Знаем много за Нобеловите лауреати в областта на литературата, но малко за тези в другите области. Даниел Канеман е израелски психолог, професор по психология, който получи своето най-голямо признание – Нобелова награда по икономика за своята работа в Теория на перспективите. 

Роден е на 5 март 1934 година в Тел Авив, Израел, по това време Британски мандат в Палестина. Прекарва детските си години в Париж, където родителите му емигрират от Литва в началото на 1920 г. Те са в града по време на окупацията му от Нацистка Германия през 1940. По-късно семейството на Канеман се премества във владяната тогава от Великобритания Палестина през 1948 г., точно преди създаването на държавата Израел.

Канеман обяснява, че отчасти окупацията от нацистите е причината да влезе в областта на психологията. Трябва да е било към края на 1941 или началото на 1943 г., когато евреите са били длъжни да носят звездата на Давид и да се подчиняват на вечерния час. Канеман разказва: „Бях отишъл да си играя с един приятел християнин, но беше станало много късно. Обърнах кафявия си пуловер на обратно, за да се прибера незабележимо вкъщи. Докато вървях по една от празните улици, видях един немски войник да ме доближава. Беше облечен в черна униформа, а бях чувал, че от тях трябва да се страхувам повече от другите, тъй като това беше облеклото на специално наетите тогава войници от СС. С приближаването си към мен забелязах, че той ме гледаше доста напрегнато. Тогава ме повика, приближих се още по-близо до него и ме прегърна. Бях ужасен при мисълта, че може да види звездата от другата страна на пуловера ми. Говори с мен разпалено на немски няколко минути, извади портфейла си, показа ми снимка на малко момче и ми даде малко пари. Прибрах се по-сигурен от всякога, че хората са безкрайно сложни и интересни.“

Днес Канеман е старши преподавател в училището по международни отношения „Удроу Уилсън", професор по психология и връзки с обществеността в гимназията „Удроу“ и почетен професор на Принстънския университет. Член е на дружеството на философите, Националната академия на науките, Американската академия за изкуства и науки; научен сътрудник е на Американската психологическа асоциация и на Сдружението на експерименталните психолози. Представяме ви част от негова реч относно човешкото щастие.

Напоследък всички говорят за щастие. Заръчах на един човек да преброи колко книги има с думата „щастие“ в заглавието, издадени в последните пет години, и той се отказа след около четиридесет, макар да оставаха още много. Има огромна вълна от интерес  към щастието в научните среди. Има толкова много уроци по щастие. Всеки би искал да прави хората по-щастливи. Но въпреки цялата тази работа, има няколко познавателни капана, поради които е почти невъзможно да се мисли разумно за щастието. 

Първият от тези капани е една неохота да се признае сложността на въпроса. Оказва се, че думата „щастие“ вече не е полезна дума, защото я прилагаме към твърде много различни неща. Има едно определено значение, до което бихме могли да я ограничим, но като цяло ще трябва да усвоим по-сложен възглед за това какво представлява благополучието. 

Вторият капан е едно объркване между преживяване и памет: главно то е между това да бъдеш щастлив в живота си и да бъдеш щастлив по отношение на живота си. Това са две съвсем различни представи, но и двете са смесени в понятието за щастие. 

Третото е съсредоточаващата илюзия, че за съжаление, не можем да мислим за никое обстоятелство, засягащо благополучието, без да изкривим важността му. Няма начин да не сгрешим.

Един човек ми разказа една история. Слушал симфония, абсолютно възхитителна музика, но в самия край на записа имало ужасен скърцащ звук. А после добави емоционално , че това съсипало цялото му преживяване. Но не беше така. Онова, което беше съсипало беше спомените от преживяването. Той бе имал преживяването. Той бе имал двадесет минути прекрасна музика. Но те бяха без значение, защото му беше останал спомен, а споменът беше съсипан, споменът, който беше всичко, което той можеш да запази.

Това всъщност ни казва, че може би мислим за себе си и за другите хора от гледната точка на две личности. Има преживяваща личност, която живее в настоящето и познава настоящето, способна е да съживява миналото, но всъщност има само настоящето. Към преживяващата личност се приближава лекарят и пита: „Боли ли ви като пипна тук?“

И съществува помнещата личност, онази, която води отчет и съчинява историята на нашия живот. Към нея се приближава лекар, който пита: „Как се чувствате в последно време?“ или „Как беше пътуването Ви до Албания?“ или други неща от този род.

Това са две напълно различни неща – преживяващата личност и помнещата личност и объркването между тях е част от цялото объркване в понятието за щастие. Помнещата личност е разказвач на истории. А това започва с отклик на спомените, започва незабавно. Не разказваме истории само когато се захванем да разказваме истории. Нашата памет ни разказва истории от това, което запазваме от преживяванията си непрекъснато. 

Много критична част от преживяването е как то завършва. Това, което определя един спомен и историята, който той ни разказва, са промените, значимите моменти и краят. Краят е много, много важен.

Преживяващата личност живее живота си непрекъснато. Тя има моменти на преживяване непрекъснато един след друг. И се пита: „Какво се случва с тези моменти?“ Отговорът е недвусмислен: те се изгубват завинаги. Повечето моменти от живота ни се губят, аз изчислих, че психологическото настояще е дълго около три секунди. Което означава, че в един живот има около 600 милиона такива. В един месец има около 600 000. Повечето от тях не оставят следа. По-голямата част са напълно игнорирани от помнещата личност. И все пак някак се получава усещането, че те би трябвало да имат значение, че това, което се случва през тези моменти, е нашият живот. Това е крайният ресурс, който изразходваме, докато сме на тази земя. Как го изразходваме е важно, но не това е историята, която пази за нас помнещата личност. 

Най-голямата разлика между преживяващата личност и помнещата личност е как боравят с времето. От гледна точка на преживяващата личност, ако отидеш на почивка, и втората седмица е също толкова хубава както първата, то двуседмичната почивка е два пъти по-хубава от едноседмичната. Но не е така за помнещата личност. За нея двуседмичната почивка едва ли е по-добра от едноседмичната, защото не се добавят нови спомени. Не се променя историята. По този начин, времето е критичната променлива, която отличава една помнеща личност от една преживяваща личност. 

Помнещата личност прави много повече от това да запомня и разказва истории. Всъщност тя взема решения. Преживяващата личност няма глас при вземането на решения. Всъщност ние не избираме между преживявания. Избираме между спомени за преживявания. И дори когато мислим за бъдещето, не мислим за него като за преживяване. Мислим за бъдещето си като за предчувствани спомени. Това може да се разглежда като вид тирания на помнещата личност. Сякаш помнещата личност някак си влачи преживяващата личност през преживявания, от които преживяващата личност не се нуждае.

Имам чувството, че когато ходим на почивки, случаят много често е такъв. Тоест, ходим на почивки, в много голяма степен, в услуга на помнещата си личност. Доколко консумираме спомените си? Защо придаваме такава голяма тежест на спомена, в сравнение на тежестта, която придавме на преживяванията?

Представете си, че отивате на екскурзия. Представете си, че в края й, всичките ви снимки ще бъдат унищожени и ще ви дадат лекарство за амнезия, така че няма да помните нищо. Бихте ли отишли? И ако бихте избрали различна почивка, между двете ви личности има конфликт и трябва да помислите как да разрешите този конфликт. Защото ако мислите с оглед на времето, тогава получавате един отговор. А ако мислите с оглед на спомените, може да получите друг отговор.

Двете личности изтъкват две понятия за щастие. Има две понятия за щастие, които можем да прилагаме самостоятелно. Доколко е щастлива преживяващата личност? А доколко щастливи са моментите в живота на преживяващата личност? 

Ако попитате за щастието на помнещата личност, това е съвсем различно нещо. Не става дума за това доколко щастливо живее един човек. Става дума за това колко задоволен и удовлетворен е човек, когато мисли за живота си. Много различно понятие.

Можеш да научиш доколко доволен е някой от живота си, но това не ти дава никаква представа за това доколко щастливо живее той живота си. И обратното. 

Какво контролира усещането за удовлетворение от живота? Знаем, че парите са много важни, целите са много важни. Знаем, че щастието се състои главно в това да прекарваме времето си с хората, които харесваме, да се чувстваме добре заедно с тези, които харесваме. Има други удоволствия, но това е главното. 

Така че ако искаш да максимизираш щастието на двете личности в теб, в крайна сметка ще трябва да правиш много различни неща. Изводът е, че не трябва да мислим за щастието като заместител на благосъстоянието. Това е напълно различно понятие. 

Другата причина, поради която е трудно да изясним въпроса за щастието е, че не мислим за едни и същи неща, когато мислим за живота и когато всъщност живеем. Ако зададеш простия въпрос доколко щастливи са хората в Калифорния, няма да получиш правилен отговор. Когато зададеш този въпрос, мислиш, че хората трябва да са по-щастливи в Калифорния в сравнение, да речем с тези в Охайо. Това, което се случва е, че като си помислиш за живота в Калифорния, мислиш за контраста между Калифорния и други места и този контраст е, да кажем, климатът.

Е, оказва се, че климатът не е много важен за преживяващата личност и дори не е много важен за помнещата личност, която решава доколко щастливи са хората. Но тъй като помнещата личност решава, в крайна сметка много хора се местят в Калифорния. И е интересно какво ще се случи с хората, които се местят в Калифорния с надеждата да станат по-щастливи. Е, преживяващата им личност няма да стане по-щастлива. Знаем това. Но ще се случи едно нещо. Човек ще си „мисли“, че е по-щастлив, защото като се замисли за това, ще му се припомня колко ужасно е било времето в Охайо. И ще чувства, че е взел правилното решение. 

Скоро направихме експеримент, в който разглеждахме как чувствата варират с доходите. Това, което стана ясно е, че парите не ти купуват преживяно щастие, но липсата на пари със сигурност ти купува нещастие. При помнещата личност е съвсем различно – колкото повече пари печелиш, толкова си по-удовлетворен. Това обаче не важи за емоциите.

Източник: ted.com
Сникма: nobelprize.org