„Изобщо вече не става дума да обсъждаш какъв трябва да е достойният човек, а да си такъв човек.”
За тленното и вечното, разумното и смиреното. От величайшия римски император и философския му дневник „Към себе си”.
(Marcus Aurelius Distributing Bread to the People, 1765, Joseph-Marie Vien, Musée de Picardie)
Ето какво казва скромният и образован човек на природата, която дава и взима обратно всичко: „Дай каквото желаеш, вземи си каквото желаеш.“ Казва го не одързостен, а единствено с послушание и добро чувство към нея.
Малко време е останало. Изживей го като на планина. Всъщност е без значение дали там или тук, ако навсякъде в света човек живее като в един град. Нека хората видят, нека се запознаят с един човек, който наистина живее съобразно природата. Нека го убият, ако не го понасят. По-добре е, отколкото да живее като тях.
Изобщо вече не става дума да обсъждаш какъв трябва да е достойният човек, а да си такъв човек.
Всяка вещ, която попада пред погледа ти, да си представяш вече разпадаща се, подложена на промяна, на гниене, разсипване или тъй както на едно или друго нещо му е дадено да погине.
Представяй си всеки, който страда и недоволствува от нещо, като ритащо и квичащо прасенце, принасяно в жертва. В подобно положение е и оня, който сам и в мълчание оплаква в кревата си нашата обвързаност. И си мисли, че единствено на разумното същество е дадено да следва доброволно случващото се, докато самото следване е необходимост за всички.
Насочвай вниманието си към всяко отделно нещо, което вършиш, и се питай дали смъртта е страшна, понеже те лишава от него.
Нека, ако говори истината, никой да не може да каже за тебе, че не си безизкуствен или че не си достоен човек. И нека да се окаже лъжец, който изрази подобно мнение за тебе. Това изцяло зависи от тебе. Кой може да ти пречи да си безизкуствен и достоен човек? Ти само реши, че няма повече да живееш, ако не бъдеш такъв. Защото липсва разумно основание да живееш, ако не си такъв.
Кое е най-разумното, което може да се направи или каже в границите на тази материя? Каквото и да е то, можеш да го направиш и кажеш. Не се извинявай, че нещо ти пречи.
Здравото око е редно да гледа всичко, което е за гледане, и да не казва: „Искам зелено.“ Защото то е за болното око. И здравият слух и мирис е редно да са готови да чуват и миришат всичко, което е за слушане и мирисане. И здравият стомах трябва да се отнася еднакво към всички храни, както воденичният камък към всичко, за чието мелене е създаден. Значи и здравият ум е редно да бъде готов да приема всичко случващо се. Казва ли: „Да са ми живи чедата!“ и „Нека всички да хвалят каквото правя!“, той е като око, което търси зелено, и зъби, които търсят меко.
Никой не е дотам галеник на съдбата, щото край смъртния му одър да не се изправят хора, които да приветствуват скръбното събитие. Бил е сериозен и умен човек, но накрая ще се намери някой да си каже с облекчение: „Ще си отдъхнем от този наставник. Към никого от нас не се е показал лош, но усещах, че в себе си ни укорява.“ Та това за сериозния човек. А за колко ли други наши неща мнозина с удоволствие желаят да се отърват от нас. Та имай в ума си, когато умираш, това съображение, то ще направи по-леко излизането ти от живота. „Ето такъв живот напускам, в който най-близките ми другари, стрували ми толкова усилия, молитви и грижи, те именно желаят да си отида, надявайки се, че това може да ги облекчи в нещо.“ Та за какво при това положение човек би настоявал да бъде по-дълго пребиваването му тук? Но недей поради това да си отиваш по-недобронамерен към тях. Напротив - запази своя нрав и остани техен приятел, благосклонен и любезен. И не се дръж тъй, все едно, че някой те откъсва, а както при споходения от лека смърт душата лесно се отделя от тялото, подобно трябва да бъде и твоето тръгване от тях. Понеже природата те е свързала и смесила с тях. - Да, но сега тя те отвързва. - Оставям се да ме отвърже като от близки, но без да се тегля и без да се противя. Защото и това е едно от нещата, съобразни с природата.
Привикни, доколкото е възможно, когато някой върши нещо, да се питаш наум: „Този човек към каква цел насочва това действие?“ Но започни от себе си и себе си най-напред подложи на проверка.
Помни, че ни разиграва като марионетки това, което е скрито вътре в нас. То е красноречието, то е животът, то е, така да се каже, човекът. Никога недей да намесваш в мисълта си за него представата за обгръщащия го съд и за инструментите, изваяни около него. Те по нищо друго не се отличават от домашните вещи освен по това, че са прикрепени към нас по рождение. Впрочем без движещата ги и даващата им сила причина човек едва ли би имал повече полза от тия части, отколкото тъкачката от совалката, пишещият от перото и колесничарят от камшика.
Избрано от: „Към себе си”, Марк Аврелий, ИК Кибеа
Картини: Marcus Aurelius Distributing Bread to the People, 1765, Joseph-Marie Vien, Musée de Picardie; Dernières paroles de l'empereur Marc Aurèle, by Eugène Delacroix (1798-1863) - commons.wikimedia.org
