Болката е хапче за порастване. Борбата за оцеляване ни прави всички еднакви ♥ Мадлен АЛГАФАРИ

 

Една приказка за пораснали деца, споделена от психотерапевта Мадлен Алгафари 
...

Приказка за царица Награда, цар Наказание и Самоомагьосаното царство 

Имало едно време едно далечно царство, в което хората не пораствали. Остарявали, но не пораствали. Толкова, колкото им било забавно да си остават незрели като деца с годините, толкова било и трудно и болезнено, защото с годините продължавали да се държат като деца. И тогава отговорностите и задълженията им изглеждали бреме. Вършили ги насила или от немай къде, защото трябвало да си осигурят прехраната, но се карали като деца, не отстъпвали като деца, сърдели се като деца, отмъщавали си като деца.

Царят на това царство също бил незрял. Логично било незрял народ да се управлява от незрял цар. (Макар че, защо ли да е логично?) В царството царял пълен хаос. Царят не знаел как да накара поданиците си да бъдат отговорни. Всеки правел каквото си иска.

Царят също не израствал, но остарявал и един ден умрял. Той имал син и дъщеря близнаци. Скарали се принцът и принцесата как и кой да управлява царството – нали и те били деца – воювали, воювали и накрая разцепили царството на две. И всеки решил да управлява по свой начин. Младата царица решила, че ще накара незрелите си поданици да си изпълняват отговорностите като ги възнаграждава. Тя мислела: щом имат награда, хората ще се стремят да си вършат задълженията. Така последните можели да започнат да изглеждат приятни.

Младият цар пък бил по-строг. Той решил да управлява с наказания. За тези, които не си изпълняват отговорностите, следвало наказание.

Спорът между царица Награда и цар Наказание – както започнали да ги наричат поданиците – продължил дълго. Всеки искал да докаже на другия, че неговият метод на управление е по-ефикасен.

С времето хаосът и в двете царства понамалял. Едните поданици вършели нещата, но не правели добро, заради радостта от самото действие, а заради наградата. А поданиците на второто царство не смеели да правят зло, заради наказанието, но не и заради собствената си съвест. (Децата още нямат такава!)
Наглед всичко в двете царства изглеждало все по-спокойно и наред. Но един ден двете царства осъмнали без вода. Всички кладенци били пресъхнали, всички извори – също. Речните корита изглеждали като зловещи пресъхнали кръвоносни съдове по тялото на майката Земя.

Живели в жажда и мръсотия ден, два, пет, десет и неволята накарала царица Награда и цар Наказание да вземат мерки. Царица Награда обявила голяма награда ковчег, пълен със злато – за този, който открие извор. Цар Наказание обявил, че ще прати в затвора всеки, който отказвал да копае, за да търси вода. Наложило се всички жители – стари, млади, жени, мъже да забравят детското си поведение до днес и да започнат да копаят кладенци. Накъдето и да се озърнеш в двете царства изниквали купчини пръст, а до тях - дълбоки ями. Но майката Земя не пускала и сълза.

„Земите ни са омагьосани! – решили тогава царица Награда и цар Наказание. – Няма друго обяснение.” И царица Награда обявила най-голямата награда в царството – ръката си - за този, който открие кой е направил магията и съответно – начин да я развали. А цар Наказание обявил смъртна присъда за този, който е направил магията, както и за всеки, който отказва да го търси.

Юрнали се всички жители да търсят виновника. Вече изнемогвали от жажда, а когато човек изнемогва от жажда, започва да получава халюцинации. А когато получава халюцинации, вижда и чува неща, които не е виждал и чувал преди да познава жаждата. Жителите на първото царство виждали изригващи водни фонтани, сънували реки и дъжд. На жителите на второто царство се привиждала съсухрената смърт и изпепеляващи пожари. За щастие халюциниращият възприема „видяното” като реално (защото е „реалното” на подсъзнанието!). Щастието нерядко започва болезнено като ни кара да действаме, за да избягаме от нещастието. Болката често е първият признак на щастието. Иначе, без нея не бихме тръгнали да го търсим. А болката е и хапче за порастване. Освен това обединява страдащите. А обединяването е доказателство за порастване – делят се само децата. Колкото по-единни били поданиците на двете царства, толкова по-влажна ставала почвата на дъното на дълбоките кладенци, които копаели нощем. Денем търсели злия магьосник, който е направил магията. Но от него нямало и следа. Жаждата обаче продължавала да ги мъчи. Вече много хора умирали. Тогава поданиците разбрали, че не могат повече да си губят времето да търсят денем магьосника и започнали денонощно да копаят. Колкото по-дълбоко слизали, толкова по-влажна ставала почвата. Колкото по-влажна ставала почвата, толкова по-усърдно почвали да копаят.

Поданиците на двете царства вече не се различавали по нищо. Борбата за оцеляване ни прави всички еднакви. А смъртта, уви, обединява неосъзнатите повече от живота. Вече никой не се нуждаел нито от награда, нито от наказание, за да работи, за да бъде отговорен пред себе си и другите, за да не се цупи и заяжда като малко дете. На никой не му хрумвало да причинява зло някому, след като имали общ зъл враг – сушата. Всеки правел добро всекиму, защото колкото повече сдружени били, толкова по-малко се отчайвали пред сушата.

И един ден царица Награда и цар Наказание осъзнали че трябва да сменят законите в царствата си и да се обединят официално. Поданиците им вече имали съвест, а когато човек има съвест, не се нуждае от награда или наказание, за да бъде отговорен. Магия нямало или поне нямало зъл магьосник отвън, а всички били самоомагьосани. Царица Награда и цар Наказание разбрали: наградите и наказанията са необходими на малките деца. Те действат там, където има примитивизъм. За вътрешно осъзнатите хора те не са нужни.

В деня на Съединението, но не формалното Съединението на двете царства, а съединението на всеки поданик с непресъхващият извор на неговата лична съвест, навсякъде избликнала вода – бистра, пречистваща, утоляваща. Поникнала тревата, потекли потоците, запели птиците. Поникнала вярата, потекли любовта и доброто, запели душите...

От този ден всички родители в обединеното царство разказват на децата си приказката за сушата и за неспособността на царица Награда и цар Наказание да се справят с нея. И децата им знаят, че всички ние сме магьосници и се самоомагьосваме, а съвестта и осъзнатостта предпазват от зли магии, от хаос в царството. Но, за да се родят, е необходима неволята, която измества наградата и наказанието отвън и ги посява вътре в нас под името съвест. От тогава всички деца в царството знаят, че ако съвестта пресъхне, идва неволята, за да я напои.

Из „Приказки за пораснали деца“, Мадлен Алгафари, изд. Джуниър партнърс
Източник и снимка: Мадлен Алгафари

 

11195 Преглеждания