дори когато животът прилича на сценарий, написан от някой, който иска да види колко нещастия можем да понесем.“
Уолтър Андерсън преподава в Училището за социални изследвания в Манхатън, където води курсове по самоувереност. В книгата си „Курс по увереност“ (изд. Аратрон) ни показва как да се справим с емоционалните си проблеми, за да постигнем това, което желаем и да водим щастлив и уверен живот.
(Edgar Degas - The Belleli Family, 1862)
Вижте, аз мога да хвана ръката ви, да бъда съпричастен към плача ви, да ви съчувствам, да ви кажа, че знам колко е несправедлив животът, че сте имали лош късмет, че сте били подведени от неща, които са извън вашия контрол, че не сте виновни за болестта, която ви е сполетяла.
Мога убедено да кажа, че ви разбирам и ви съчувствам за това, че не можете да предотвратите всички разочарования, загуби и трагедии, които се случват в живота, и съзнавам, че не сме родени с еднакви способности. Съгласен съм, животът хапе.
Мога да избера безкрайната тъга, в която да потъна прикован от тежестта на моята загуба, но мога да избера превъзмогването на болката и да оценя най-скъпия дар, който имам - самия живот.
Вие и аз сме човешки същества с безкрайни способности за промяна. Вие можете да водите по-пълен, по-богат живот. Когато поемете отговорността за вашия собствен живот напълно и без извинения, вие не само придобивате невероятна сила да осъществите позитивните си стремежи и да бъдете по-уверени, но сте способни също така да премахнете болката, която неизбежно съпровожда една емоционална травма. За да поемем напълно отговорността обаче, е нужно да разберем кои сме наистина. Задавали ли сте си някога въпроса "Кой съм аз?"
Три фактора определят кой сте: наследственост, околна среда и най-важното - вашите реакции спрямо тях. Ти си единственият "ти", който ще живее някога.
Пред огледалото вие сте това, което сте, и приемането на тази проста истина може да бъде най-тежкото и най-възнаграждаващо предизвикателство във вашия живот. Никога не е имало някой, който изцяло да бъде като теб или като мен. Веднъж помолих моя приятел Карл Сейгън, изтъкнат учен и изследовател, да изчисли шанса за раждане на отделния индивид. - Трябва да се има предвид – посъветва ме той, - колко сперматозоида има в една еякулация. Да кажем, че са около триста милиона. Това са триста милиона възможни са човешки същества. След това идва ред на въпросите, свързани с физиологията на двамата родители и избирането на точния момент.
Тристата милиона сперматозоида присъстват само при един полов акт в определено време. Аритметиката ни помага точно да разберем колко изключителна е нашата поява. Представете си повече от триста милиона шанса да бъдете вие! Имате предвид, че вашата майка е имала триста милиона шанса да бъде точно това, което е, а вашият баща е имал други триста милиона. Би могло да се каже, че шансовете срещу вашето раждане са 300 000 000, умножени по 300 000 000, умножени по 300 000 000, умножени по възможните шансове вашите родители първо да се срещнат, а после и да ви създадат, когато се срещнат. Вие наистина сте големи късметлии, приятели: победители в деня, когато сте родени, при шанс едно срещу милиарди. Вие сте уникални!
Хайде да направим още една крачка напред: нашите гени (нашите хромозоми или някои химически фактори) ли са тези, които определят кои сме ние? Само отчасти. Наследствеността е едва началото на нашата уникалност.
Наследствеността - всички тези генетични комбинации, които казват на нашите клетки да произведат кафяви или сини очи, къдрава или права коса; които ту ни предразполагат към определени болести и заболявания, ту ни имунизират срещу тях - е като колата, която караме. Пътната обстановка и времето са околната среда. Колата може да успее да развие скорост сто мили в час през светъл слънчев ден по наскоро асфалтирана магистрала; но превърнете околната среда в кален коловоз за дървени трупи през ураганна нощ и колата може изобщо да не помръдне.
Наследствеността диктува колко високо можем да скочим при идеални условия. Тя определя пределната информация, която можем да погълнем и запомним, пределния ръст, който можем да достигнем, пределната бързина, с която можем да бягаме.
Наследствеността е нашият потенциал, а околната среда е нашата възможност. Ако имате генетични заложби да бъдете най-великият плувец на дълги разстояния, който някога е живял, но за нещастие сте се родили преди два века в семейството на ескимоси от най-северните части, до които е достигал човек, мога да се обзаложа със сигурност, че никога няма да реализирате потенциала си като плувец. Ще ви липсва както възможността, така и околната среда. Ако наследствеността е колата, а околната среда е пътната обстановка, то вие сте шофьорът. Вие, повече от всеки друг фактор, сте отговорен за скоростта и за безопасността на колата.
Какви сте вие зависи от потенциала, който сте наследили, от възможностите, които сте получили, и от изборите, които сте направили. Определящият фактор - начинът по който сте свързани с наследствеността и околната среда - е безусловно по-важен за вас, отколкото аритметичният резултат от 300 милиона по 300 милиона по 300 милиона.
Вашият избор е този, които ви прави уникални. Наследствеността ни е връчена без извинения и често околната среда е извън нашия контрол. Ние обаче имаме силата да погледнем живота в лицето, да избираме и, най-важното, да се надяваме. Един удар може да направи някоя жена безпомощна, но надеждата истинската надежда, е тази, която я кара да се изправи, да изпробва мускулите си, да се учи да говори отново.
Истинската надежда почива на възможното, дори когато животът прилича на сценарий, написан от някой, който иска да види колко нещастия можем да понесем. Истинската надежда се отнася към действителния свят, към действителния живот, т.е. тя е активно усилие.
Измамната надежда, от друга страна е опасна, тя е патологична. Измамна надежда има болен от рак, който отрича своята болест; истинската надежда разпознава заболяването и търси начини да го победи или да се справи с него. Истинската надежда ни напомня, че всеки от нас е шофьор на своята кола, че не сме безпомощни зад волана.
В Далечния Изток има една често разказвана история за китайския старец, който всеки божи ден ставал рано, изкачвал се до върха на близкия хълм, закриващ утринната слънчева светлина, вземал едно камъче, слизал обратно по хълма и оставял камъчето от другата страна на един поток близо до дома си. Синът и внукът му се присъединили към него в това начинание. Накрая внукът попитал: - Защо правим това? - Ако продължавате да пренасяте камъчетата и ако научите вашите деца и внуци да правят това - рекъл пророчески дядото - ние ще преместим този хълм. - Ho, дядо, ти никога няма да видиш хълма преместен - упорито продължавало момчето. Старецът кимнал и отвърнал: - Да, но зная, че някой ден той ще бъде преместен.
Нищо не разсейва притеснението по-бързо от действието. Подложили на цялостно изследване своите грижи, ние в повечето случаи откриваме какво трябва да правим: "Какво мога да направя сега, за да се подготвя за бъдещето?" Често е нужно практическо усилие - по-скоро да учим за изпита, отколкото да се тревожим за него.
Като се има предвид, че всички ние сме започнали от ревливите и безпомощни бебета, изцяло зависещи от други хора, не е чудно, че през целия си живот изпитваме едно и също чувство на уязвимост- страхът да не бъдем отделени или отхвърлени от тези, от които зависим или от които смятаме, че имаме нужда.
Какво всъщност става, когато някой разкрие себе си? Как реагираме в действителност, когато срещнатият човек не крие своето притеснение от нас, показва ни своите страхове и това, което смята за свои слабости? Почти винаги ние ще почувстваме близост помежду си. Искаме да му помогнем, да споделим нашите притеснения с него, включваме го, макар и само за момент, в нашата група.
Когато някой ни разкрие своите надежди и стремежи, своите страхове и грешки, неговото откровение често е предизвикателство за нашите предубеждения към този човек. Това е резултатът, към който се стремим, когато съветваме някого да прекарва повече време със своя приятел:" Ще го харесаш, ако го опознаеш по-добре!" Обзема ни страх: "Но ако кажа нещо излишно, другият ще научи колко съм глупав, колко съм жалък." Вицепрезидентът ще открие, че не съм шеф, ученият ще разбере моето невежество, психологът ще долови моите най-съкровени мисли, образованият човек ще види моята глупост - и всичко това за двадесетминутен разговор. Поне така си мислим.
Може ли човек да бъде опознат толкова бързо? Колко години, колко напрегнати часове са необходими на психиатрите, за да "опознаят" пациентите си - и всичко това понякога се оказва само погрешен път. Ако сме напълно откровени пред себе си, ще разберем, че в нашите най-ранни контакти с друг човек могат да се изяснят само две неща: доколко близки са нашите възгледи и убеждения и как неговите потребности се свързват с нашите собствени. Но тази информация, колкото и да е интересна, е дребна като песъчинка в сравнение със следната истина:
Това, на което всъщност реагираме когато срещнем някого, е степента на интереса, който този някой проявява към нас. Не сме ли най-силно поласкани тогава, когато някой се заинтересува от нас или ни помоли за съвет; когато ни каже, че нашето мнение е важно? Когато се присъединявате към малки групи или се срещате за първи път с даден човек, в подхода си не трябва да се страхувате от онова, което може да научат другите хора за вас, а да се съсредоточите върху това, което вие бихте искали да научите от тях. Така карате притеснението да работи във ваша полза. С други думи, то ви помага да се тревожите добре.
Ние сме това, което мислим. Светът, в който живеем, е оформен от начина, по който го виждаме. Един вижда пред себе пуста земя, друг - разорана нива. Мнозинството по рождение не са нито песимисти, нито оптимисти. Едни се учат да виждат опасността, а други - възможността.
За да станем по-уверени, трябва да имаме вярна представа за това кои сме и къде ни е мястото.
А сега нещо, което може да ви изненада, но и да ви успокои: всички най-известни хора, които съм срещал, са във вътрешна борба със себе си. Техният смут е голям поне толкова, колкото и нашият, а понякога и по-голям Онова, което отличава тези водещи личности, е не някакъв вътрешен мир, а по-скоро начинът, по който са се научили да организират живота си около една благородна амбиция и да се съсредоточат върху нея.
Децата се учат кога да се доверяват; юношите търсят идентичност; зрелите хора виждат отвъд себе си. Много хора са ми казвали през годините, че искат да бъдат щастливи. Но аз знам, че не това искат те. Да кажа нещо забавно и те да се разсмеят - това значи щастливи. Не да са "щастливи" се стремят те; стремят се да осъществят себе си.
Да си зрял човек означава да обхванеш нещо, което е по-голямо от теб - защото вашият живот си заслужава един благороден мотив. Това не само заляга в основата на вашите усилия, но им придава смисъл. Не забравяйте, че ние, човешките същества, споделяме един универсален опит, който може да бъде представен с една дума, отнасяща се както към детето, родено преди две хиляди години, така и към детето, което още не е заченато. Валидна е за всяка култура, за всяко племе, което някога е съществувало или ще съществува, за всички народи, раси и езици.
Тази дума е борба. Ние всички участваме в нея. И всички ние оцеляваме, борим се до последния удар на сърцето си. Малцина са редките и ценни личности, които правят нещо повече. Те постигат надмощие, така че нашият живот може да открие своя смисъл в техния.
От Уолтър Андерсън, „Курс по увереност“, изд. Аратрон
Картина: Edgar Degas - The Belleli Family, 1862
