„Ретрофлексията води до постоянно напрежение в тялото, скърцане със зъби по време на сън, задържане на дъха. Човек чувства перманентна апатия, умора, скованост.“
Руският психолог и специалист по семейни отношения Олга Романив за задържаните емоции, които контролират живота ни.
(Vilhelm Hammershoi: "Sovekammer", 1890)
Ретрофлексията е един от механизмите за психологическа защита, който се изработва у човек в детска възраст. Когато детето расте с усещането, че за него няма кой да се погрижи, него няма кой да го пожали, оставено е само на себе си, то фактически започва само да се покровителства. Целият спектър от емоции – положителни и отрицателни, са насочени не към външния свят, а към вътрешния му.
При възрастния човек, страдащ от ретрофлексия, сякаш съществуват два „аза“ – Аз и Не аз. Човек едновременно влиза в ролята на наблюдател и наблюдаван.
Характерни черти на такива личности се явяват:
- натрапчиви действия;
- наличието на вредни навици – гризане на нокти, стискане на юмруци, често преглъщане;
- разговори със самия себе си;
- нездравословно чувство за хумор (когато човек сам осмива себе си);
- срам;
- обърканост.
Човекът с ретрофлексия е способен дори да нарани себе си заради някаква (по негово мнение) лоша постъпка. Ретрофлексията води до постоянно напрежение в тялото, скърцане със зъби по време на сън, задържане на дъха. Човек чувства перманентна апатия, умора, скованост.
Тези хора не рядко живеят в депресивно състояние. Те постоянно контролират себе си, казано на прост език – задържат у себе си. Външно такива хора изглеждат уравновесени, невъзмутими, а всъщност са склонни да изпаднат в истерия без голям повод, изглеждат отчуждени, когато те самите наблюдават емоционалните изблици на хора, страдащи в една или друга степен от ретрофлексия.
От една страна, механизмът за задържане на емоциите е заложен у всеки индивид по природа – ако го нямаше, то всички ние бихме били твърде емоционални и активни – бихме се държали като неконтролируеми малки деца.
Но при някои хора, родителското възпитание е оказало драматично въздействие – били са научени, да сдържат естествени емоции, да не проявяват своите чувства. Например – когато детето падне, удари се лошо и плаче, вместо съчувствие и успокоение, някои родители просто казват – „Я, стига! Нищо ти няма!“, „Голям мъж си вече, няма да ревеш!“, „Е, айде стига, ще ти мине…“, „Ще оживееш, няма страшно!“
А има и родители, които на болката на своето плачещо дете, нанасят още болка – шамар, крещене. При тези деца механизмът за задържане на емоции работи още по-интензивно – те сами започват да контролират емоциите си, защото разбират, че ако ги проявят е по-лошо – могат да пострадат още повече.
Естествено, този механизъм за сдържане на емоциите се наслагва дълбоко в подсъзнанието, а с течение на времето е вече невъзможно да се проследи кога е започнало всичко. Затова е напълно естествено последиците от сдържането и неизживяването на емоциите да се отрази не само на психиката, но и на соматиката. Защото тялото реагира на този механизъм по своему – от блокажи и схващания до промяна тена на кожата в отделни части и много други. Всичко това води до редица психосоматични заболявания.
Да се помогне на пациенти с ретрофлексия не е лесно – нужна е работа на специалист – лекар-психотерапевт и силна вяра в себе си.
Източник: Наша Психология
Изображение: Vilhelm Hammershoi: 'Sovekammer', 1890, hirschsprung.dk