Заедно с Рене Декарт и Готфрид Лайбниц, Спиноза е един от великите рационалисти  във философията на XVII век. Смятан е за основател на съвременния библейски критицизъм. Негов магнум опус е „Етика“.

Теорема 55. Когато душата си представи своето безсилие, от това тя се наскърбява. 

Доказателство. Същността на душата утвърждава само това, което душата е и което може, или на природата на душата е присъщо да си представя само това, което установява нейната мощ да действува. И тъй, ако кажем, че когато душата съзерцава себе си, тя си представя своето безсилие, с това ние не казваме нищо друго, освен че когато душата се стреми да си представи нещо, което установява нейната мощ да действува, този неин стремеж бива спъван или че тя се наскърбява; което и следваше да се докаже. 

Извод. Тази скръб се подхранва все повече и повече, ако човек си представи, че другите го укоряват.

Забележка. Тази скръб, придружена от идеята за нашето безсилие, се нарича смирение; а радостта, която произлиза от представянето на нас самите, се нарича самолюбие или самодоволство. И понеже тази радост се повтаря всякога когато човек си представя своите добродетели или своята мощ да действува, оттук и произлиза, че всеки с ревност разправя за своите дела и се хвали както със силите на тялото си, така и с тези на духа си, и поради това людете се отегчават взаимно. От това пък следва, че людете по природа са завистливи или че се радват на немощта на подобните си и, напротив, се наскърбяват от техните добродетели. Защото всеки, щом си представи своите действия, винаги изпитва радост, и то толкова по-голяма, колкото по-голямо съвършенство в неговата представа изразяват действията му и колкото по-ясно си ги представя; т.е. колкото повече може да ги различава от другите действия и да си ги представя като отделни неща.

Поради това всеки, при представата за себе си, ще се радва тогава най-много, когато си представи в себе си нещо, което отрича в другите. Но ако това, което утвърждава за себе си, се отнася до общата идея за човека или за животното, неговата радост няма да бъде много голяма; и, напротив, ще се наскърби, ако си представи, че неговите действия, сравнени с тези на другите, са по-слаби; и той ще се стреми да отстрани тази скръб, и то като тълкува изопачено действията на равните нему или като разкрасява, доколкото може, своите. 

И тъй явно е, че людете по природа са склонни към омраза и завист, към което доста допринася и самото възпитание. Защото обикновено родителите насърчават децата си към добродетел само с подбудата за чест и завист. Но може би тук остава известно съмнение, че нерядко ние се учудваме на добродетелите на людете и ги почитаме. За да отстраня това съмнение, ще добавя следния извод. 

Извод. Никой не завижда на добродетелите на другиго, ако не му е равен. 

Доказателство. Завистта е омраза или скръб, т.е. афект, който спъва мощта на човека да действува или неговия стремеж. А човекът се стреми и желае да върши само това, което може да следва от неговата дадена природа. Следователно човекът не ще желае да му се приписва някаква мощ да действува (което е същото) някаква добродетел, която е присъща на другиго и е чужда на неговата; и затова неговото желание не може от това да бъде сдържано, т.е. той от това не може да се наскърби, че вижда някаква добродетел у другиго, който не му е подобен, и следователно той не би могъл да му завижда. Но той може да завижда на подобен нему при предпоставката, че има еднаква природа с неговата; което и следваше да се докаже. 

Забележка. И тъй, когато по-горе в на тази част казахме, че затова почитаме един човек, понеже се учудваме на неговото благоразумие, храброст и пр., това става, понеже си представяме, че тези добродетели са присъщи само нему и не с.а общи с нашата природа; и затова ние никак не му завиждаме заради тях, както не завиждаме и на дърветата заради тяхната височина и на лъвовете заради тяхната сила и пр.

От: „Етика”, Бенедикт де Спиноза, Наука и изкуство, София, 1981
* Портрет на Спиноза, 1665, bg.wikipedia.org