„Никога не трябва да се стремим към любовта като средство за разрешаване на проблеми.“
Роденият в Чили през 1935 г. Дарио Салас Сомер започва да пише под псевдоним Джон Бейнс и издава първата си книга през далечната 1966 г. Работата му като философ, учен и хуманист получава многобройни признания - той е почетен член на Съюза на руските писатели и получава наградата Екомир за създаването на концепцията за „Екология на вътрешния свя“. Член е на Съюза на писателите и на Академията на науките на Ню Йорк. С дейността си насърчава по-висшите човешки ценности, зачитането на живота и съзнателната надежда за един по-добър свят.
(The Lovers 1, 1928 by Rene Magritte)
Човекът не спазва хармонията на Вселената и не участва в космическия ред на природата, а изопачава законите, като обикновено създава свои, произволни закони по нерационални и хаотични начини. Религиозните предписания принципно са правилни, когато посочват необходимостта „да се подчиняваме на Божията воля“. За съжаление те изискват само да се изпълняват повелите на догматичната вяра, защото са насочени към сърцето на човека, а изключват интелекта му.
Любовта на човека към удобствата и лукса, консуматорските апетити, са довели до съществена деградация на истинските човешки качества, в замяна на което той е засилил чисто животинските си характеристики.
Индивидът се жени, защото „човек трябва да се ожени“, създава деца, защото „човек трябва да има деца“, изгражда точно такива брачни отношения, каквито му диктува обществото.
Ние не съзнаваме до каква степен изграждаме любовния си живот по материал, заимстван от посредствени романи и популярни телевизионни сериали, както и по примера на родители, роднини и познати. Не се замисляме дори за миг, че най-често сме неспособни да напишем свой сценарий, вместо това подражаваме на най-долнопробни образци.
Обикновено когато един мъж или една жена търсят партньор, мотивът не е любов, а надежда, че ще намерят човек, с когото може да създадат любов.
Сексуално удовлетворение, избягване на самотата и чувство за тревожност, икономическа сигурност – това са някои от най-често срещаните мотиви както при мъжете, така и при жените.
Тежестта на самотата е силен подтик за влизане в измамна връзка – човек вярва, че така ще облекчи самотата си.
В проблема на любовта и самотата са намесени няколко елементи: комплекс за малоценност, слабо Аз и дължащото се на тях безпокойство. Тук имаме двама души, които търсят любов, приятелство и реализация, като никой от тях не е в състояние да предложи тези неща. Връзката напомня двама гладни, никой от които няма храна или двама съдружници без капитал.
Жената, която търси своя „прекрасен принц“, неизбежно преживява дълбоко разочарование, защото й липсва истинска представа за любовта. Реалистичната представа за любовта е първата стъпка към избягването на капана на сатанинската любов.
Само съзнателната любов има стойност – другият вид води до бездънния кладенец на нищото.
Мъжете трябва веднъж завинаги да разрушат мита за превъзходството си над жените, като на свой ред ги накарат да отхвърлят преднамерената поза на беззащитност и слабост, която използват от дълбока древност, за да получат власт над мъжете и по този начин да компенсират по-голямата физическа сила на мъжа.
Ревността е крайна форма на егоистичния стремеж към притежаване, при който от някого се очаква да дава любовта си изключително и само на другия без каквито и да е отклонения от установените норми на поведение.
Едно от първите изисквания при формирането на истинската двойка е установяването на равноправни отношения, иначе единият винаги ще експлоатира другия, тъй като слабият винаги се възползва от по-силния.
Симбиотичната любов е форма на съюз, в който двойката се слива в едно цяло по негативен и разрушителен начин. При този тип връзка индивидите искат да извлекат един от друг определени жизненоважни елементи, подобно на два организма, съществуващи във взаимна зависимост, като всеки притежава елементи, необходими за оцеляването на другия.
Има жени, които стигат до крайност и се оставят да бъдат издържани, приемайки, че това е в реда на нещата и трябва да действат от позицията на „нежния пол“. В действителност тези жени напълно тероризират мъжете с цел да задоволят жаждата си за надмощие и власт.
Женитбата е само начало на търсенето на щастие и осъществяване в любовта. Един от основните проблеми, свързан с причините, поради които хората се женят, е присъщото им огромно лицемерие. Дори когато неуспехът е очевиден, двамата не го признават, а неизменно се опитват изкуствено да запазят брака си.
Да обичаш неизменно означава да даваш, а това е възможно само там, където има известна степен на вътрешно развитие, защото да обичаш означава още и да правиш достъпен за другия живота в безкрайната му многообразност.
Любовта не може да бъде импровизация, милосърдие, навик, закачалка за илюзии. Любовта, ако е истинска, трябва да е над всички тези неща.
Съществува голям брой напълно неуспешни бракове, в които действащите лица не желаят да признаят този факт нито пред другите, нито пред себе си. С професионално майсторство те разиграват фарса, че „всичко е наред“, като играта се води на две нива – външно и вътрешно.
Когато липсва любов, двойката търси някаква „спойка“, която да запази връзката им на всяка цена. За много хора бракът е именно такава връзка, която им дава насилена, изкуствена стабилност. Ето как съпрузи, които тайно се ненавиждат, остават заедно до смъртта си, дори когато през цялото време са дълбоко нещастни.
За много хора бракът е котва, придаваща на живота стабилност, която индивидът сам не може да постигне. По принцип хората са като кораби, които се носят по вълните без посока, курс и висша цел. Колкото по-силно задължение изпитват към брака, толкова по-здраво се вграждат в обществената структура.
Децата още повече засилват взаимната обвързаност, като създават верига със забележителна сила и издръжливост. Младоженците обикновено с нетърпение очакват раждането на деца, които отначало често изпълват родителите си с радост, но скоро започват да ги отегчават и дразнят. Независимо от това, задължението, което децата носят със себе си, остава.
Природата ревностно се грижи за запазването на вида чрез достатъчен брой раждания. Тук сигурно ще бъде приведен доводът, че хората имат нужда от деца, за да се осъществят.
Истинската любов трябва да бъде неегоистична, иначе ще се превърне единствено в средство за манипулиране на другия с цел да се извлече лично удоволствие.
Ревнивецът е празен и несигурен човек, който има нужда да запълни вътрешния си свят с емоционалния живот на някой друг. От гледна точка на любовта той обикновено е извратен, поради факта, че вместо да се насочат към друг човек, към света или към хората, чувствата му се съсредоточават върху самия него.
Нарцисистът не знае как да обича никого, дори и себе си, защото истинската любов към себе си, е противоположност на егоизма. Егоизмът се поражда от ненаситно себеобожание, което индивидът изпитва към себе си и което е породено от липсата на истинска любов към собствената си персона. Егоизмът е неуспешен опит да се компенсира отсъствието на любов към себе си.
Неуспехът на много бракове се дължи на поведението на съпруга, преследващ жена си, за да властва над нея по садистичен начин, което му доставя удоволствие. Той я подлага на най-различни унижения, презрение, обиди и наказания, но крие причините за поведението си и ги приписва на въображаеми нейни недостатъци, изневери и други прегрешения.
Садистът се стреми да превъзмогне самотата си и да „преувеличи“ своето Аз, като превърне другия в част от себе си.
Мазохистът винаги търси начин да осуети собствените си планове, за да може да твърди, че „нещастието“ непрестанно го преследва. При такова отношение към любовта, страдащото от мазохизъм лице възприема вътрешна поза на неудачник и страдалец, което на практика означава, че посява в себе си семената на самоунищожението.
Мазохизмът е огромна пречка към щастието в любовта, защото подсъзнателно индивидът търси точно обратното.
Робът губи свободата си, но по-задълбоченият анализ ясно показва, че господарят е точно в същата зависимост. Ролята на господаря може да се определи като садистична, а на слугата като мазохистична. Няма значение дали човек следва натрапчивото желание да властва или да се подчинява – и двете възможности водят до „безчестно робство“.
Възможно е човек да съзнава истинските си проблеми и въпреки това да търси болезнени ситуации. Всеки от нас търси кръста, на който желае да бъде прикован в своя живот.
Завистта е неделим спътник на ревността, защото всеки, който ревнува от някой действителен или въображаем съперник, същевременно изпитва страстна завист за всичко, което този човек вече е постигнал или може да постигне.
Съществува една много особена форма на ревност. Това е проектираната ревност, при която индивидът приписва на партньора си своята неспособност да бъде верен на някого. Той несъзнателно разглежда другата страна като невярна и изневеряваща, но всъщност прехвърля своите качества върху спътника си.
Вътрешното опустошение не може да се разсее с помощта на външна компания – решението на проблема ще дойде със зрелостта и правилното развитие на Аз-а.
Само онези двойки, които съумеят да контролират вида и силата на вътрешните изисквания на призрака на фантазиите, могат да постигнат истинска и неподправена любов.
Любовта се нуждае от полюси – тя не може да настъпи при единство, а само при двойственост. Истинската любов е свободно протичане на енергия между два полюса, а не техният съюз. Симбиозата и любовта са две различни неща.
Индивидът търси любовта като последна надежда, като събитие, което ще му позволи да осъществи по магически начин всичко, което вътрешно желае.
Повечето от нас мислят, че в любовта е достатъчно да се подражава на птиците, цветята и насекомите и че е необходимо само „да се понесеш“ на крилете на хормоналните си мули, за да постигнеш желаното щастие. Хората очевидно си представят любовта в план, който е напълно противоположен на представите за отговорност, учене, техники, интелигентност и воля.
Без духовност може да се постигне само имитация на любов – тъжна комедия, чийто неизбежен край е разочарование и празнота.
Избрано от „Наука за любовта“, Джон Бейнс, изд. Екслибрис
Картина: The Lovers 1, 1928 by Rene Magritte